Масово
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» I can always count on you
Вто Яну 09, 2018 7:36 pm by moon;

» Young adult / lionel n' moon/
Вто Яну 09, 2018 7:30 pm by moon;

» Dawn with arms of roses
Вто Яну 09, 2018 7:20 pm by moon;

» The rising moon is on the shine. • April and Dorian
Вто Яну 09, 2018 7:17 pm by April

» let it all go, let it all go away.
Вто Яну 09, 2018 7:15 pm by April

» April и Meera
Вто Яну 09, 2018 7:08 pm by April

» Другарче за ГИФ
Вто Дек 26, 2017 8:22 pm by April

» And it feels like heaven, when I kiss the devil ll SPAM
Нед Дек 24, 2017 12:32 pm by Lissabelle

» Brenard Bracken / 24 / Lord of Stone hedge
Нед Дек 03, 2017 4:55 pm by Matthias.


You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Go down

You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by Zayle Storm on Пет Сеп 01, 2017 9:02 pm

Шибан кучи син.
Зейл Сторм погледна раната на лявата си ръка, от която бликаше кръв. Скъса парче плат от и без това разпраната си затворническа риза и превърза болезненото място. След което грациозно се препъна и най-после вдигна глава.
Намираше се на брега на морето в Сторм‘с енд. Естествено, щом успя да се измъкне от затвора (но не и преди един от стражите да го сгащи и, разбирате, Зейл бе перфектен боец, но не е равностойно, когато противникът ти има копие - при честни обстоятелства раната щеше да бъде избегната), веднага се преориентира към брега. Компасът в главата му винаги сочеше на изток.
Вдиша дълбоко морският въздух и веднага се почувства малко по-добре. За жалост заради гадната рана не можеше да си позволи да се полюбува на свободата си. В това състояние не бе способен да се бие качествено, затова трябваше да се разкара от радара на баратеонските войници.
Погледна надолу. И да се преоблече.
Два часа по-късно събличаше парцалите от себе си и газеше в студените води на Тясното море. Беше се стъмнило и можеше да си позволи една баня. Водата го обгърна и прие в обятията си. Луната хвърляше бледи сияния през облаците върху мръсната кожа на пирата. Най-бленуването усещане след двете години и половина зад решетките.
Два часа по-късно вече яздеше на север. На лунната светлина можеше да се различи, че времето в затвора беше накарало косата и брадата му да пораснат, но не изглеждаше по-слаб. Не изглеждаше сломен или изтощен. Дори напротив. Зейл Сторм за пръв път в живота си препускаше устремен към целта си.
***
На обяд на идния ден бившият капитан на кораб и екипаж се криеше в сянката на едно дърво и зяпаше към прозорците на къщата пред себе си. Домът на Тобас Еррол от Хайстак хал. Отрепката, на която бе продал Безименната си красавица преди три години.
Пиратът гледаше да не съжалява за постъпките си. Съжалението щеше да го води до колебание, а колебанието щеше да го върне в Грейуотър Уоч. Затова през повечето време не му пукаше. Но за продажбата в онзи ден, когато с усмивка и лека ръка предаде дотратското момиче на Тобас Еррол до ден днешен съжаляваше. Нишките на това грозно чувство го обвиваха през двете години в тъмницата и бавно, но сигурно се бяха врязали под кожата му. Толкова дълго време в самота мисълта за онази обикновена курва се беше превърнала във фикс-идея. Но точно там беше работата. Онова момиче не беше обикновено. Сега може да бе Зейл Сторм, но кръвта му бе на Емъри Рийд и много добре можеше да различава обикновеното от специалното.
Зад стъклото на прозореца имаше движение и мъжът трепна и изви леко врат. Покатери се на дървото и се приближи по един от дебелите клонове на короната към прозореца. В кухнята на Тобас Еррол едно тънко същество с хваната назад бурна коса се трудеше. Връхчето на устните на пирата неволно се изви нагоре. Зейл остана така, загледан в силуета известно време. Спомняше си, че тя беше красива. Сега всякакъв спомен се изпари пред яркостта на красотата й в момента.
Щеше да си я вземе.
Безименната изчезна от прозореца, а Зейл се плъзна по клона и скочи на перваза, огледа вяло обстановката и се прокрадна и в самата кухня. Направи крачка настрани и застана зад един шкаф, чувайки забързани стъпки към помещението. Къдравата коса се появи и запоклаща на два метра пред него. Явно беше сама. И заета. Сторм прехапа устната си и с лек подскок застана до прозореца на метър от робинята.
- Long time, no see.
Безименната си пое рязко дъх, ръцете й пуснаха приборите, които държаха, чифт очи с цвят на разтопен шоколад се втренчиха и разшириха срещу него, а един нож се превъртя във въздуха.
Зейл улови ножа откъм дръжката и го задържа така с острието вдигнато любезно към момичето. Устните му се разшириха в усмивка. Горе-долу по това време дългокосият се сети, че робинята не говореша общия език, а след няколко дълги секунди на безмълвно и невярващо втренчване, тя възстанови нормалното си дишане и… се върна към работата си.
Зейл премига. Не знаеше какво точно да очаква, но май в представите му никога не бе изниквала точно тази реакция. Тотално безразличие.
Това не беше приемливо.
- Аз много… съжалявам. – Това беше най-прочувственият тон, с който някога бе изричал думи. Нямаше друг начин да изрази извинението си, освен с интонация и език на тялото, та вложи всички усилия да звучи разкаяно, след което се завъртя и застана от другата страна на Безименна. Тя упорито гледаше към съдовете и продуктите между пръстите си. Изглеждаше свирепо с издадената напред долна устна и разширени ноздри. Иначе очите й не изразяваха нищо по-различно от реакция, когато в стаята ти е влетял врабец. Моментно те стряска, но няма никакво значение за протичането на деня ти.
avatar
Zayle Storm
Stark - courts
Stark - courts

Posts : 190
Join date : 01.09.2017
Location : between Westeros and Essos

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by unnamed. on Съб Сеп 02, 2017 3:24 am




Who am I, that the lord of all the earth
Would care to know my name
Would care to feel my hurt?
Who am I, that the bright and morning star
Would choose to light the way
For my ever wandering heart?


Дните отдавна се преливаха един в друг и всеки един от тях беше толкова еднакъв на предишния, че в един момент тя осъзна, че се въртеше на въртележката на Адът на твърде висока скорост, за да спре. През годините се бе променила, а от буйното момиче готово на всичко, за да живее не бе останало следа: розовината по бузите ѝ бе изместена от тъмни кръгове под очите, а някога меките ѝ устни бяха дотолкова напукани, че можеха да се забележат капки кръв. Най - ужасното от всичко обаче бе, че въпреки все още забелязваща се красота, тя не приличаше на една дотраки. Косата ѝ беше прилежно изместена назад, дългата и широка рокля прикриваше добре почти всеки сантиметър от кожата ѝ, а от обувките с ниския ток всяка вечер я боляха краката. Но тя не трябваше да се оплаква. Не ѝ беше позволено. Така я искаха и тя изпълняваше, качество, което придоби през последните три години заедно с много други. Да бъдеш нечий роб, нечия собственост в буквалния смисъл на думата води до последствия на човешката психика, а и Тобас Еррол беше доста добър в ролята си. Девойката се бе научила да изпълнява - заповеди, заръки, както и да готви, чисти, пере и какво ли още не само, за да задоволи прищявките на господаря си и преди да се усети вече дори не забелязваше когато трябваше да ляга в постелята му и той вършеше работата си между краката ѝ. Бе ѝ коствало много болка и страдание, докато се научи.. да стои мирна. Вече не му противоречеше, не се опитваше да го отблъсне въпреки ужасната миризма носеща се от дъхът му, просто излючваше мозъкът си и чакаше той да свърши и да ѝ каже да си върви. Бе научила общия език, но все така настоятелно отказваше да разговаря, но не беше като и някой да се интересуваше. Всичко се бе превърнало в маниакално придържане на режим, посочен от Лорда на Хайстак: ставаше рано, много рано преди още първите лъчи на слънцето и отиваше в кухнята, където приготвяше закуската, която оставяше на масата и трябваше всичко да е перфектно преди неговото ставане. След това отиваше на пазар или да предаде някое съобщение, връщаше се и вдигаше масата само, за да я нареди отново, но този път за обяд. Следобедите бяха посветени на чистотата на домът, а вечерите на еякулацията на лорда. И това беше всеки ден от три години насам, освен неделите. Неделните следобеди бяха единственото време когато младата дотраки можеше да прави каквото си поискаше. Живееше за тези няколко часа веднъж в седмицата, които обикновено прекарваше в градината. Докато правеше нещо, каквото и да е, не мислеше за нищо, но в онези моменти на глътка свобода емоциите надхвърляха мислите и често се питаше в какво се бе превърнала. В опитите си да скрие самоличността си бе успяла да избяга тотално от истинското си Аз. Бяха успели да я пречупят, стъпчат и смачкат отнемайки ѝ желанието да се бори.. А и тя вече нямаше за какво или за кого да го прави, дори за себе си би било безсмислено. Все пак тя беше Безименна и щом нямаш име, не съществуваш, нали?

Not because of who I am
But because of what you've done
Not because of what I've done
But because of who you are..


Беше ден като всички останали. Може би единствената разлика бе, че слънцето печеше малко по-силно от обикновено. Тази малка подробност, която може би бе пренебрегната от повечето, напомняше на Дреда топлината на Дотратско море. Спомените ѝ от там, избледняваха все повече с минаване на времето, дотолкова че лицата на събратята и сестрите ѝ бяха като на размазан фон.
Господарят ѝ тъкмо бе приключил да обядва и от нея се очакваше да върне всичко в кухнята и да измие приборите  и чиниите. Беше ѝ позволено да яде от остатъците.
Когато видя него, сърцето ѝ подскочи и заседна в гърлото ѝ, не само заради уплахата или защото беше той, но и заради страхът някой да ги види. Много добре знаеше, че никой не го интересуваше дали вината беше нейна - във всеки случай щеше да бъде наказана. Разбира се, нямаше как да не познае нахлуя. Зейл. Така се казваше. Не си спомняше как бе разбрала името му, дали той самият ѝ го бе казал или бе чула някой да го нарича така, но нямаше как да сбърка лицето му. Все пак той беше причината тя да се намира точно тук и именно заради това не можеше да му позволи да ѝ докара още неприятности. Не че любопитството да разбере защо, нe я глождеше от вътре, просто не можеше.
Завъртя се ѝ се приближи към един съд с вода, където сложи мръсните прибори и започна да ги търка малко по - усилено от колкото трябваше. Думите му я накара да се смее вътрешно. Той сериозно ли? Бяха минали три години, не три дни или три месеца, а години през които Дреда трябваше да мине през какви ли не мъчения както физически, така и психически и той какво? Вярваше, че може просто да се появи тук, да каже извинявай с фалшива нотка на огорчение и.. И какво? Какво се опитваше да постигне? И най - вече: защо сега?  
‘’Qosarvenikh*’’ беше всичко, което успя да си помисли и колкото и да ѝ се искаше да го изрече на глас, се задоволи просто да търка по-усилено, докато ноздрите ѝ се разширяваха с всяко вдишване. Не знаеше кое я дразни повече: това, че той беше тук или защото беше тук сега. Така се бе разсеяла в собствените си мисли, че когато ножът мина по кожата на дланта ѝ, тя дори не забеляза болката докато алената кръв не оцвети водата.
“По дяволите!” прииска ѝ се да изкрещи, но отново се задоволи само с ръмжене. Естествено, Зейл искаше да ѝ се притече на помощ. Дреда започваше да смята, че да си играе на спасител му беше просто забавно и му доставяше удоволствие, не виждаше как всъщност всичко това не беше просто игра. Точно заради това дръпна ръката си като попарена, а шоколадовите ѝ очи го гледаха и ясно го питаха.. Защо.

Who am I, that the eyes that see my sin
Would look on me with love
And watch me rise again?
Who am I, that the voice that calmed the sea
Would call out through the rain
And calm the storm in me?


______________
* Лъжи.
avatar
unnamed.
Others
Others

Posts : 88
Join date : 23.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by Zayle Storm on Съб Сеп 02, 2017 2:09 pm

Задържа погледа си върху нея за един дълъг момент, след което издиша дълбоко. Щеше да е по-лесно, ако можеше да разбере думите му.
Отново посегна да й помогне и отвори уста, но робинята категорично се дръпна и сама се зае да превърже раната.
- Сега не можеш да довършиш работата си. Можеш да ми отделиш поне минутка от вниманието си…
Не. Е, добре, трудно щеше да е. Жени, с тяхното вечно префърцунено просене на внимание.
Зейл се замисли. Може би трябваше да дойде с букет цветя. Но пък не си представяше да подари цветя на робиня. Всъщност на нея едва ли щеше да й пука за каквото и да е количество цветя.
Робинята се върна към търкането на съдовете, но по сключените й вежди Сторм можеше да разбере, че действието й причиняваше болка. Той застана до нея, издърпа чинията от ръцете й и се зае сам да я мие. И сам не беше съвсем сигурен какво демонстрираше с това. Тя май също не бе, защото вече го гледаше като напълно полудял.
- Ела с мен. – гледаше я в очите открито и настоятелно. Чертите на лицето му бяха отпуснати, дори не се усмихваше ехидно. – Съжалявам, че те продадох и зарязох за толкова време. Ако щеш вярвай, не съм спрял да съжалявам. Съжалявам, че ти причиних това.
Безименна вече си бе намерила друго занимание и не показваше никакъв интерес към Зейл. Той се завъртя и застана пред нея на едно коляно, разпервайки ръце настрани.
- Прости ми, опитвам се да изкупя вината си. Искам да те освободя. Ела с мен и ще ти помогна да имаш нормален живот.
Нямаше смисъл. Все едно да говориш на някой кон. Не че тя приличаше на кон, нищо такова… Начинът, по който се завъртя и го заобиколи, беше изпълнен с такава естествена грация, че приликата с кон бе последното нещо, което изникваше в главата му. Но робинята не разбираше какво той й говори и определено искаше да се отърве от присъствието му възможно най-скоро.
Само че тя не знаеше, че той нямаше да си тръгне от тази къща без нея и пренебрежението й въобще нямаше да го откаже.
Фактът, че момичето не го разбираше, само му позволяваше да си дрънка по-свободно.
- Знам, че съм непоправим задник. Причиних ти непростимо нещо, но си имам занаят, трябва да разбереш… Пък и за какво толкова имаше да живееш в дотракските земи…
О, той не знаеше.
В онази нощ, когато студените дъски на кораба попиха кръвта от нероденото дете, Зейл не предположи какво се бе случило. Нямаше представа колко много болка всъщност й бе причинил с това отвличане.
Последните му думи предизвикаха трясък от чаша по плота. Зейл застина за миг с притворена уста. Сетне я изви в усмивка.
- Ти ме разбираш. – нямаше значение, че бе събудил такава реакция у нея. Ухили се победоносно, защото сега можеше да й говори и тя не можеше просто да избере да не разбира езика. – Научила си общия език, а, палавнице?
Безименна излезе профуча покрай него и излезе от стата. Пиратът се огледа, взе една ябълка от близкия панер и я отхапа. Хубав дом си имаше Тобас Еррол. Дали имаше други прислужници, обаче? Беше видял, че отвън има двама стражи. За вътрешността на къщата нямаше представа. Не се чуваше много шум, може би живееше сам?
Дотракското момиче се върна в кухнята. Отново не му обръщаше внимание.
- Предлагам ти свобода. Знам, че аз съм този, който ти я отне, но съм дошъл да се разкая. Хайде, де, мрази ме, но се съгласи да дойдеш с мен. – застана пред нея и сложи ръцете си на раменете й, заставяйки я да го погледне поне за момент. – Не принадлежиш на това място. Не може да ми кажеш, че го мразиш по-малко, отколкото мразиш мен.
Безименна се изплю и слюнката се залепи и разтече по дясната буза на Зейл. Той стисна зъби и завъртя очи. Прокара опакото на едната ръка по бузата си и робинята опита да се отксубне. Сторм стегна хватката си около лакътя й и я дръпна към себе си.
- Недей да се инатиш напразно. Предпочиташ да прекараш още няколко години тук… - дръпна ръкава на роклята й нагоре и откри двете синини, които лъщяха по шоколадовата й кожа. – Да си белязвана всеки ден? Какво друго прави с теб. Да не е започнала да ти харесва да те чукат против волята ти?
Този път я пусна, а Зейл продължи да я гледа раздразнено и упорито. В този момент се чу гърленият крясък на Тобиас, викащ робинята си. Безименна веднага тръгна към вратата.
- Избягай заедно с мен и ти гарантирам, че повече нищо такова няма да ти се случи.
Обещанието загорча в собствената му уста.
avatar
Zayle Storm
Stark - courts
Stark - courts

Posts : 190
Join date : 01.09.2017
Location : between Westeros and Essos

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by unnamed. on Нед Сеп 03, 2017 7:30 am




Дотук с единственото ѝ прикритие. Защо?! Защо от всички, тъкмо той трябваше да разбере, че говореше общия език? Защо, тъкмо той трябваше да се върне за нея? Колкото повече слушаше извиненията му, толкова по-малко му вярваше, но когато каза онова.. Не знаеше дали онази вечер някой бе разбрал какво точно се бе случило, но той със сигурност  не знаеше през какво бе минала. През изминалато време се бе научила да не мисли за неродения си син - бе се превърнал в болезнен спомен, който подхранваше светът ѝ обгърнат в пълна тишина. Хранеше нуждата ѝ да мълчи, защото болката беше толкова голяма, че тя го знаеше: ако си позволеше да проговори нямаше да може да спре и щеше да бъде слаба. Не трябваше да бъде слаба.

Но нима не беше?

В момента, в който чу господаря си да я вика веднага хукна към мястото от къде идваше гласът на лорда. Дали заради сълзите намокрили очите ѝ, страхът той да ги забележе или просто заради самият него, но скоростта с която излезе от кухненското помещение беше изключителна. Проклет, проклет, проклет пират! Защо, защо, защо днес? Какво не му беше в ред? Какво не ѝ беше в ред? Бе минало толкова много време, в което Дреда не бе правила нищо друго освен да тъпче, да тъпче навътре в себе си всяка болка, всеки шамар, всяла грешка и се появява той в ролята на принц на бял кол и какво? От няколко минути прекарани с него се бе порязала, плачеше и бе счупила чаша. Може би тъкмо заради това лорд Еррол я викаше. Дали не я беше чул? Дали пък вече  не знаеше, че Зейл беше тук? Ха! Само това оставаше - да бъде обвинена в опит за бягство. Едва ли имаше нещо по - лош… Всъщност, да. Най-лошият вариант бе да бъде обвинена, че се е опитала да избяга с него. Проклет, проклет, проклет. Той беше причината тя да е тук, той я бе довел във Вестерос, заради проклетите му жълтици тя загуби повече от колкото той никога е имал. Вината беше негова, негова и само негова.

За нейно най - огромно щастие не бе извикана, за да бъде наказана, дори напротив. Въпреки сутрешната ѝ обиколка трябваше да излезе отново, за да занесе поръчка в ковачницата. Кимна с глава и взе плика, обърна се, тиквайки го в колана на кръста ѝ и забърза към кухнята убедена повече от всякога как трябва да му счупи някой зъб и да го прати да си ходи, но.. Изглежда, че нямаше нужда. Беше си тръгнал, беше сигурна. Провери няколко пъти навсякъде тъкмо защото не желаеше още изненади, но като че ли бе потънал вдън земя. Докато беше навън постоянно се оглеждаше около себе си, търсейки го с очи очаквайки да го види или той сам да се появи с онази негова дразнеща ехидна усмивка, но от Зейл нямаше и следа. Въпреки това имаше постоянно чувството, че някой я следи и наблюдава. Дали не беше просто нейна параноя? Игра на съзнанието ѝ? Лъжа на сетива ѝ? Едва ли някога щеше да разбере.

Пиратът не се появи повече онзи ден и Дреда не бе сигурна защо беше толкова раздразнена: дали защото се беше появил? Или защото не се бе появил повече? Свила устните си, приличаща повече на огнедишащ драгон, от колкото на дотратско момиче, докато наблюдаваше от прозореца залязващото слънце. Какви игри играеше? Първо едва ли не се показа готов на всичко, само и само за да изчисти съвестта си.. Ето, това беше причината. Чувството за вина водеше действията му и точно заради това Етел се колебаеше. Да избяга с него бе все едно да му прости за онова, което ѝ бе сторил. Все едно да му прости за смъртта на сина ѝ. Все едно да прости на него и на Роджър, а тя не можеше. Бяха ѝ отнели всичко, което имаше и бяха я разбили на малки парчета, които и до днес се опитваше да събере. Не, не можешe да му прости. Познаваше го, знаеше какъв е. Правеше ѝ мили очички, но имаше задни планове, беше сигурна. Нямаше да се учуди дори ако се опита да я продаде на ново, ако изобщо се появеше. Естествено, Дреда не желаеше да го вижда отново, не че беше доволна от сегашния си живот, но не искаше да го вижда.

Раната на ръката ѝ пареше все повече и повече, но нямаше време, за да се оплаква. Никога нямаше време за това. Привечер, когато всичко в кухнята беше измито и подредено, девойката се отправи към спалнята на господаря си, като всяка една вечер, не е като да имаше да избор. Отдавна не бе вземала решения сама за себе си, отдавна не бе имала право да избира.

- Влез. - чу гласът на лорд Еррол, когато почука на вратата и го стори. Влезе в помещението осветено единствено от няколко свещи на масата. Господарят ѝ се намираше на леглото и гледаше право в нея. - Съблечи се.

Следващата заповед я накара да се поколебае, но какво можеше да стори? Започна да развързва връзките на корсета си и всичко останало, докато не остави роклята просто да падне на земята откривайки голотата си. Лордът се полюбува на гледката няколко секунди, след което се изправи и се приближи до нея. Отмести къдриците ѝ назад и устните му се долепиха до вратът ѝ, а ръцете му се спуснаха към гърдите ѝ, докато очите ѝ се пълнеха със сълзи. Искаше да го спре, докосванията му ѝ приличаха повече на стотици мравки, лазещи по тялото ѝ, хванали в капан съзнанието ѝ. Досущ като кошмар, от който не можеше да се събуди. От началото се бореше, не му даваше да я докосва, крещеше, дереше, хапеше.. Последствията от които носеше и до ден днешен на гърбът си. Трепна когато пръстите му минаха по тънките белези сякаш да ѝ напомни какво я чакаше, ако не изпълняваше. Положи я на леглото и.. Проникна в нея. Дреда извърна глава, тъй като освен да чувства не бе задължена да гледа. Една сълза се търкулна от окото ѝ и това я накара да погледне към прозореца, където срещна неговият  поглед. Беше наистина той, а не плод на въображението ѝ, все пак толкова добре бе запомнила очертанията на лицето му, че нямаше как да сбърка.

Нещо в този момент вътре в нея извика за помощ, кошмарът в който живееше и който толкова силно се опитваше да пренебрегне, изведнъж ѝ се стори твърде реален. Трябваше да се махне от там, от този гнусен лорд и от този гнусен живот. Трябваше да се махне, дори това да означаваше, че ще трябва да приеме помощ от него.

avatar
unnamed.
Others
Others

Posts : 88
Join date : 23.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by Zayle Storm on Нед Сеп 03, 2017 1:31 pm

В нощния мрак очите на Сторм наблюдаваха силуетите на мъждивата светлина от свещите. Седеше на един клон в градината на къщата и имаше идеален изглед към прозореца на покоите на лорд Еррол. Директна гледка от първия ред на представлението. Последиците от неговия бизнес поднесени на проверка пред взора му.
Съзнаваше, че единствената причина сега да беше тук и да настоява да я освободи от съдбата, на която сам я бе обрекъл, беше симпатията му към момичето. Не беше съчувствие или внезапно осъзнаване на неморалността и несправедливостта на занаята му. Безименната беше се наместила в съзнанието на Зейл и той бе наясно, че няма да се разкара оттам скоро. Не и преди да се убеди, че е свободна и в безопасност. Донякъде.
Незнайно защо да седи и наблюдава сценката го ядоса. Преметна крак през клона, наведе се и скочи долу. Не бше най-безшумното приземяване и застина за малко, приведен и ослушващ се да не би някой да бе чул тупването. Заслуша се в подухващия вятър, учестеното си дишане и хвърли един поглед към светещото лунно кълбо. Прокрадна се до другата страна на къщата, където бе установил, че се намираше стаята на робинята. Притвореният прозорец там го накара да се подсмихне. Първи път, случайност. Втори път, едва ли.
Промъкна се вътре с лекота и огледа тясното помещение. Нямаше много вещи вътре. Настани се на леглото и се опъна. Мека постеля - това му липсваше от охолния живот в замък. Но пък за нищо на света не би заменил това, да можеш да си легнеш, където си поискаш...
В интерес на истината беше на започнал да се унася, когато вратата на стаята изскърца и пиратът на чуждия кораб подскочи. Очите като разтопен шоколад го гледаха невярващо. Не, яростно. И двете?
- Забавлява ли се? - човек не би повярвал, че призракът на Емъри Рийд е бил факир в ухажването на хора и обноските.
Усещайки злобата, носеща се от аурата на робинята на талази, Зейл се усмихна срещу Безименна. Тя се втурна към Сторм, пътьом грабвайки един ръжен, облегнат на стената. Мъжът скочи на леглото и вдигна ръце все едно трябваше да укроти някоя тигрица ("Каквато си е", помисли си).
- Чакай бе, жена, само искам да поговорим. - възможно по-тихо изстреля. Започваше да се дразни от тази пасивна агресия, която беше прераснала в активна.
Безименна замахна към Сторм, който още беше на леглото, но се приземи на пода до нея. Тя замахна пак. Зейл улови китката й, завъртя ръката й назад пред врата и взе ръжена от стискащите пръсти. Така стоеше зад нея и имаше възможност да говори директно в ухото й.
- Полудя ли? Да ни убият и двамата ли искаш? Еррол да не би и мозъка да ти промива... - усети ритник в слабините и му призля. Издиша шумно въздух и стисна юмруци. Е, сега вече се ядоса. - Слушай, кукло, не съм дошъл да рискувам живота си за нищо. Помисли с хубавата глава на раменете си и разбери, че ти мисля доброто. Не мислех, че си толкова глупава да предпочетеш да останеш при този шибаняк. Харесва ли ти да те експлоатират така? Излагаш народа си, жено. Не мислех, че дотраките свеждат глава толкова лесно. Е, за разтварянето на краката не знам...
Не целеше да я предизвиква, наистина. Просто не му се играеха игрички и нямаше намерение десет пъти да идва в тази ужасна дупка само заради кухата тиква на робинята.  Може би знаеше, че има и по-галантен начин да я убеди, но той самият бе прекарал близо три години зад решетките, а преди това сума ти време сред отрепки и курви. Беше позабравил, че понякога се изисква да се държиш по... цивилизовано.
avatar
Zayle Storm
Stark - courts
Stark - courts

Posts : 190
Join date : 01.09.2017
Location : between Westeros and Essos

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by unnamed. on Нед Сеп 03, 2017 3:48 pm


Етелдреда беше на ръба. Всичко беше толкова объркано, нишки лудост се преплитаха в мозъка ѝ почти толкова бързо колкото паяк плете мрежата си. Вълната от спомени за това какъв беше животът ѝ преди, от съвместния ѝ живот с Регарон, от бъдещето което си бе представяла. Когато го завари в стаята ѝ години възпиране, години прекарани в пълна тишина отидоха по дяволите.

-Veltor jano! * -изсъска през зъби. - Заслужаваш да гниеш в ада за всичко, което ми причини! Заради теб съм тук, ти си онзи, който ме размени за броени жълтици! Мислиш, че не искам да се махна? Или че не съм опитвала!? От къде мислиш са белезите по тялото ми, нали ти е толкова забавно да гледаш през прозореца!? Кажи ми, умник такъв, как бих могла да се доверя на същия veltor jano, който ме продаде?

Завърши монолога си, за бивайки показалеца си в гърдите му. Не бе продумвала дума от съшия онзи ден в който бе загубила детето си и ето, че този мизерник успя да изкопчи нещо от нея, дори много повече от колкото си беше представял и Дреда беше бясна, о, колко беше бясна. Беше си същинска изненада колко тих беше гласът ѝ, въпреки цялата ярост събрала се в малкото ѝ тяло. Осъзна какво се бе случило, когато устните на Зейл се извиха в онази негова ехидна усмивка. Зароди лицето си в шепите си и не знаеше какво да прави. Трябваше ли да му се довери? Щеше ли да я спаси както казваше? Ами, ако ги хванеха? Той щеше да загуби главата си, а тя? Беше ли достатъчно привлекателна за господаря си, за да спаси кожата си и този път? НЕ. Тя не искаше да живее повече така. Колкото и да мразеше, че го казва: негодникът беше прав. Тя беше кхалаки, тя беше огън, тя беше нещо, което Вестеровци никога нямаше да разберат. Тя беше кръвна дотраки и като такава ме можеше да сведе глава и да позволи на някой си лорд да я малтретира по този начин. Не повече. Не можеше да бъде просто никоя, тя беше Етелдреда. Беше хиляди пъти по - добре да умре борейки се за свободата си, отколкото да изтърпи още веднъж ужастният му дъх по кожата си.

Вдигна глава и го погледна право в очите. Трябваше да знае, че може да му се довери и че няма да я предаде отново. Шоколадовите ѝ ириси го гледаха умоляващо, сякаш го молеха да приключи страданието ѝ и тя искаше тъкмо това - по един или друг начин, но трябваше да се случи сега. Бе изтърпяла повече от колкото трябваше, а и трябваше да се възползват от тишината на замъка. Мрака щеше да ги скрие в обятията си и дори можеха да стигнат далеч преди да разберат че я няма. Щом бе открил начин да влезе нямаше да е толкова трудно, нали? Но някак пренебрегна факта, че тя самата не бе успяла да го стори за три години.

-Ще дойда с теб. - каза преди да е успял да се изкаже за това, че я е накарал да говори. - Но предадеш ли ме отново.. Никой от боговете в които вярваш няма да може да те спаси от гневЯт ми.

Гласът ѝ беше все така тих, но толкова леден, че всеки би се вкаменил. Всеки освен проклетия Зейл.

-Казва се “гневът ми”..
- започна, но погледът, който младата девойка му хвърли го накара да се смали почти до размерите на обикновен гризач.

Ясно му даде да разбере, че за нея бе невъзможно да се катери по дървета или нещо подобно, затова вдигна полите на роклята си и се приближи до вратата. Отвори я съвсем леко, за да провери дали имаше някой в коридора. За нейно щастие не се чуваше нищо друго освен далечното хъркане, което Дреда знаеше, принадлежеше на един от пазачите в дъното на коридора. Това беше добре, можеха да минат от другата страна без да бъдат забелязани. Обърна се, даде му знак да я последва и.. Тръгнаха да бягат тихо, доколкото всъщност бе възможно. Сърцето на Дреда биеше бързо и силно, сякаш искаше да пробие гърдния ѝ кош, а тялото ѝ трепереше от адреналина. На всеки завой рискуваха да срещнат някого и това караше коремът ѝ да се преобръща. Знаеше го. Това щеше да краят - по един или друг начин.

____________
*Негодник!

avatar
unnamed.
Others
Others

Posts : 88
Join date : 23.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by Zayle Storm on Нед Сеп 03, 2017 7:47 pm


Беше толкова безумно хубава, гледаща свирепо, че едвам се сдържаше да стои на разстояние и да се държи уважително. Зейл Сторм си беше превъплъщението на уважителното държание, второ мнение по този въпрос нямаше. Безименна не му даде възможност да отговори на нападките и Зейл запази мълчание, но тя трябваше да разбере... Той наистина съжаляваше. Беше готов да й го докаже, колкото и усилия да костваше. И без това девойката не беше по приказките.
Мъжът изви врат назад леко и погледна робинята отвисоко. Искаше да чува гласът й още. Акцентът й допринасяше думите да звучат толкова секси. Но не беше сега момента да размишлява върху тези неща. Не му се мреше, така че щеше да се концентрира и да ги изведе живи от това място.
Остави я да върви пред него и пиратът се опита да попие с очи възможно най-много информация за стаите в къщата. Първоначално помисли, че долавящото се хъркане принадлежи на скъпия лорд, но когато пред тях изникна фигурата на заспалия страж, Зейл само мина на пръсти край него, следвайки момичето, и повдигна остро вежда срещу пазача.
Тя се спря на няколко метра след това и погледна разтревожено вдясно. Явно там бяха покоите на Еррол. Миг по-късно тя се обърна напред. Сторм можеше да долови как гърдите й се надигат от дълбокото поемане на въздух. Пиратът обви пръсти около меча, висящ на колана му. Единственото налично оръжие, което сви от стражите, с които претърпя случайна среща до затвора.
След още един завой Безименна сложи длан на вратата пред тях и я натисна тихо. Първоначално се открехна лесно, но скърцащият издайнически звук последва внезапно. И двамата настръхнаха мъничко и наостриха слух. Външната врата бе отворена и хладният въздух ги подканваше да излязат в мрака.
Зейл стоеше на тръни през цялото време. Робинята нямаше благоволението да му сподели колко стражи има господарят й или пък къде са позиционирани по принцип. Сторм всеки момент очакваше отнякъде да му изскочат няколко симпатяги, а идеята за това никак не му се нравеше с наранената лява ръка.
Момичето му направи път да мине пръв. Зейл й хвърли един поглед и подаде глава навън. На светлината от окачения фенер не се виждаше нищо на повече от пет метра, но никакво движение наоколо не се усещаше. Това ли беше? Зейл пристъпи отвън, огледа се още веднъж и се обърна назад, за да впери очи в момичето. То пристъпи навън и преглътна мъчно. Кимна на Зейл наляво и той тръгна пред нея в мрака. Очите му бързо привикнаха с липсата на светлина, но целият беше напрегнат. Ако заради него сега й се случеше нещо, нямаше да си го прости.
Чу се звук и Безименна трепна зад него и инстинктивно го хвана за трицепса. Той дойде зад тях.
Преди да успеят да се скрият, където и да е, зад тях се показа един патрул, който веднага ги зърна и отвори уста. В същият момент се случиха още две неща.
Зейл бе грабнал най-близкия достатъчно голям камък, който зрението му успя да фокусира и го хвърли право към лицето на пазача. Това определено го накара да си задържи езика зад зъбите, които след миг бяха строшени. През това време Сторм изкара меча от ножницата, изби този на стражата от ръката му и го наръга в сърцето.
Шумът обаче не бе толкова тих, колкото и да му се искаше на Зейл.
Отзад се появи още един пазач и този път пиратът не успя да го спре да извика:
- Какво става... ХЕЙ!
Зейл изръмжа и завъртя меча си нагоре в същия момент, в който противникът му замахна своя към врата на Сторм. Пиратът парира, но този, който до преди малко похъркваше сладко вътре, сега прелетя навън. Веднага сграбчи робинята и допря острие до шията на момичето. Зейл погледна към нея и изяде ритник в корема, който го събори на земята. Проклятие.
- Лорд Еррол!
Даже нямаше нужда да го викат. Намръщената му тлъста особа се показа в коридора тъкмо когато Зейл и Безименна бяха вкарани обратно.
Сторм препсува няколко пъти на ум. Сега ставаше сто пъти по-сложно. Ето това е. Липсата на комуникация прецакваше всичко, винаги.
- Какво става? - гневните изцъклени очи на лорда обходиха объркано непознатия нарушител на спокойствието му и се спряха на робинята - Ти, дотракска курво... Опитваше се да избягаш от мен, ли?!
Последва звучен шамар върху лицето на момичето, а Зейл стегна челюст и се постара да запази самообладание.
- Отведи я и я накажи. Тройно. А този ми го закопчей на стола.
Единият страж го вкара в една стая, докато другият отвеждаше Безименна някъде, а тя се замята в хватката му безуспешно.
- Veltor jano, ти ми обеща! - извика тя, а Зейл мислено си каза, че каквото онзи направеше на момичето му, Сторм щеше да му го върне десетократно.
Още щом беше вкаран в помещението нещо тежко се стовари по лицето му и пиратът загуби ориеентация от удара и болката за момент.
- Помня те... Ти ми я подаде, нали? - Тобас Еррол се засмя противно. Зейл Сторм преброи до три и реши, че търпението му се беше изчерпало.
Още не бе закопчан на стол, а стражът все още държеше ръцете му, завързани на гърба. Зейл се надигна, изрита лорда назад, а той се блъсна в камината отзад и удари главата си на ръба на полицата. Мъжът зад себе си фрасна челно с глава, измъкна меча му и го поряза, колкото можа с хванати ръце. За секунда съумя да пререже въжето и хвана меча със свободни ръце. Усети нов удар, но се задържа на крака. Наведе се бързо, избегна следващия и замахна отново към стражата, този път уцелвайки правилното място. Еррол го гледаше със смесица от яд и страх и търсеше нещо, с което да се защити.
- Лорд Тобас Еррол! - приповдигнато го поздрави Зейл, заби острието на меча в крака му и свинята изквича отчаяно и се свлече на пода. Естествено, непоносимият звук накара другият пазач да довтаса и Сторм го посрещна с насочен меч. Онзи го одраска по вече раненото място и Зейл изръмжа от болка. Върна си го, отсичайки първо ръката му, после другите му крайници и го остави да изтече на пода като кукла. След което се върна към Тобас.
avatar
Zayle Storm
Stark - courts
Stark - courts

Posts : 190
Join date : 01.09.2017
Location : between Westeros and Essos

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by unnamed. on Пон Сеп 04, 2017 12:16 pm


Знаеше си. Знаеше, че да му се довери отново беше най-голямата грешка, която можеше да направи и въпреки това все така наивно му бе повярвала, че ще успеят да избягат.. че тя ще успее да избяга от там.  Бе се подвела отново, вярвайки на някой, който очевидно не държеше на думата си, но какво можеше да се очаква от един робовладелец? Не беше никой, просто един мизерен нещасник на когото не можеше да се вярва. Ах, как съжаляваше, че му се бе доверила.. още първият път трябваше да извади очите му с нож все едно бяха семките на една ябълка и след това да го остави да се удря ту в една, ту в друга стена. Заслужаваше го. За всичко, което ѝ беше причинил и продължаваше да причинява.

Хватката на Херек се стегна още по-силно, когато я задърпа надолу по коридора към мазето. Дреда познаваше твърде добре тази посока, за да разбере на къде отиваше и при мисълта за онова, което я чакаше настръхна всеки сантиметър от кожата ѝ.

-Vos!* Пусни ме, глупаво създание! –започна да рита и хапе, но знаеше че няма начин да се отскубне.

Гневът в гърдите ѝ нарастваше все повече и повече преливайки се с всичкия онзи, който бе трупала през годините, а той беше наистина много и в един момент нещо в нея изригна.. Може би воля за свобода или просто повечко адреналин, но реши, че трябва да се измъкне от хватката му. Сви се надолу и докато го настъпваше с единия крак прегъна главата си назад и удари Херек по носа, от който бликна кръв, но момичето не спря до тук, изрита го в коляното на кракът който му бе настъпила преди малко и усети как ръцете му я освобождават. Това беше шансът ѝ – трябваше да бяга, сега или никога. Тръгна да бяга в обратната посока и всичко, за което мислеше бе как да се слее с тъмнината и да стигне колкото се може по-далеч от тук.  Ето, че беше близо, оставаха само още няколко стъпала и щеше да стигне вратата.. В същия момент се препъна в една от многото ѝ поли и залитна напред, но за нейно щастие сложи ръцете пред себе си и не успя да счупи да носът си, но за сметка на това от раната на длантта ѝ отново бликна кръв.  Ако не се бе спряла, за да изръмжи от болка, може би Херик  нямаше да я стигне и да я хване за крака дърпайки я надолу по стълбите. С другия си крак, Дреда го изрита в лицето, този път улучвайки зъбите му, но той така и не я пусна. По-зле: изглеждаше дори по-ядосан от преди малко, ако това бе възможно. Извади меча си и вдигна острието над корема на момиче, готов да отнеме живота ѝ и тя видя замаха почти като на лента. Очите ѝ се изцъклиха и тя затаи дъх. Това ли беше? Така ли щеше да умре? Сразена ей така? Та тя още дори не бе успяла да има живот. Дали пък цялото това страдание, не го бе изминала тъкмо защото е трябвало да умре рамо до рамо с Регарон? И сега Боговете просто си вършеха работата веднъж приключи да я наказват. Това ли трябваше да бъде смъртта ѝ?

Затвори очи, готова да поеме острието в тялото си, готова да срещне края на съдбата си.. но единственото, което последва бе.. давене. Чу давене и отвори очите си, чиите зеници веднага се разшириха от изненада. Херек, чиите изражение наподобяваше това на Дреда, падаше назад с нож забит право в гърдите и кръв излизаща от измежду устата му, което определено не се дължеше на счупените от нея зъби. Трупът му тупна шумно назад и тя вдигна поглед нагоре. В края на стълбите, точно на вратата стоеше Зейл. Проклетото копеле бе спазило думата си, което я учуди много, но реши да не го показва. Изправи се бавно, когато той се приближи и ѝ подаде ръка, която тя с неохота прие. Погледна го право в очите и без да пита каквото и да е, знаеше че той бе разбрал. Искаше да знае дали лордът бе мъртъв. Пиратът кимна съвсем леко, необичайно за него, но камъкът, който падна от сърцето на Дреда измести всякаква друга мисъл. Въздъхна, погледна нагоре и .. започна да се смее. Това място я бе подлуло, но не толкова колкото тази проклета рокля..

С едно рязко движение скъса малка част плат от роклята ѝ, след който последваха още много докато дължината им не стигаше над коляното ѝ. Махна също и дългите ръкави и отпусна корсета си, позволявайки на твърде повдигнатите ѝ гърди да се скрият по-надолу в деколтето ѝ.  Няколко къдрици се бяха измъкнали от перфекната ѝ прибрана назад коса, но тя не забеляза, защото най-много от всичко искаше да се махне от това място час по-скоро.  Тръгна нагоре по стълбите, но гласът на Зейл я накара да спре.

-Няма ли да ми благодариш, че спасих живота ти? –ехидната усмивка, естествено не липсваше и това я поздразни.

-И сама се справях добре. –Дреда стисна зъби.

Бе сгрешила. Най-много от всичко бе да се отърве от Зейл колкото се може по-скоро.

_______________________________________
*Не!


avatar
unnamed.
Others
Others

Posts : 88
Join date : 23.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by Zayle Storm on Пон Сеп 04, 2017 8:22 pm

Това го признаваше, в момичето наистина имаше воля за живот. Не откъсна поглед от разкрилите се пред очите му прасци на красавицата, докато напускаха проклетия затвор. За около денонощие излизаше от затвор за втори път. Би казал, че се развиваше добре.

Тръгнаха в нетипично (за един от двамата) мълчание, но главата на Сторм бумтеше от една единствена мисъл - това, което Тобар Еррол му бе казал преди да умре.
"- Ти какво - бе се озъбил лордът в предсмъртните си мигове - разкара едно бебе от корема й, за да й направиш други сега, ли?"
От неразбиращия поглед на пирата лордът се бе засмял подигравателно, осъзнавайки невежеството на мъжа пред себе си.
"- Я, ама ти не знаеш... Дотратската измет е била бременна, докато е била пред теб!"
Последвалият подигравателен смях само бе допринесъл за по-болезнената му смърт.

Сега изведнъж в главата на Сторм бяха изплували спомените от онази нощ, в която Роджър бе посегнал към Безименна. Почувства се безумно глупав, съзнавайки какво всъщност се бе случило. Локвата кръв, пълното отчаяние, изписано на лицето на момичето. В името на старите и новите богове. Трябваше да убие шибаният Роджър още онази нощ.

Заради неспособността да измисли адекватен начин, по който да поднесе обяснение или извинения, вървя до Безименна в пълно мълчание. Щом излязоха от двора на Ерроловия дом, Зейл вдигна глава към звездите. Небето бе каша от черно и сиво. Луната се гушеше зад разбърканите облаци и осветяваше кротко пространството. На дългокосия веднага му се прииска да бе на кораба си сега и да се отпусне на палубата.

И тогава го изпълни внезапен прилив на гняв. Мислеше, че е успял да прости на "приятеля си" Роджър, докато лежеше на студения под в затвора. Не го обвиняваше, че избяга, за да спаси кожата си, и остави Зейл да бъде хванат от властите. Но сега, знаейки какво копелето бе причинил на Безименна, съзнавайки, че вероятно в момента управляваше екипажа на Сторм на кораба, който му принадлежеше, цялото същество на пирата се изпълни с ярост до връхчетата на пръстите му.

Усети, че дотратското момиче го наблюдава. Сигурно изражението му се беше променило видимо. Зейл я погледна и тя отмести поглед напред. Вървяха без да отронят дума, а не се бяха разбрали какво щеше да се случи от тук насетне. Учудващо, Безименна проговори първа:
- Вече няма нужда стоим заедно. Всеки може поеме по пътя си.
- Това не е вярно. Обещах, че ще гарантирам безопасността ти. Ако сега се разделим, ще се тревожа какво може да ти се случи.
- Я, стига! - момичето се възмути и вирна брадичка - Можеш престанеш с тези глупости. Не искам слушам.
- Не си длъжна да ми вярваш, но засега оставам с теб. Къде смяташ да отидеш така или иначе? Семейството ти не е ли избито?
- Това... не е твоя работа. Освен това имам приятели в Уестерос.
- Добре. И как възнамеряваш да стигнеш до там? Без кон, без пари и без храна? Може би ще продадеш тялото си още веднъж?
Хвърли му изпепеляващ поглед и забърза крачка напред без да отвърне нещо. Зейл въздъхна и я догони, заставайки пред нея и вървейки заднешком.
- Добре, добре, спирам. Само ми говори, моля те.
Нов лош поглед.
- "Да, мили Зейл, ще приема помощта ти да стигна благополучно при моите приятели. Твоята мъжественост и опит ще са ми много полезни". - отговори си сам и се усмихна насреща й.
След като известно време не получи отговор, мъжът  се отплесна да изучава чертите на лицето й и го осени още една закъсняла мисъл.
- Как е името ти?
avatar
Zayle Storm
Stark - courts
Stark - courts

Posts : 190
Join date : 01.09.2017
Location : between Westeros and Essos

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by unnamed. on Вто Сеп 05, 2017 9:01 am


Самото му присъствие я дразнеше. Беше напрегната, не можеше да отпусне мускулите си и от вътре ѝ пареше, но как да кажеш на такъв инат какво да прави? Самата тя беше инат и знаеше, че щом си науми нещо никой не можеше да ѝ го избие от главата. След като разбра, че е невъзможно да го изгони, Дреда реши да го игнорира, просто да се преструва, че той не вървеше до нея. На няколко пъти едвам се възждържа да не му се развика за дето диша, но успя да запази самообладание. За сега.

Неочакваният му въпрос я накара да се замисли и изведнъж изражението на лицето ѝ се промени. Стана някак по-сериозно и чертите ѝ изпъкнаха. Как се казваше? Нали уж без онази без име? А в същото време бе имала много имена. Бяха я наричали красива, прекрасна. Но също и измет, дотратска гад и още много, много. Като се замислеше не помнеше кога за последно някой бе изричал името ѝ. Със сигурност не помнеше кога го бе казал тя самата, но.. кой бе последният, който я нарече така? Регарон? Не, той я наричаше по име само когато беше ядосан, а в онзи ден той знаеше, че може би никога повече няма да я види. Може би сестра ѝ? Минути преди драконите да ги нападнат? Или пък баща ѝ - кхалът? Предната вечер когато бе дошъл да им даде благословията си? Но това бяха толкова далечни спомени, за.. съвсем друг човек. Тя отдавна не беше онова момиче, нямаше нищо общо с нея. Бе се превърнала в слаба дотратска измет и като такава не заслужава да има име. Той го беше казал.

Изведнъж осъзна, че вече повече от пет минути продължа да мълчи под настоятелният поглед на Зейл. Вдигна глава, за да го погледне в очите и сърцето ѝ се сви сякаш бе прободено.

-Нямам име. Не напразно ме нарече Безименна. –гласът ѝ бе по-твърд от преди, но някак с нотка обвинение.

Защо му трябваше да продължава да я изтезава по този начин? Искаше да разбере повече за нея, искаше да знае всичко за нея, защо? Никой никога не се бе интересувал от нея, от името ѝ, от мислите ѝ, от каквото и да е било свързано с нея освен тялото ѝ, защо той да е различен?

-Родителите ти все пак е трябвало да те наричат някак.

Круше. Зейл наистина умее да уцелва правилните думи.

-Онова момиче умря на кораба ти. –отвърна студено. Това даде материал за размисъл на Зейл, който в следващите няколко минути продължи да върви до нея без да каже нищо. Очевидно размишляваше.

-Но и вече не си момичето от преди половин ден. И тъй като веднъж смених името ти, мога да го направя  отново. –каза накрая, очевидно горд от себе си, че бе намерил решение, а Дреда само повдигна въпросително вежди. – Ще те наричам Ная. Искаш ли да знаеш какво ознавача? Означава вълна и също така има една история..

Очевидно, девойката нищо от това не я интересуваше и се чудеше как точно да му го каже, когато той продължи с тон сякаш бяха приятели от дълго време и бяха споделяли една маса и кой знае какво друго заедно. При тази мисъл, младата дотраки за секунда се погноси и може би се изписа на лицето ѝ. Колко още щеше да го изтърпи?


avatar
unnamed.
Others
Others

Posts : 88
Join date : 23.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by Zayle Storm on Вто Сеп 05, 2017 10:29 am

Нашият момък обичаше приказките за морето. Често се заговаряше със стари рибари или млади момчета - чираци, когато се застояваше на суша. Тези хора винаги имаха какво да разкажат и Зейл пълнеше торбичката си с морски истории като някаква лична съкровищница.
Всеки път, щом през главата му се стрелнеше някоя мисъл, свързана с морето, в гърдите го пробождаше болезнено нетърпение. Липсваше му кораба. Неблагодарницата, която крачеше до него мълчаливо, нямаше идея каква късметлийка е, че имаше привилегията Сторм да иде за нея веднага след като се измъкна от затвора. А сега, като се загледа в изражението й, му стана ясно, че с всичката си наглост тя дори не слушаше магичните думи, които разказваше с плам.
- ... пиратът преплувал... Ама ти си адски неучтива, знаеш ли, Ная? - сега вече я погледна обидено. Ная него - равнодушно. - Давам ти свобода, давам ти духовно богатство, а ти нарочно се стараеш да не ме слушаш.
- Забравяш, че изобщо не съм ти искала своб...
- Разбирам, че да драматизираш и да играеш горделива и самонадеяна ти помага да се чувстваш по-добре за себе си, но ако опиташ да остави изстрадалата маска настрана за малко, може пък да ти оправя настроението.
По изражението й разгада, че Ная не разбираше значението на някои от думите, но се досещаше, че не са комплименти и отново се ядоса.
- Подиграваш ли ми се? Защо не се разкараш преди да съм решила да те убия в съня ти...
- Сън! Прекрасна идея. Страхотно би ми подействало едно наспиване, спасяването ти беше доста изтощително. Почти излязохме от града, така че предлагам някъде в покрайнините да си накладим огън и да починем.
- И да ни заловят градските стражи? Не си много умен, а?
- Много хаплив език имаш, слънчице... Ще намерим скришно място, щом досега не са ме намерили тези от Сторм'с енд, няма страшно.
Ная му хвърли бърз объркан поглед, докато сигурно се опитваше да изчисли по скалата от дотраки до Таргериан колко голям идиот бе пиратът.
- Това забравих да го вмъкна, нали? - Зейл направи пауза и присви очи, докато оглеждаше околността междувременно. Главата му бумтеше от мисли. - Не съм те заряал три години при онзи перверзник, защото ми е било угодно. Почти веднага след като те продадох тръгнах да те търся. Просто... наложи се да прекарам две-три годинки в затвора. Съжалявам за забавянето, между другото.
Сигурно му се стори от лунната светлина, ала чертите на лицето на дотракито сякаш се смекчиха. Мъничка победа.
Тя каза нещо, но Зейл не я слушаше, защото друг звук привлече вниманието му. Извърна глава надясно и впери поглед в тъмнината напред. Наистина вече излизаха от селището, наблизо се виждаха само една-две къщи нарядко. Те вървяха през един забит в драките път, където не се очакваше да срещнат жива душа, но Сторм със сигурност чу нещо и сетивата му веднага се изостриха.
Десетина секунди по-късно по устните му пробяга усмивка.
- Колко бързо можеш да бягаш?
- Какво?
- Да бягаш. Чоп-чоп.
Очите на момичето веднага се застрелкаха в мрака. Преди да зададе логичния въпрос, пиратът я побутна напред и се втурна да тича.
- Бягай.
Буквално заспринтира напред, следван по петите от Ная. На няколко пъти се препънаха напред, а Ная се опитваше да види през рамо от какво бягат, но минаха поне няколко минути преди Зейл най-после да забави и да спре до няколко големи камънаци в средата на нищото.
Мъжът се наведе и опря ръце на коленете, за да успокои дишането си.
- Какво... защо бягахме?! - Ная го гледаше с притворени устни и Зейл веднага си представи какъв би бил вкуса на целувката й.
- Стори ми се, че видях нещо да се движи в храстите. За всеки случай. А и сега би трябвало да си изтощена и вече можем да направим огън, нали?
Зейл й изпрати широка усмивка и се отправи да събере дърва, докато слухът му поемаше цветущите дотракски псувни.
avatar
Zayle Storm
Stark - courts
Stark - courts

Posts : 190
Join date : 01.09.2017
Location : between Westeros and Essos

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by unnamed. on Вто Сеп 05, 2017 12:40 pm


Ная. Харесваше ѝ как звучеше, но едва ли някога щеше да го признае на Зейл, но пък си позволи да извие леко краищата на устните си, когато я нарече така. Бе забравила да мърда онези мускули и все още ѝ беше трудно. Следващите му думи я поразиха като като отровна стрела в корема.

Вярваше ли му? Дали пък не я лъжеше, само за да спечели симпатиите ѝ? Наистина ли е бил затворен, като нея? Дори и да беше истина си го заслужаваше, все пак колко такива като нея бе продал? Колко нейни сестри бяха пръснати из цял Вестерос заради него? Колко невинни души бяха измъчвани всеки ден, за да може той да напълни торбата си със жълтици? Тези мисли не ѝ даваха мира и тъкмо тези мисли я караха да бъде толкова неспокойна около него. Нямаше му доверие, и въпреки че току що бе спасил живота ѝ тя все още не можеше да го види в добра светлина. Най – вероятно я лъжеше. Да, така трябваше да е. Поредната лъжа излязла от голямата му, проклета уста. Въпреки това го огледа по-добре в опит да разбере нещо повече и забеляза мръсната и накъсана риза и превързаната му рана на лявата ръка, която се опита да си спомни дали вече я имаше когато бе пристигнал при нея. Уви, споменът ѝ се губеше, но изражението ѝ се отпусна. Може би беше прав, може би трябваше да се остави на течението. Какво по-лошо от вече случилото ѝ се, можеше да очаква? Нищо. Бе толкова млада, а вече бе минала през толкова много неща, че съвсем спокойно можеше да каже, че бе изживяла повече от необходимото.

Задъхана, спря и си пое голяма глътка въздух. Всяка секунда с него беше мъчение, нямаше търпение да хване собственият си път и.. И какво, Дреда? Запита се, сама. Къде ще идеш? При кого? Нима имаш някого? Винаги можеш да идеш при Елентия, но за колко време? Месец? Може би два? Нима никой нямаше да разбере, рано или късно, че се криеше там? Най-вероятно вече всички в замъка бяха разбрали, че лордът им е мъртъв и търсеха отговорните за това, а Зейл искаше да си запалят огън и да се преструват, че всичко е наред?! Не го разбираше и тъкмо заради това трябваше да измисли начин да стигне колкото се може по-далеч от него, от всички тези хора, от всички тези лордове, лейдите и какво ли още не, които виждаха в нея просто една робиня. Трябваше да се върне в Есос, в Дотратско море, в своя кхалазар, при своя съпруг. У дома.

Седна на един камък и загледа как Зейл се опитваше да запали няколко съчки, които бе взел от земята. Бе мислила много за Регарон. Какво се бе случило с него? Мъртъв ли беше? Ами ако беше жив? Дали все още живее със спомена за нея? Или пък вече беше женен за друга? Чакаше ли завръщането ѝ? Спеше ли спокойно през ноща или и той като нея постоянно имаше кошмари? Три години никак не бяха малко време, толкова много неща биха могли да се случат и тъкмо заради това тя трябваше да се прибере.

Когато Зейл успя да направи искра с двата камъка в ръцете си, тя бързо се превърна в силно горящ огън, чията топлина съвсем скоро започна да гали голата кожа на дотратската девойка. Огледа себе си и него още веднъж. Раната на ръката му бе започнала да кърви и естствено той почти веднага забеляза течащата кръв. Седна срещу Дреда и започна да маха превръзката, докато тя въздъхна тежко и първоначално се възпря, но в следващия момент размисли, изправи се и седна от лявата му страна, поемайки напоеният в червено парцал от ръката му. Вдигна вежди и намръщи устните си, за да му даде да разбере, че от него нямаше повече смисъл, за това го изхвърли настрана. Откъсна две парчета от вече така или иначе разкъсана рокля в цвят на храст и развързва от кръста си, малката, висяща на тънко въженце, бутилка с вода. Намокри единият парцал и започна да промива раната. Няколко секунди работеше в мълчание под изуменият поглед на Зейл, но не знаеше как да започне.

-Аз.. –каза тихо, но все пак със сериозен глас. –Искам да се прибера у дома. В Есос.

Казваше му го, защото и двамата знаеха, че той трябваше да я върне там. Колкото и да не ѝ се нравеше тя имаше нужда от него, защото той имаше кораб и начин да прекоси морето. Ако изиграеше добре картите си щеше да получи онова, което иска.


avatar
unnamed.
Others
Others

Posts : 88
Join date : 23.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by Zayle Storm on Вто Сеп 05, 2017 7:54 pm

У дома.
Този израз отдавна бе загубил традиционното си значение за Зейл. Животът в замъка на Рийд му се струваше като далечен минал живот на границата между съня и реалността. Понякога сънуваше кошмари, което беше смешно. Бяха минали... Колко? Четиринайсет години, откакто напусна "безопасното" пространство на дома в Грейуотър Уоч. И все пак се случваше да се събуди, облян пот, изпълнен с паника, че трябва да седне на трона и да управлява. Най-лошият възможен затвор.

Но знаеше какво може да означава думата "дом". Мястото, където душата ти е в покой. Където можеш да си себе си и да си щастлив.
За пореден път в последното денонощие в съзнанието му се заблъскаха две желания. Да остане с Дреда и да плава с кораба си.
Но точно защото знаеше какво носи уюта на дома, сега гледаше дотракито с разбиране. И известна доза учудване, задето не си заби пръста в кървящата му рана.

- Съзнаваш ли, че... семейството ти може да не е живо? - наблюдава как очите й трепнаха, но изражението й не се промени. Тя кимна леко. Един кичур от бурната й коса се плъзна покрай лицето й. Сторм се протегна като омагьосан и го върна на мястото му.
- Няма значение. - промълви Ная. - Трябва да се върна у дома.
Зейл си спомняше как изглежда нейното "у дома" в деня, в който намери момичето. Цялото селище бе опожарено. Зейл и хората му не се доближиха до мястото заради вонята от разлагащи се тела, но надежда да има много оживели липсваше.
Не изрази на глас мислите си, а кимна в съгласие.
- Тогава да те заведем у дома. Но за да стане това... Трябва да имаме кораб. А аз в момента нямам такъв. - тъжна пауза - Реално не знам къде са екипажа и моята Калипсо.
- Онзи... Роджър. На кораба ти ли е?
Зейл я погледна и кимна.
- Силно вероятно е. Е, какво ще кажеш... Помагаш ми да си върна кораба, а след това те водя в Есос?

Последва известно мълчание, в което се чуваше само мелодията на щурците и припукването на любопитния огън. Зейл не дочака отговор.
- О, я, стига. Не е като да имаш много избор. Само екзотично изгеждащо момиче, давам ти ден, най-много два, в които ще оцелееш сама. Дай да пропуснем ходенето при познатите ти и да тръгнем към... Оф. Дано не се наложи да ходим в Сторм'с енд, защото съм особено популярен напоследък. Коя дата сме?
- Двайсет... и шести?
- ...
- ???
- Супер. Отиваме в Сторм'с енд.
Пиратът направи болезнена физиономия и се настани на земята до огъня.
- Лека нощ. Утре ще е тежък ден.
Остави Ная да го зяпа и можеше да се закълне, че през затворени клепачи я усети да хваща нещо и да се колебае дали да не го метне по него. Такова нещо не се случи, след като Сторм се унесе без да усети.

Когато отвори очи, Ная стоеше провесена над него, а дългите й къдрици почти галеха лицето му. Зейл се стресна и премига срещу нея.
- Какво по...
- Извинявай... - гласът й беше мек като кадифе. Разтапяше се в слуха му и имаше вкус на шоколад. - Аз... Така и не ти благодарих като хората.
- Е, и аз не бях най-милият принц на бял кон.
- Не, не, вината не е твоя. Аз се държах глупаво. Просто бях разстроена... - Ная, както си стоеше до него, се надигна, разкрачи се над Зейл и седна върху него. Пиратът само повдигна вежди. - Позволи ми да се отблагодаря...
Само видя как устните й се разтварят и доближават към него, след което главата му се завъртя. Постави длан на главата й и я притисна към себе си и не отлепи устни, докато Ная не простена.
- О, Зейл... Зейл... ЗЕЙЛ!

Стресна се и отвори очи. Ная си стоеше на няколко метра пред него, все така изглеждаща ядосана и без никаква следа от желание да го целува.
- Почти пладне е, трябва да се движим.
Сторм само премига, погледна към панталона си и като видя гледката, прокара ръка по лицето си и закима одобрително.
avatar
Zayle Storm
Stark - courts
Stark - courts

Posts : 190
Join date : 01.09.2017
Location : between Westeros and Essos

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by unnamed. on Сря Сеп 06, 2017 9:20 am


Етелдреда, Моя, Безименна, Дотратска измет.. Ная. Коя от всички бе тя? Регарон, баща ѝ, семейството ѝ, кхалазарът ѝ. Някой от тях беше ли жив? Някого при когото тя да се прибере? Какво щеше да се случи, ако ги хванат? Бяха ли на сигурно място? Ами, ако някой видеше огънят? Ами, ако просто убиеше проклетия пират?

Хиляди въпроси се блъскаха в главата на младата девойка без да ѝ дават мира. До преди по - малко от половин денонощие дори не желаеше да бяга, а ето я тук, сега. Готова да помогне на един пират да си върне кораба, за да може да я заведе в Есос. Какво не ѝ беше наред? Какво толкова бе сбъркала, за да стигне до тук? Осъзна, че през последните три години се бе превърнала в сянка. С всеки опит да затрие миналото си бе изгубила самата себе си и имаше нужда да се преоткрие, да се изправи пред миналото си и този път да победи. Не очакваше обаче, че ще трябва да се срещне лице в лице с.. Роджър. Ако имаше някого, когото мразеше повече от Зейл то това бе “скъпият му приятел”, който бе успял да отнеме най-ценното. Смята се, че коремът на майката е най - сигурното място за едно дете и той бе успял да съсипе това нейно задължение. Бе убил съвсем невинен живот и дори не изпитваше угризения за това, но съвсем скоро щеше да си плати.

Успя да заспи едва минути преди изгрев слънце, а когато се събуди слънцето бе вече високо в небето и трябваше да тръгнат веднага, ако искаха да стигнат на време, но това не бе единственият им проблем. Ако някой ги видеше така - с тези дрехи, нямаше да оцелеят дълго, особено щом щяха да ходят в Сормс Енд.

- Насам . -каза тя и посочи един не толкова приятен път в ляво от главният. - След няколко километра има една таверна. Можем да се запасим с храна, вода и.. Дрехи. Знам собственика. Познавам собственика.

Страните ѝ пламнаха. До сега не се бе опитвала да говори общия език и често се случваше да не е сигурна за някоя дума, но никога нямаше да даде разрешението си на Зейл да я поправя. Беше твърде горда. В отговор той просто кимна и противно на всеки закон в главата му, продължи да върви до нея в пълна тишина, която за първи път от доста време започна да дразни Дреда и за това реши да проговори отново.

-По - надолу от таверната има и едно езеро. Бихме могли да спрем, да ядем и дори.. Да се изкъпем?

Това не беше добра идея, но косата ѝ бе започнала да се сплъстява твърде много и някак искаше да измие докосванията на лорд Еррол. Все още не се чувстваше напълно свободна от затворът му, тъй като не бе достатъчно да знае че е мъртъв. Трябваше да го почувства.

- Разбира се. - и отново видя на лицето му тази проклета усмивка. Като че ли почти се въздържаше да не се разсмее и Дреда се запита на няколко пъти защо, но не посмя да отправи въпросът си и към него, вместо това откъсна една клонка с боровинки и му я подаде.

Продължиха да вървят и Зейл ставаше все по - разговорлив и дори успя да разсмее девойката повече от един път, ако за разсмиване се броеше подобие на усмивка, която ѝ придаваше вид сякаш я боли зъб. И все пак изглеждаше доволен, че бе направил някакъв прогрес. Съвсем скоро в далечината изникна кащурка с комин. Когато се приближиха достатъчно се скриха зад един храст и момичето огледа добре мястото преди да каже:

- Ще трябва да ме изчакаш тук и бъди готов да бягаш.

И без да му даде възможност да попита защо се втурна напред и изчезна зад вратата оставяйки Зейл да се чуди какво се случваше вътре. Петнадесетина минути по-късно вратата се чу дотратски вик и почти веднага от дясно на таверната изскочи Дреда, върху кон, който бягаше в тръст и бе преметнала една голяма торба през рамо. Лицето ѝ бе осято с голяма усмивка.

-БЯГАЙ, ЗЕЙЛ, БЯГАЙ! -засмя се силно и когато го настигна му подаде ръка, за да успее да се качи върху коня в движение, докато зад тях излезе някакъв тлъст и огромен мъж, най-вероятно собственика, който запалително викаше след тях.

Дреда се смееше. Бе забравила колко свободен можеш да се чувстваш когато яздиш с всичка сила и вятърът се разбиваше в косите ти. Едно от многото неща, които ѝ липсваше, но си обеща, че никога, никога повече няма да се откаже от това или от което и да е друго нещо, което обичаше. Дори, ако трябваше да умре заради това.

avatar
unnamed.
Others
Others

Posts : 88
Join date : 23.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by Zayle Storm on Чет Сеп 07, 2017 3:54 pm

Ами, какво да ви кажа. В този момент Зейл можеше само да се мъчи да не се удуши от вълната къдрици, развяващи се на вятъра право в лицето му.
Но всъщност изобщо не беше само това. Пиратът се усмихваше неволно, тотално захласнал се по звукът, който се разнасяше в танц с вятъра. За пръв път чуваше смеха й и ако бившият аристократ имаше тефтерче, в което да си записва причините да си заслужава да живееш, сега щеше да извади перо и мастило и да запише тези две думички.
Сторм в никакъв случай не бе някой отплеснат романтик. Не би прекарал часове, взирайки се в хоризонта, виждайки лицето на Етелдреда в облаците. Но притежаваше способността да вижда красотата. А в този първичен момент, в който дотракито яздеше и най-после можеше да почувства вятърът по кожата си и мирисът на свободата, се криеше повече красота от всички кралски рокли на света.

Ная трябва напълно да се бе отдала на момента, щом не й правеше никакво впечатление, че се налагаше ръцете на Зейл да са обвити плътно около кръста и корема й.
Не можа да се наслади на привилегията дълго. Езерцето не бе далеч и съвсем скоро водите му се откриха пред тях. Ная дръпна юздите и конят забави ход.
- Ще поспрем ли за малко?
- Би било страхотно. Но трябва да сме бързи. - пиратът преметна крак и слезе от жребеца, директно тръгвайки към езерото.
- Хей! - подвикнаслед него, все още се усмихваше. Зейл свали ризата си, докато подтичваше напред и нагази във водите. Ная завърза коня за едно дърво и се затича към езерото.
Сторм потръпна от първоначалния досег със студената вода. Смело продължи навътре, длъжен да демонстрира мъжествеото си пред дамата. Ная тъкмо стигна брега и се спря там за момент.
- Препоръчвам ти първо да намокриш крайниците си, водата е доста студ... - момичето се засили напред и се хвърли цялата във водата. Зейл повдигна вежда с увисналото във въздуха изречение и не каза нищо повече. Пое си въздух и се гмурна.

О, не мога да ви опиша колко много му се плуваше. Да отпратиш пират далеч от морето, от водата, е като да изкараш риба на сухо. Е, човек можеше да оцелее на сушата, но полза от него няма, щом са му отрязали перките.
Ная също бе изтръгната от земята, на която принадлежеше. С тази разлика, че Сторм бе виновен за съдбата й. Докато не опиташ да се поставиш на мястото на другия, никога няма да почувстваш, каквото неговата душа изпитва.
Зейл не се показа на повърхността, докато крайниците му изтръпнаха и дъхът му свърши. Прокара ръце през лицето си и отдръпна дългите кичури коса. Мократа Ная пред него беше още една гледка, на която му отне известно време да свикне.
- Как се чувстваш? - ухили се насреща й и преглътна. Тя също се усмихна лекичко.
- Превъзходно...
- От кражбата е, от мен да знаеш. Как успя, иначе?
- Съмняваш ли се в уменията ми?
- Ни най-малко... Просто съм впечатлен. - доплува до нея без да откъсва поглед от усмивката, която трепкаше по устните й. - Имаш красива усмивка. Трябва да я слагаш на лицето си по-често.
- Усмихвам се само когато има за какво да се усмихвам.
- Хайде бе. Аз съм една движеща се причина за усмивки. - замахна и насочи една вълна от пръски към момичето с изкуствено възмущение. - Нараняваш чувствата ми, Ная!

Небето беше с пухкави облаци днес. Слънцето хвърляше пречупващи се лъчи, сякаш се забавляваше на мъжа, който се опитваше да си проправи пътечка към сърцето на младата дотраки.
avatar
Zayle Storm
Stark - courts
Stark - courts

Posts : 190
Join date : 01.09.2017
Location : between Westeros and Essos

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by unnamed. on Пет Сеп 08, 2017 8:45 am


Кожата на девойката бе настръхнала, а очите ѝ гледаха към Зейл, но в тях този път не се четеше омраза или презрение, дори напротив. Нямаше как да не отблежи факта, че ако не се бе появил сега най - вероятно тя щеше да се намира все още в онзи проклет замък да търка чинии и Боговете знаят какво още. Това съвсем не означаваше, че му имаше доверие или пък ѝ че му е простила,, но пък освобождаването ѝ беше добро начало на извинение. Може би, ако се бяха срещнали при други обстоятелства, мислеше си Дреда, щяха да станат дори приятели. Но, за негово съжаление, миналото бе толкова истинско, колкото самите те и тя трудно би могла да забрави всичката болката и страдание, които белези все още подвизаваха на гърбът ѝ. За най-голямо учудване, дори за самата нея, тя съвсем забрави за тях. Гмурна се на дълбоко и под водата се измъкна от проклетата рокля, която беше нещо като етикетът ѝ на робиня, оставяйки я да изплува на повърхността много преди самата нея. Когато излезе, за да си поеме въздух бе на няколко метра от Зейл и въпреки кристално прозрачната вода, той не можеше да види нищо друго освен мократа ѝ глава и раменете ѝ. Колко, по-свободна се чувстваше! Без каквато и да е маскировка. Просто тя, в собствената си кожа.

Усмивка се прокрадна на лицето ѝ, когато срещна погледа му и почти веднага се потопи отново под водата. Изчака достатъчно, за да знае, че той я е изгубил от поглед преди да се приближи и да го дръпне за крака надолу, все едно бе завързала камък за него. Почти веднага го пусна и главата ѝ изникна навън за глътка въздух. Когато видя изражението изписало се на неговото лице, последствие от нейният не чак толкова сполучлив “опит за убийство”, Дреда се изкиска и погледът ѝ ясно казваше “Хвани ме, ако можеш”. Очевидно Зейл прие това като предизвиквателство и ако имаше нещо, което тя не знаеше то бе да не предизвиква никога, ама никога един пират във вода. Все пак беше негова територия и имаше доста голямо предимство. Младата дотраки дори не бе стигнала далеч, когато той я настигна, хвана я за кръста и я продърпа към себе си, при което тя се обърна и той обви силните си ръце около талията ѝ. Може би бе забравил, че е гола или пък не, но със сигурност го бе разбрал когато тялото ѝ се допря до неговото. Бяха на сантиметри един от друг - по-близо, от колкото някога са били и сърцето на Дреда сякаш спря да бие, заедно със затаеният ѝ дъх. Гледаше го в право в очите и някаква незнайна сила я караше да се приближи още, да го докосне..

Пое си дълбоко въздух и се потопи отново, този път тръгвайки към сушата, където беше конят им. Хвърли поглед назад, преди да излезе от водата. Зейл се бе обърнал с гръб и Дреда се запита дали единствената причина да го направи бе, за да не я гледа гола. Прехапа нервно устната си и побърза да се облече с новите дрехи, които бе откраднала от таверната. Панталон, риза, ботуши и наметало с качулка. Не беше кой знае какво, но беше достатъчно. Когато се облече взе наметалото и го сложи върху тревата, след което от торбата извади малко хляб, сирене и няколко пилешки бутчета, които все още бяха топли. Погледна към Зейл, който все още беше във водата. (т’ва, щото не му спада сиг  хд) и се провикна:

-Ако побързаме, може по залез слънце да сме стигнали!

Той очевидно я чу и излезе от водата и все така мокър се настани до нея. Смръщените му вежди се върна на мястото си, когато усети миризмата на месо и Дреда се усмихна като чу къркорещият му корем.

-Взех и няколко ябълки за из път.

И отново не получи отговор, а само кимане. Напрежението витаеше във въздуха и девойката реши да не проговаря повече, докато той не решеше да говори с нея или не я питаше нещо. Беше твърде неловко. Отвори отново торбата и му подаде друга малка торбичка в която имаше дрехи за него и отхапа от филийката хляб, за да прикрие смехът си.

avatar
unnamed.
Others
Others

Posts : 88
Join date : 23.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by Zayle Storm on Пет Сеп 08, 2017 5:48 pm

Много бързо дотракито беше преминалo от едната крайност на пълно пренебрежение и отдръпване към него до безгрижно закачане. Във водата. Гола. Не можете да си представите какво усилие коства подобна ситуация на мъж, който е прекарал последните две години и половина в затвор, да запази самообладание. Наложи му се нарочно да изрита един подводен камък, та да се разсее с болката.
Пиратът се опитваше да не мисли за това. За което и да е, което асоциираше с момичето. За най-безопасно спря изобщо да мисли и се отдаде на пилешките бутчета и хляба. Те се разтопиха в устата му веднага щом мъжът ги натъпка там и му докараха повече блаженство от най-върховните гозби в кралските кухни.

- Наистина въображението ми не ми стига да си представя как успя да вземеш всичко това. - промълви щом преглътна първата порция храна (може да беше пират, но обноските никога не се забравят). - От теб би станал сносен крадец. Имаш качествата.
- Предполагам трябва да се чувствам поласкана, че съм достойна за такава професия? - Ная се подсмихна зад един къс хляб.
- О, да. Всеки занаят си изисква квалификациите. А и хората са казали, че няма срамна работа.
- Не мога да се съглася за тази, която вършиш ти.
Зейл повдигна рамене и се облиза доволно. Помисли си, че ако не беше работата му, може би никога нямаше да я срещне. Външно само й се усмихна многозначително и посегна към дрехите в торбата.
- Дали ще ми станат?
- Казва се "благодаря".
- Имам твърде големи мускули за тази риза.
Ная въздъхна тежко и завъртя очи зад него, а Сторм се обърна с гръб към нея, докато събуваше мокрите панталони и обличаше сухите.
Огледа се, когато успя да се напъха в тях и хвърли поглед към Ная през рамо.
- Наистина са ми малко тесни.
Момичето го огледа отдолу догоре и наклони глава настрани.
- Пилешките ги крака изпъкват.
- Моля? - метна по нея старите си дрехи и след секунда получи един камък в тила.

Дългокосият се насочи към коня и се зае да го отвързва.
- Аз ще яздя отпред. Недей да ми противоречиш, знам пътищата до Сторм'с енд по-добре от теб. - докато довърши изречението беше яхнал коня и потупа мястото зад него. - Нужда от помощ?
Дотракито не го удостои с поглед и с неохота се настани зад него.
- Не че нещо, ама не мога да дишам, когато косата ти ме задушава в лицето.
Това, което последва в отговор, не беше на общия език, но Зейл можеше да се досети за значението на думите.

Яздиха напрегнато и постоянно отбиваха от пътеките, когато им се струваше, че някой подозрителен минаваше край тях. Щом стигнаха регионалната столица, слънцето хвърляше последните си лъчи. Небето се давеше в оранжево и синьо с потискащ мрачен отенък.
- Какъв точно е планът ти? - можеше да се закълне, че усеща насмешлива нотка в гласа й.
- Нямам план. Ако не са сменили курса си, в което се съмнявам, екипажът на кораба ми би трябвало тези дни да е в града. А след залез слънце преди прекарвахме времето си в една определена кръчма.
- Ще нахлуем и ще убием всеки, който ни се изпречи на пътя?
- Мм, не, сладкишче. Това са моите хора. Аз съм техният капитан. Просто ще ги намеря и ще ме приемат като изстрадалия им капитан, който се е завърнал от изгнанието.
- Оптимист си.
- Не, просто винаги става на моето.

Не можеха да се разкарват с коня в града, затова се наложи да го оставят на едно по-скрито място, пък можеха само да се надяват да го открият, ако им се наложеше да бягат. Дадоха му останалите ябълки и тръгнаха из уличките на Сторм'с енд.
"Конската глава" бе любимото заведение на хората на Зейл Сторм. Пиячката беше евтина и в същото време не беше боклук. Съдържателят бе човек на Роджър и ги оставяше да пиянстват колкото си искат, когато бяха на суша.
Сторм забърза крачка, когато наближиха заведението. От сто метра му личеше, че нямаше търпение да се върне към призванието си.
Можеше да познае гласовете на събратята си още отвън. Погледна през рамо към Ная за последно и прекрачи прага на кръчмата.

Няколко десетки чифта очи се впериха в него, когато Сторм пристъпи вътре и се усмихна на всички. Само че не получи усмивки насреща. Само студено гледащи го очи. Стори му се странно.
Фокусира Роджър. Той се изправи и премести тежестта си няколко пъти от левия на десния крак.
- Здравей, Зейл.
- Здравейте, хора. Радвам се да ви видя. Дорън, Вейл, няма да ви изреждам, но нямате престава колко чаках да дойде този момент.
- Защо си дошъл, Сторм? - провикна се един глас и Зейл объркано опита да види откъде дойде.
- Как така защо...
- Зейл, не си добре дошъл тук вече. По-добре си върви. - Роджър го гледаше с каменна физиономия.
Зейл се стъписа. Засмя се кратко, убеден, че хората му се шегуваха. Може би беше някакъв нов бъзик, който беше изтървал или позабравил през времето, прекаранов  затвора. През времето, което нечестно лежеше, докато екипажът му продължаваше да прави това, което бе правил винаги, благодарение на Сторм.
- Момчета, това някакъв нов начин да кажете "добре дошъл" ли е? Къде е корабът ми, къде са...
- Това вече не е твоят кораб. - Роджър отново. Само като се загледаше няколко секунди в кървясалите му очи, на Зейл му кипваше.
- Ебаваш ли се с мен? Лежах три години в затвора, далеч от кораба СИ, простих ти... А ти... Раздаваш го техен капитан в момента, А?! - направи две крачки към Роджър и двама-трима от екипажа се изправиха и стиснаха юмруци.
Това беше някаква лудост. Не можеше да се случва. Всички тези хора бяха тук заради Зейл. Те го бяха следвали, уважавали, бяха му вярвали толкова години. А сега се подчиняваха на Роджър.
Шибаното копеле.
Беше му отнел всичко.
Беше го заебал.
А сега си мислеше, че отново ще му се размине.

- ТОВА СА МОИТЕ ХОРА, КОПЕЛЕ! - хвърли се напред и удари Роджър с всичка сила в челюстта. Ръката на Сторм се окъпа в пръски кръв и дългокосият се настърви още повече. - МОЯТ КОРАБ! МОЯТ ЖИВОТ!
Изблъска приятеля си назад. Роджър се удари в стълба зад него, но улави ръката на Зейл и го фрасна в корема. Сторм усети лакътят му в слепоочието си и залитна назад. Останалите бяха започнали да викат нещо и да недоволстват.
- Ходи на майната си, Зейл!
- Отивай си с курвата, щом ти е толкова важна!
Повече не чу, защото грабна една халба от близката маса и я насочи към Роджър. Опита се да го събори на земята, но Роджър го удари в раната на лявата ръка и Зейл се сви.
Усети, че не беше способен да се бие адекватно. Задушаваше се, не можеше да проумее къде изобщо се намира.
Собственикът се беше яодсал и тръгна към Сторм.
- Разкарай се от кръчмата ми, помияр! Не искам да ти виждам очите повече!
Огледа се още веднъж. Навсякъде около себе си виждаше недружелюбни лица.
- Даниел? Грег? - напразно произнасяше имената им като стари приятели. В момента не виждаше капка разбиране у никой от тях.
Мощният гняв внезапно се смеси с отчаяние.
avatar
Zayle Storm
Stark - courts
Stark - courts

Posts : 190
Join date : 01.09.2017
Location : between Westeros and Essos

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by unnamed. on Пон Сеп 25, 2017 9:17 am


Преди да влязат, Дреда скри рошавата си глава в качулката на наметалото ѝ. Щеше да е по-добре, ако никой не я разпознаеше, поне не сега,но въпреки това през цялото време не спря да стиска силно ножът, който по рано бе служил за рязането на хляба. Догледа с повдигнати вежди как Зейл се проваля с гръм и трясък. Дотук с предимството на изненадата.

Свали качулката си и го погледна от високо, докато той се намираше разярен на земята. Сви устните си в права линия и изражението ѝ ясно казваше “Казах ти”, но все пак му подаде ръка, за да се изправи. Може би от гордост или пък просто защото беше бесен, Зейл не я пое, а се изправи сам. Скри лицето в шепите си и изглеждаше дори твърде спокоен.. Преди да изрита силно един бидон с вода. Дреда трепна. Няколко секунди я бе страх да отвори уста, но накрая се престраши.

-Какъв е планът? - попита девойката, но мъжът само я изгледа на криво и на каза нищо.

Чудесно. Сега беше той онзи, който не говореше, но можеше ли да го вини? От начина по който говореше за кораба си, за Зейл той беше толкова специален колкото за нея Дотратско море. Беше неговият дом, единственото сигурно място на света и някой, когото бе смятал за приятел му го бе отнел без да се замисли два пъти. Ах, този проклет, жалък и алчен Роджър. Заслужаваше да умре повече от всеки друг и щеше да умре.  

-Хей, ти! - някой извика силно и това накара и двамата да се обърнат. Надолу на улицата двама стражи бързо се приближаваха към тях.. Или по-точно към Зейл. Негови стари “приятели” явно.

-Бягай.-прошепна той и преди да се усети Дреда вече тичаше с всичка сила след него. Сърцето ѝ всеки момент щеше да изкочи от гърдите ѝ, кислородът едвам достигаше до мозъка ѝ, но не спря, не и преди Зейл да го стори, но само, за да се скрият в друга кръчма. Имаше достатъчно хора, за да успеят да се слеят с тълпата, но за да намерят маса нямаха същият късмет. Отне им повече от десет минути ръчкане, за да се доберат до една празна в дъното. Може би, празна не бе най-точното наименование тъй като имаше някакъв препил и заспал селянин, който Зейл избута на земята до тях, преди да изчезне. Не ѝ каза какво да прави, за това тя сметна, че трябва да изчака там. Настани се на масата и започна да пука пръстите си. Беше нервна, усещаше очи, които я наблюдаваха подозрително. Най-вероятно цвета на кожата ѝ  привличаше внимание. Опасно ли беше? Тъкмо започна да се двоуми дали да не сложи отново качулката си, когато пиратът се върна с две големи чаши пълни с нещо, което Дреда не бе виждала до сега.

-Щом ще трябва да сме тук известно време може поне да се стоплим. - опита се да ѝ се усмихне, но не му се получи.

На един Зейл преполови чашата си, докато дотракито просто гледаше недоверчиво.

-Какво е това?
-Има ли значение?
-Бих искала да знам какво ми даваш.
-Просто пий.

Дреда го изгледа на кръв, преди да надигне чашата и да опита от силно намирисващата на алкохол напитка. Едвам не се задави, когато прогори гърлото ѝ. Следващите две минути прекараха в тишина, в която Зейл доизпи останалото в чашата му.

-Значи.. Твоята фамЕлия е Сторм, хъ?

Не получи отговор, а само остър поглед. Очевидно не желаеше да говори с нея, но това не я накара да се откаже.

-Виж, Зейл, пробвахме по твоя начин и не се получи. Случва се. Сега трябва да помислим как точно ще си върнем..
Не я остави да се доискаже. Вече бе завъртял очи и се бе изправил преди да я остави с висащо във въздуха изречение. Чудесно. Направо прекрасно. Нямаше смисъл да се опитва, със същия успех би успяла да убеди спящия до себе си селянин, че кракът ѝ не е възглавница.
avatar
unnamed.
Others
Others

Posts : 88
Join date : 23.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by Zayle Storm on Пон Сеп 25, 2017 12:57 pm

Изблъска с лакти няколко пияници, за да се добере до бара. Веднага бе засипан от псувни и закани, но нищо от думите на тълпата не достигна до слуха му. Всичко беше един шумящ фон с неясни контури. Ръката му се протегна към бармана и даде знак за цяла бутилка. Бързо му беше подадена. Все пак бутилката струваше повече от една халба с ейл и кръчмарите предпочитаха да обслужат първо със скъпото.
Върна се до масичката със същия празен и невиждащ поглед. Дори не се огледа да не би стражите да бяха влязли в помещението. Най-много да му се отдадеше възможност да убие някого.
Бутилката издрънка силно върху масата и Ная подскочи леко. Големите й очи го гледаха, изпълнени с... Абе, на кого му пукаше с какво бяха изпълнени. Не можеха да го накарат да се почувства по-зле от това, което беше.
Обви пръсти около чашата си сякаш беше най-скъпото нещо в живота му в момента. Мътното стъкло се сгуши в топлината на кожата му и зачака да бъде долято. Сторм вдигна бутилката и отвисоко досипа течност до ръба на чашата, разливайки капки наоколо. Разлято. Всичко се бе разляло над ръба. Ако пиратът използваше метафори, щеше да се подсмихне горчиво на точността на тази.
Впери поглед в дотракито и вдигна питието си към нея за наздравица. Ръката му веднага се окъпа в алкохол и Зейл се принуди да отпие две глътки преди да поднесе чашата към Ная.
- Наздраве.
- Сериозно ли ми казваш наздраве?
Чукна чашата си в нейната без да я чака и отново отпи.
- Пий.
- Не ми казвай какво да правя. - изсъска и от стягането на челюстта лицето й се промени. Каквато и физиономия да направеше изглеждаше секси.
- Какво искаш да ти кажа?
- Да се стегнеш, за да измислим как ще постепим...
- Точно сега не ми е до мислене.
Отдаваш живота си на нещо. Влагаш душата си в него, грижиш се за екипажа си. Осигуряваш им добър живот, правиш всичко възможно да са в безопасност. Накрая излежаваш (половин) присъда, докато те са на свобода. И когато се върнеш най-после... Ти забиват нож. Какъв е смисълът изобщо...
Май не беше осъзнал, че беше казал това на глас. Когато вдигна поглед отново към Ная, можеше да се закълне, че разчита съчувствие в шоколадовите отблясъци.
- Пий. - не беше предложение. Вдигна вежди, когато Ная присви очи срещу него, но тънките й пръсти вдигнаха чашата след секунда. - Не е толкова зле, нали?
- Не съм дошла да пия.
- Е, аз съм.
Докато се наливаше с поредното гълчище алкохол, някакъв натрапник с формата на гардероб се беше приближил до тях и пльосна мазната си ръка върху рамото на неговата Ная.
- Фвие не фсте от тука. Това сладко парфче тука може ли да дойде да ни рпафи компания, а? - пръстите на гардероба се насочиха към косата на Ная. Преди онзи да успее да поеме следващия си дъх, Зейл беше скочил от стола и се нахвърляше върху натрапника.
- ЗЕЙЛ! Няма нужда от друг бой тази нощ!
Пиратът стисна юмрук, заглеждайки се в Ная за няколко дълги секунди. Много силно беше желанието му да строши ръката си в нечия челюст. Но не го направи.
- Няма да стане приятел. Благодаря ти за интереса. Лека вечер на теб и компанията си. - усмихна се с най-престорената си широка усмивка на мъжа. Може да се забравя как се яде на кралска вечеря, но умението да се усмихваш ласкателно си оставаше за цял живот. Гардеробът наистина склони и се отдалечи с недоволно издишване на струя въздух, която разва половината коса на Ная върху лицето й.
- Много обичаш да разваляш забавата, а?
- Можеш ли да не си невазможан задник за пет минути?!
Не й отговори, само допи чашата си и си наля следваща. През масата можеше да усети неодобрението й, но тя беше достатъчно умно да знае, че няма смисъл да казва каквото й да било.
Беше малко иронично, че в кръчма, пилна с подозрителни пияници, се чувстваха по-безопасно отколкото навън. Сторм определено се чувстваше в свои води и започна да се отпуска повече с всякаследваща глътка. Алкохолът наистина можеше да прави чудеса. Отваряше ти съзнанието, процеждаше значителните неща от не чак толкова важните за момента. Например, на мъждивата светлина, неспокойна, но все пак мирно седяща, Ная изглеждаше неземно красива. И наистина не беше от тази земя. Беше нормално, че привличаше толкова погледи. Красотата й нямаше място сред мръсните, покварени улици на уестероските градове. Дотракито жадуваше за свобода също толкова, колкото и Сторм.
- Съжалявам за всичко. – изрече, докато избърсваше устата си.
- Какво?
- Просто съжалявам. – премести стола си близо до нейния и опря лакът на масата – Знам, че думите ми няма да поправят нещата, но са някакво начало. Малко хубави решения съм взимал в живота си, но...
Момичето го погледна очаквателно, но Зейл не довърши. Само се оригна шумно и опита да фокуира поглед върху една буболечка, която се разходжаше по дървото на плоскостта и клатеше антенки, навярно подслушвайки. Зейл стовари юмрук върху нея и наля поравно оставащото количество течност в бутилкатa на него и събеседничката си.
Може би нищо от това нямаше да се случи, ако не беше решил да я търси. Тя дължеше живота си на него. Така си беше. Вероятността да оживее след трагедията в селището й бе минимална. Зейл вярваше в Съдбата. Нямаше нищо случайно.
- Знаеш ли кое е най-тежкото, когато лежиш в затвора дълго време?
Кафявите й очи го гледаха многозначително. На долната й устна се беше загубила капчица алкохол.
- Не са мизерните условия. Не е липсата на читава храна, алкохол или легло. Дори не е побъркващата скука.
Ная прехапа устната си разсеяно и прибра заблудената капчица.
– Най-лошото е, че оставаш сам с демоните си. - гласът му беше станал дрезгав и нисък. – Озоваваш се на някакво място сякаш на границата между Ада и реалния свят и всички забутани мисли в съзнанието ти изплуват по-ярки, по-крещящи и по-истински отвсякога.
Единият от тънките й пръсти изпука в другата й ръка. Звукът го накара да трепне. Осъзна, че целият пламтеше. В това нетрезво състояние не бе способен да различи дали от гняв, от отчаяние или от плам към дотракито. Знаеше само, че нямаше никакво значение.
Наведе се леко към нея.
- Ти беше една от онези мисли.
Протегна ръка към косата й и зарови пръсти в къдриците. Ная понечи да се отдръпне, но Сторм прекъсна движението й, впивайки устни в нейните и свивайки пръсти около кичурите коса. Чувството беше толкова сладко и изпълващо – като отдавна заслужена награда. Наведе се още към нея и я притисна към стола с тежестта си. Разтвори омайващите устни и вкара езика си между тях. А косата й бе толкова мека...
Ръката му стискаше къдриците здраво, а другата се плъзна по бедрото й грубо, докато не стигна вътрешната част и не пристисна пръсти желаното място там.
Заслужаваше да я има цялата. Колкото заслужаваше кораба си. Колкото той беше негов и тя също бе.
avatar
Zayle Storm
Stark - courts
Stark - courts

Posts : 190
Join date : 01.09.2017
Location : between Westeros and Essos

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by unnamed. on Пон Сеп 25, 2017 2:26 pm


На Дреда никога не ѝ се бе нравил алколоха. Бе погубил повече мъже от който и да е меч, бе променил повече от колкото царе бяха стояли на Железният трон. Бе нанесал повече вреди, отколкото щастие.

Може би тя желаеше да го целуне, може би някаква искра в нея де опитваше да ѝ подскаже, че изпитва топли чувства към него. Или може би нещо повече. Въпреки това, усети как всичко това беше толкова сбъркано. Ръцете му я докосваха сякаш беше негова собственост, сякаш тя му принадлежеше.. Досущ като лорд Еррол. Не питаше, просто взимаше и взимаше. Взимаше докато от нея не остана абсолютно нищо освен една сянка.. За момент ѝ се стори, че отново се намираше в спалнята му, безпомощна да стори каквото и да е, да го спре от това да вземе от нея отново. Не, не, не можеше да я докосва така, не можеше.

-Не..-каза тихо, опитвайки се да спре да усеща пръстите му, които силно притискаха най-тайното ѝ място. - Моля те, остави ме.. Недей!

Но Зейл като че ли не чуваше нито дума или по-скоро не желаеше. Това я накара да се ядоса.

-ЗЕЙЛ, ОСТАВИ МЕ! ПУСНИ МЕ! -не разбра кога точно бе успяла да извади камата му от ножницата на кръста му и да я опре до гърлото му. - Махни мръсните си ръце от мен, veltor jano.

Сега вече нямаше избор. Вдигна ръцете си от нея гледайки я с онази ехидна усмивка, но този път в очите му се четеше омраза, дори може би презрение. Шоколадовите ириси на Дреда, пък се пълнеха бързо с вода. Защо? Прииска ѝ се да го попита, но вътре в себе си го знаеше. Той не беше по-различен от останалите, колкото и да се бе искало да е така. Беше я спасил, само за да я използва и най-вероятно да я продаде от отново. Не, това нямаше да се случи. Не можеше да се случи. Ме трябваше.

-Не си по-различен от Роджър или лорд Еррол. - каза с тих и съскащ глас.

Изражението ѝ, докато заобикаляше масата, ясно изразяваше гневът ѝ към него. Защо му трябваше да го прави? Защо трябваше да съсипва всичко? Сърцето му от камък ли беше? Че се опитваше с всяко едно негово действие да я съсипе? Да разбие всяка от хилядата ѝ частици на още хиляда, докато не забрави съвсем коя всъщност е тя? Защо всеки път щом той се появеше тя се чувсташе така? Винаги на тръни, винаги готова да го убие? Нима не можеше да признае, че шестото ѝ чувство току що я бе спасила от поредното изнасилване?

Излетя бързо от заведението и наметна качулката си, за да скрие лицето си и капките вода които се търкулнаха от двете ѝ страни. Как можеше да му вярва? Можеше ли алкохола да го оневини? Не, това никога не би могло да е достатъчно извинение. Той беше просто една гадина, поредната отврат, която смяташе, че може да се възползва от нея. Колко много го мразеше в момента, толкова много, че искаше да го убие. Трябваше да го убие, Зейл Сторм носеше само страдание. Но нима не бе имала възможността да го направи? Дори повече от един път, но не го бе сторила, защо? Какво толкова я спираше да забие камата в търбуха му? Нямаше да е първия, нито последния умрял от ръката ѝ, но въпреки това всеки път щом си го помислеше сърцето ѝ свиваше. Проклет, проклет Зейл Сторм.

avatar
unnamed.
Others
Others

Posts : 88
Join date : 23.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by Zayle Storm on Пон Сеп 25, 2017 5:07 pm

Дори не можа да я спре.
Реакциите му бяха твърде забавени, за да успее да каже или направи каквото и да било. Само проследи с поглед как се изнизва между хората и изчезва навън.
Лицето му се сгърчи в гримаса, а едната чаша от масата полетя към стената и се разби на парченца.
- ЕЙ! - празно. - ЗАБРАНЕНО Е ТРОШЕНЕТО! КЪВ СИ ТИ БЕ!
Празно.
Вдигна глава, за да срещне сърдитите зачервени муцуни на няколко мъжаги, които само чакаха повод да се сбият с някого. Също като Зейл.
Няколко минути по-късно се подхлъзна пред вратата на кръчмата и си падна на задника, вкусвайки в устата си повече кръв, отколкото алкохол. След няколко опита да се изправи осъзна, че не е способен да контролира опорно-двигателната си система. Това го ядоса още повече. Изрита една една боклукчийска кофа. Два пъти. Три... няколко пъти.
Поспря се, за да прецени дали тялото вече го болеше повече от душата. От треперещите ръце и капещата кръв от лицето му прецени, че беше постигнал ефекта. Прекрасно. Сега само щеше да си полегне малко...
Подпря се на стената и се изсули надолу. Опря глава назад и прекара ръце през лицето си. Навсякъде имаше мръсотия и кръв. Трябваше му вода. Искаше... море.
По някое време, докато се бе отпуснал по гръб върху водата и се оставяше тя да отмие проблемите, осъзна, че през главата му премина мисълта да се удави. Стресна се и рязко изтрезня. Второто беше силно казано... Да кажем, че осъзнаването му позволи да фокусира нещо за повече от три секунди и да осмисли какво се беше случило през изминалите няколко часа като хората. Хората му. Роджър. Ная.
Изпсува няколко пъти над гладката повърхност на водата и се замъкна на брега. Просна се по гръб на каменистия мясък. Някъде между умствените кроежи за най-болезнения начин, по който ще убие Роджър, за дето му съсипа живота, заспа.
Няколко часа след изгрев слънце крачеше по крайбрежната улица като владетеля на Желязния трон. Беше си намерил меч, раните му бяха пресни, но болката нямаше никакво значение. Щеше да се върне кораба или да умре.
Не.
Щеше да си върне кораба и Роджър щеше да умре.
- Добро утро! – поздрави с качването си на палубата на Калипсо и момчетата един по един прекъснаха занимавките си и го погледнаха неодобрително. – Вчера нещо не се разбрахме. Аз – Зейл Сторм - вашият любим капитан, се върнах след изгнанието си в затвора и съм готов да продължа с работата си.
- Разкарай се, Зейл! Стига преструвки. Достатъчно си изпатихме заради теб...
- Ходи си по курвите, където ти е най-хубаво...
- За какво, ПО ДЯВОЛИТЕ, говорите?!
- Роджър ни каза всичко, не се опитвай да ни лъжеш...
- Каза ни, че всичките години си прибирал за себе си двойно повече от печалбите, отколкото обявяваше. Каза ни, че си искал да предадеш Калипсо на властите, за да отървеш кожата и да ти се опростят престъпленията.
- И че си ни изпортил! Добре, че Роджър се е разбрал с тия и ни спести претърсването!
Зейл стоеше като гръмнат с погнусена физиономия.
- МОЛЯ?! Всичките тия простотии ви ги е казал Роджър, след като ме заловиха?
- Зейл, братле, още ли си тук? – Въпросният се появи и закрачи към Сторм.
- Ти ебаваш ли се с мен, копеле? Излъгал си ги, че съм предал хората си на властите? ЧЕСТЕН ЛИ СИ?!
- Шшт, виж с‘я...
- След като ТИ искаше да предадеш екипажа, за да отървеш задника си, но аз ти спасих задника и поех присъдата вместо теб? ТОВА КАЗА ЛИ ВИ ГО, ПРЕДАТЕЛИ?! – завъртя се, след което застана очи в очи с Роджър и завъртя меч срещу него. – Ще те убия и ще те нахраня на акулите.
Роджър се усмихваше едва-едва, вдигайки своя меч срщу него и наклони глава настрани.
Оръжията издрънчаха. И двамата бяха агресивни в начина си на бой. Във всичко, всъщност. Може би затова навремето си бяха допаднали толкова и станаха близки приятели. Най-близките. Уж. Роджър винаги е бил егоистичен задник...
Острието на Зейл се отърка за момент в Роджър и той изръмжа. Хвърли се към Сторм и по пътя изрита едно буре на палубата. То се затърколи към Зейл, който не можа едновременно да го избегне и да се отбрани от Роджър и се препъна, падайки на земята. Последното, което видя беше мазната усмивка на копелето, докато се надвисваше над него с вдигнат меч.
avatar
Zayle Storm
Stark - courts
Stark - courts

Posts : 190
Join date : 01.09.2017
Location : between Westeros and Essos

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by unnamed. on Пон Сеп 25, 2017 7:03 pm



“Не, не отново. Не се прави отново на герой, малоумник.”

Дреда завъртя очи и отчаяно погледна нагоре към небето, сякаш чакаше някакъв знак или по-скоро потвърждение, че Зейл беше пълен глупак. Или по-точно казано самоубиец. Наистина ли вярваше, че можеше сам да се изправи срещу всички тях и да оцелее? Още повече и да си върне кораба? Глупак, глупак, глупак.

След снощната случка, девойката бе останала със смесени чувства. Не знаеше какво да мисли за него, още по-малко да му се довери отново, но все пак тя имаше нужда от него. Единственият план, който бе успяла да измисли бе да се прокрадне на кораба, но беше достатъчно умна, за да се досети, че няма да може да се крие достатъчно дълго. И все пак бе решила да ги наблюдава от близо, скрита на тяхната палуба, току виж измисли друг начин. Този кораб бе единственият ѝ останал шанс и не смяташе да го пропилява за нищо на света, но когато видя Зейл да изважда мечът си нещо в нея трепна. Не беше в състояние да се бие, раните му бяха твърде пресни, а онази на ръката му все още кървеше. Роджър щеше да го убие за по-малко от минута, без дори да му трябва помощ от останалите, какво оставаше, ако се включиха и те. Глупак.

Дрънчането на удрящият се метал отекна в съзнанието в Дреда, наблюдаваше с ококорени очи случващото се, сърцето ѝ се разтуптя силно и когато Зейл се препъна усети как краката ѝ бързо се бяха затичали към Роджър. Вхърли се върху него с всичка сила, избивайки меча от ръката му, докато яростта ѝ пускаше корените си из цялото ѝ тяло. Мръсно, долно същество. Повали го на земята и се изправи срещу него изваждайки камата, с която предната вечер бе заплашила Зейл. Усети как качулката ѝ се плъзга назад по раменете ѝ, откривайки къдриците ѝ пред всички, но това не беше приоритета ѝ в момента. Втренчи погледа си в копелето със свити устни, а той я гледаше неразбиращо докато..

-Ти.. - започна да се смее, най-сетне разпознал я е, а след това се обърна към Зейл. - От всички възможни курви, точно моите останки ли ще обираш?

И се засмя, заедно с още няколко от екипажа, които бавно се приближаваха към девойката. Кой бе сега самоубиеца, а?

-Млъкни. - каза Дреда, може би по-спокойно от колкото всъщност се чувстваше.

-К’во каза, гнусна робиня? - Роджър се бе изправил и бе разтворил ръце към нея.

-Казах, да млъкнеш, жалък червей. - държеше камата паралелно на бедрото си и шоколадовите ѝ очи за момент срещнаха погледа на Зейл, който бе не по-малко изненадан. Дреда се опита да не се разсейва, но това я накара да стисне още по-силно острието.

-Или какво? Ще ме ступаш? - отново смях, съпроводен от подхилване.

Но за девойката беше достатъчно, бе чула, видяла и страдала достатъчно заради този негодник. Беше ударил часът му. Засили се напред и скочи към него вкопчвайки се в него, едната ѝ ръка го хвана за рамото докато петите ѝ се забиха в корема му, а камата - в сърцето му. Погледна в очите, докато животът ги напускаше бързо. Умираше. Така както бе умрял синът ѝ на същият този кораб преди три години. Без да успее да извика за помощ, без да има някой, който да го спаси. Той бе убил една невинна душа и сега плащаше с неговата собствена. Тялото му се повали на земята и Дреда върху него, но така и не искаше да извади камата си, преди да се увери, че Роджър не диша.

Мина известно време преди някой да я докосне грубо по рамото, от това тя се сепна и бързо се изправи срещу недробонамерника. Беше убила капитана им, сега трябваше да се справи с тях, какви бяха шансовете ѝ?


avatar
unnamed.
Others
Others

Posts : 88
Join date : 23.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by Zayle Storm on Пон Сеп 25, 2017 8:17 pm

Не можа да откъсне очи от Ная. Беше изумен, че я вижда. Че му спаси живота. Че така безжалостно се нахвърли върху Роджър и го прониза право в сърцето. Нямаше представа от кое най-много. Но още снощи осъзна и повярва с цялото си същество, че отново я е изгубил и този път е безвъзвратно. Тя си тръгна и имаше всичкото право да го стори. Защо се бе върнала тогава?
Усещаше, че сърцето му блъска в гърдите и си пое няколко пъти дъх преди да се изправи. Дорън беше издърпал Ная и я стискапе здраво за ръцете. Сторм огледа всички мъже на палубата. Вече изглеждаха повече объркани, отколкото ядосани. Зейл хвърли поглед към трупа на палубата и с каменно изражение вирна брада към останалите.
- Колко пъти съм ви лъгал преди?
Момчетата се спогледаха, но не казаха нищо.
- Колко пъти съм ви давал повод за съмнение преди Роджър да си отвори устата?
Размърдаха се малко, но продължаваха да не свалят гарда си.
- Защо бих зарязал кораба си, екипажа си, живота си, кажете ми?!
- Заради тая, примерно... – Грег кимна към Ная, която гледаше кръвнишки всички.
- Не че е ваша работа, ама тя загуби детето си заради Роджър. Обещал съм, че ще я заведа у дома и ще го направя. Няма нищо общо с лъжите на Роджър. Бях в затвора. Сега съм тук. Вие служихте на мен. Аз служех на вас. Къде е проблемът?
Пристъпи напред, оглеждайки един по един екипажа си. Един по един сведоха глави и взеха да шават.
- Май няма, Зейл...
- Питах къде е проблемът?!
- Няма проблем, капитане.
- Ще ми служите ли като преди? ЕКИПАЖ ЛИ СМЕ?
- Aye, captain!
- А сега се размърдайте подлизурските задници и се връщайте на работа. Имаме график за следване. – с две крачки прекоси разстоянието до Дорън, който все още оглеждаше дотракито неодобрително.
- Тая е дотраки, капитане. Как да й имаме доверие...
- Ная е невинно момиче и аз отговарям за нея. Мой гост е, така че никой да не я е пипнал – задържа погледа си върху Дорън за момент. Отсреща видя как в отблясъците на кървясалите му очи се сменят недоверия, вяра и подчинение и мъжът кимна преди да я пусне и да се отдалечи.
Сторм не отмести погледа си към къдрокоската след това. Вдигна го към небето, издиша дълбоко и клекна. Сложи ръце на дъсчения под и целуна дървото. Трябваше му малко време да осъзнае, че си беше вкъщи.
Обърна се и седна, подпирайки се на ръце зад себе си. Огледа Калипсо още веднъж. Всичко си беше както преди. Беше малко по-мръсно и разхвърляно, но... пак бе перфектна.
- Such events really put things into perspective.
Ная не беше мръднала от мястото си, вероятно в мълчалив протест. Зейл я погледна през рамо.
- Нищо не е сигурно в този живот, а?
- .
- Признай си, че и на теб ти падна камък от сърцето. Наслади се на момента за малко.
Сърцето му още не бе успокоило туптенето си напълно. Пък и мъничко избягваше да каже това, което се надяваше. Добре, че нежеланието да му мисли много му позволяваше да изстрелва бързо думите.
- Благодаря ти, че ми помогна. Макар че и сам се справях... И се заклевам, че повече няма те докосна без твое позволение.
avatar
Zayle Storm
Stark - courts
Stark - courts

Posts : 190
Join date : 01.09.2017
Location : between Westeros and Essos

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by unnamed. on Вто Сеп 26, 2017 9:27 am



Когато Зейл спомена сина ѝ, нещо в нея болезнено се сви. Никой до сега не го казвал на глас, никога не бе чула някой да го казва и от истинската реалност болеше. Много. Мислите в главата ѝ препускаха бързо, менейки се от една крайност до друга: от това да  убие Зейл със собствените си ръце или да се хвърли на врата му, за това че все още диша. Последната мисъл я прониза с такава скорост, че почти успя да я игнорира сякаш никога не се бе случило, но.. Целувката от предната вечер беше повече от реална и колкото и да не ѝ харесваше бе оставила някакъв отпечатък в нея.

Наблюдаваше го в пълна тишина. Страхуваше се от това, което можеше да каже и реши да мълчи, докато не се върне на себе си. Разбираше, че току що си бе върнал най-ценното за него и имаше нужда да му се полюбува, но за Дреда този кораб не носеше нито един приятен спомен и всичко наоколо ѝ напомняше за кошмара изживян преди три години. Думите му я стъписаха и осъзна, че той се извиняваше. Не, не искаше да слуша празни думи водени от фалшива чувства за вина. Нямаше смисъл, но въпреки това не му го каза.

-Искам просто да се прибера у дома, Зейл.
- гласът ѝ беше равен, без да издава каквато и да е емоция.

Пиратът просто я погледна и ѝ се стори, че иска да ѝ каже нещо, но просто направи знак на един от екипажа и каза:

-Заведи дамата в каютата ми и направи всичко възможно, за да ѝ е удобно. - и погледна към нея.

***


Етелдреда не бе смятала, че една каюта на кораб би могла да е толкова удобна. Естествено, всичко щеше да е много по-добре, ако не бе прекарала следващите няколко дни на хладния дървен под, докато коремът ѝ се преобръщаше за поред и пореден път, но за сметка от първият път успя да се свикне по-бързо. И въпреки, че се чувстваше по - добре прекарваше повечето време в каютата на Зейл, избягвайки почти всеки. Предпочиташе тишина, дори и все още да трептеше когато нощем пиянските весели гласове се чуваха по-силно от колкото трябваше. Това нейно криене продължи до последната вечер. Знаеше го, защото по-рано същият ден Зейл бе дошъл, за да я уведоми, че са почти в Свободните градове и може би това бе причината, да не може да заспи. Беше тиха и спокойна нощ и Дреда се престраши да излезе на палубата. Екипажът отдавна бе легнал и това я караше да се чувства по-сигурна. Лекият бриз се разбиваше в бухналата ѝ коса, карайки късите косъмчета на врата ѝ да настръхват. Приближи се към носът на кораба е се загледа напред, но все още не се виждаше нищо друго освен открито море. Въздъхна и седна на единственото нещо, което ѝ заприлича на пейка.

-Хей. - гласът на Зейл я накара да подскочи. Дори не бе усетила кога се бе появил и това я плашеше. Не отговори на поздрава, но той продължи. - Не можеш да спиш?

Девойката кимна и върна погледа си към морето. Сега разбираше защо той го обичаше толкова много, носеше някакво.. Странно успокоение.

-Някога и аз бях така, преди важни събития.. - продължи Зейл, но спря и смени бързо темата. -  Виж, Ная..

-Етелдреда.
-Какво?
-Името ми. Етелдреда.
-Кхалаки Етелдреда?!


Дотракито сви устните си, затвори очите и наведе глава в знак на съгласие. Защо му казваше това? Защо му се доверяваше отново, като знаеше, че рискува всичко точно сега когато бе толкова близо? Защото искаше да му има доверие. През изминалите дни бе мислила много и бе стигнала до извода, че онези топли чувства, които изпитваше към Зейл, бяха по-силни от колкото някога бе изпитвала към Регарон и точно заради това се срамуваше и чувстваше толкова виновна. Ами ако все още беше жив? Искаше ли да е жив?

-Знаеш ли защо се женим рано? - заговори тя, докато си играеше с един конец на блузата си. - Ние сме родени бойци и малцина от нас стигат до тридесет годишна възраст. И за това се опитваме да изживеем максимално малкото живот, който имаме.

Обърна се към него и продължи монолога си.

- Вие може би го приемате като нещо не човешко, но нима вие там във Вестерос не сте по-различни? Омъжвате се за когото ви кажат, малки момичета сключват бракове с възрастни пияници, които се възползват от тях. Толкова гнусно.

За момент спря и погледна в очите му.

-Бях само на петнадесет, когато се омъжих за Регарон. Той бе единственият който някога бях искала и желала, докато.. Няма значение.


Осъзна, че бе стигнала твърде далеч. Бе оставила емоциите и чувствата да водят думите ѝ и бе сгрешила. Сведе погледа си и се опита да мина покрай Зейл, но той я хвана за лакътя придърпвайки я към себе си и попита:

-Докато какво, Етелдреда?

Да чуе името си изречено от него, накараха всяка маска да падне от лицето ѝ и тя просто не издържа.

-Докато не се появи ти.

Няколко секунди и двамата се гледаха стъписани от думите ѝ, но в следващия миг Зейл взе лицето ѝ  в шепите си, допря носа си до нейния и прошепна тихо и нежно, подобно на някаква песен:

-Съжалявам, Етелдреда. Съжалявам, че се държах като пълен глупак.

Бяха толкова близо, че Дреда усещаше дъхът му по устните си. Колко още можеше да издържи?
avatar
unnamed.
Others
Others

Posts : 88
Join date : 23.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by Zayle Storm on Вто Сеп 26, 2017 1:56 pm

Чувстваше я между пръстите си като някое съкровище, което бе изровил от екзотичен остров.
Беше толкова нереална.
Можеше да усети силата, добротата и нежността във всяка черта от лицето й. Веждите, очите, бузите, устните – всичко беше толкова хармонично в нея и се допълваше и завършваше в пълно съвършенство. Наистина беше от друг свят.
Тези няколко секунди, в които се закачи за нея по невидимо мостче между устните им, му се струваха като на границата между истината и съня.
Тя говореше на Зейл и му позволяваше да я приближава, въпреки че заради постъпките си пиратът не заслужаваше и частичка от вниманието й. Дори нямаше способността да й се извини. Имаше ли начин изобщо да се извиниш на някого, когото непрестанно заливаш с нови източници на болка?
Чувстваше се ужасно подвластен на прасковените устни, които дишаха на сантиметри от неговите. Ако нямаше самоконтрол над тялото си, щеше да затрепери от желанието си да я попие цялата. Дори не беше желание. Цялото му същество крещеше от нужда да се докосва до кожата й и да се изповяда в извивките й.
Наведе се напред съвсем лекичко. Нишката между двамата се скъси едва-едва и мина толкова много време, че няколко галактики се взривиха и преродиха, докато и последната частичка въздух между двамата не се изпари.
После избухна още една галактика.
Неговата собствена.
Целувката го накара да издиша предадено и въздухът в трахеята му се разтрепери. Някъде с тези химически частички се унищожи и последният самоконтрол, с който разполагаше.
Палецът му се плъзна по страната на Дреда, а устните му погалиха леко нейните.
- Съжалявам... – повтори, изпращайки една въздишка да кацне на миглите й и веднага след това я целуна отново. Този път без да се откъсва от нея и без да оставя никакво разстояние между устните им дълго време.
В първите няколко мига дори не осъзна, че дотракито не се съпротивляваше. Настръхна, щом усети отклика на тялото й и плъзна едната си ръка по голата й шия. Погали нежната кожа там, връхчетата на пръстите му изписаха наелектризирани пътечки по раменете й и назад към гърба. Проследиха очертанията на лопатките, на гръбначния й стълб и се спуснаха към кръста, където притиснаха плата на дрехата и долепиха корема й към долната част на неговия.
На няколко пъти издиша тежко върху сладострастните коралови устни, с които Етелдреда изпрати облачета опияняващ дъх към него. Пиратът прехапа долната своя и изръмжа. Искаше я ц.я.л.а.т.а.
Целуна я пак, този път лишен от предишната нежност. Пръстите му се заровиха нагоре към началото на къдриците й и се разтопиха там. Избута тялото й назад, докато не удари парапета. Зае се да оставя следи от устните си по линията на челюстта й, нагоре към ухото и бавно плъзна езика си по шията. Косите на Дреда се разпиляха над водната повърхност. Морето едва ли някога е искало по-силно да погълне нещо.
Изучаваше с ръце цялата й плът и свиваше пръсти върху кожата всеки път, щом усетеше как потръпва. Прокара длан по корема и нагоре. Гърдите й се вдигаха и спускаха задъхано. Гледката щеше да е толкова по-красива, ако блузата я нямаше.
Звукът от разкъсан плат наруши хармонията от накъсаното им дишане.
Дреда секна дъха си за момент и погледна Сторм, а той плъзна ръката си до врата й, където обви пръсти и закачи долната устна на момичето с палеца си.
- Искаш ли да спра? – прошепна и само усети как Етелдреда стисна силно Зейл за кръста.
Пиратът се усмихна и вдигна ръка към тила си, за да свали ризата си с едно движение през главата. Хвърли я на земята и положи длани не бедрата на Дреда, заставайки между тях. Огледа божественото й тяло само за момент преди отново да се притисне към нея и да се опита да я обсеби с целуване. Езикът му се озова в устата й по същия неочакван начин като предната нощ, но този път я остави да определи дали да остане там или не. Когато нейната ръка притисна главата му по-плътно към себе си и езикът й се завъртя жадно около езика на Зейл, мъжът я одраска леко по бедрата. Вдигня я във въздуха и я постави върху едно широко буре. Нетърпеливо събу грозния панталон от зверски красивите й крака. Освободи и себе си от своя, хвана я за дупето и я притегли към себе си. Ако можеше да я разкъса без да я унищожи, щеше да го направи. Никога не се беше чувствал толкова привлечен към някоя, при все че си беше лягал с жени от всякакво положение. Беше безумно само като си мислеше, че в момента ръцете му я опипват и може да прави нещата, за които трепнеше от първия път, когато я видя.
Дъхът и още веднъж секна, когато влезе в нея и Зейл спря за момент, за да я погледне. Отново на сантиметри от устните й. Отново разделени от почти никакво разстояние, а пространството между тях го изяждаше. Отдръпна се и влезе още по-дълбоко в нея. По-мощно. По-настоятелно.
Захапа я за врата и задраска едва-едва със зъби надолу до ключицата, до гърдите и до зърното й, докато бурето под тях се тресеше от бързината. Беше впил пръсти в ръба му, за да не причини болката на перфектното тяло на самата Дреда. Ако вярваше изцяло, че не е истинска, нямаше изобщо да я щади...
avatar
Zayle Storm
Stark - courts
Stark - courts

Posts : 190
Join date : 01.09.2017
Location : between Westeros and Essos

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: You know I act like it doesn't hurt, no. You know the fact. You drag me in your dirt, oh. Like it doesn't hurt, no.

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите