Масово
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» I can always count on you
Вто Яну 09, 2018 7:36 pm by moon;

» Young adult / lionel n' moon/
Вто Яну 09, 2018 7:30 pm by moon;

» Dawn with arms of roses
Вто Яну 09, 2018 7:20 pm by moon;

» The rising moon is on the shine. • April and Dorian
Вто Яну 09, 2018 7:17 pm by April

» let it all go, let it all go away.
Вто Яну 09, 2018 7:15 pm by April

» April и Meera
Вто Яну 09, 2018 7:08 pm by April

» Другарче за ГИФ
Вто Дек 26, 2017 8:22 pm by April

» And it feels like heaven, when I kiss the devil ll SPAM
Нед Дек 24, 2017 12:32 pm by Lissabelle

» Brenard Bracken / 24 / Lord of Stone hedge
Нед Дек 03, 2017 4:55 pm by Matthias.


The blonde is like a snow... pure, but cold.

Go down

The blonde is like a snow... pure, but cold.

Писане by -A._D. on Пон Авг 28, 2017 8:35 pm


Season 3, Episode 2
"The Blonde Fury"
Препусках бесен сред тревистите местности из Средните Земи. Чуваше се само тракането на копитата из земята, не можех да погледна назад. Намръщен, свъсих още повече вежди и бях на ръба на това да избухна. От лявата ми вежда зашуртя кръв, но не й обръщах толкова много внимание. Зад мен се опитваха да ме настигнат братята ми, но въобще и не им обръщах внимание. Когато бях яростен, най-добре беше да няма никой около мен. Ставах твърде неконтролируем, предвид факта, че една сутрин, заради това, че не успях да се наспя, пострада един мой близък брат от Нощната стража, да... но го бях предупредил да не се закача с мен, не си мислете, че бях загубил чак толкова контрола над себе си. 

Започнах да усещам лекият полъх на смразяващия въздух и това ми напомни на това колко всъщност обожавам това място. Бях свикнал с него, все пак пета година живеех тук. Напред си виждах мъглявината от спускащата се мъгла, а зад себе си можех да усетя последните слънчеви лъчи, които галеха гърбът ми. Наметката ми диво се вееше зад мен, имах чувството, че всеки момент ще се отскубне и ще отлети. Докато се усетя, силен скреж заби ножовете си върху лицето ми. Присвих очи, опитвайки се да наблюдавам пътя, по който яздя, но мъглата се беше спуснала твърде надолу. Нищо не можех да видя и ако трябваше да продължа, не знаех дали нямаше да се озова в някоя яма, проснат на някоя скала, "геройска" смърт, както се казва, ха... 

Спрях.
Слязох от коня си, поставих ръката си пред лицето ми, опитвайки се да се промуша през непрогледния път, но без успех. Виждах едва на пет крачки пред себе си, затова най-вероятно трябваше да се наложи да тръгна пеша, побутвайки коня си зад мен. За каква се мислеше онази в бара?! Спасих я, щяха да я изнасилят, бих се за нея, защото честта ми го налагаше и за какво? Дори нямаше благодаря, мерси или дори една усмивка? Защо? Защо?! Не мислих, че има такива жени, очаквах да са по-любезни. Нищо не исках от нея, само усмивка...
Докоснах веждата си, която продължаваше да си тече, но вече далеч по-бавно, заради ветровете и студеният въздух. Щипеше, болеше, изсъсках с устни и стиснах зъби. Затворих очите си и се намръщих... не си заслужаваше да губя дори капчица кръв за такъв човек. Загледах се отново и видях силует на огромна стена и най-вероятно Черен замък. Усмихнах се, бях близо. 

Наближих портите на Черен замък, докато величествено заглеждах ледената Стена и враните, крякащи и летящи над нея. Бурята отмина, остана зад мен, където и всички други несгоди. Отвориха портите и зад нея притича Джейк.
"Къде се загуби?!", намръщих му се и го блъснах по рамото, за да мога да премина. Той рязко ме обърна към него и ме загледа криво, "Никога повече не прави така! Тук не е като оттам, откъдето си дошъл! Тук е Северът."
"На мен ли го казваш?", погледнах го учудено, подсмихнах се леко и продължих към замъка. Шегуваше се, нали? Тук бях от пет години, знаех как да се пазя. Оставих го само да се наслаждава на секси задника ми и се отправих към къщурката, в която бях отседнал. Свалих кожухът си и го метнах на една страна, след което свалих и парцаливата си дреха, оставайки голото ми тяло до кръста, с белезите по него. Седнах до камината и взех огледалото, поглеждайки колко зле всъщност ми беше раната, заради онази лудетина. Въздъхнах и оставих огледалото на една страна. Изправих се, взех бутилка от най-доброто вино от последните 10 години, и го преполових на екс. Люто... обожавам го така. Легнах си, нямах намерение да се храня, нищо че имах нужда. Отпуснах тялото си на памука под мен и затваряйки очи, усетих как за секунди заспах. Отпуснах дясната си ръка и захърках сладко, сладко. 

На другата сутрин бях стража на смяна. Още в 6 бях на крак, посрещайки лъчите на изгряващото слънце. Нов ден, ново начало. Вчерашните спомени просто щях да ги накарам да избледнеят. Не ми бяха нужни, не желаех и да си ги спомням, макар че... момичето не беше за изхвърляне. Беше красиво.
Някой ме перна по главата и се намръщих. Погледнах го, беше Джейк. Присвих очи и се запътих надолу към портите на Черен замък. Джейк тръгна смело зад мен.
- "Как си, мойто момче?", запита ме.
- "Добре съм, Джейк, как да съм... след бой, чувствам се страхотно."
- "Амаааа... защо ти трябваше да се занимаваш с тези, да се забавляват с момичето, какво ти пречеха."
- "Не смятам, че беше редно.", обърнах се към него и продължих, "Пък и момичето не искаше.", той ми се засмя насреща. Това още повече ме раздразни, намръщих се отново и продължих с тежка стъпка, и по-бързо, да се изнизвам към изхода.
- "Че тя си е курва. Има и такива, които се правят на недостъпни, но като им влезе веднъж, искат и пак, и пак, и пак... че и два дори.", обърнах се рязко и се доближих възможно най-близко до лицето му. 
- "Да спрем тази тема, а?! Не желая повече да се повдига въпроса за това момиче, вече е мит.", загледах го в големите му, кафеникави очи, след което продължих напред, без да си промълвим и една приказка дори. 
- "Десмонд, Рихард, вървете да почивате! Оттук поемам аз.", докоснах предизвикателно меча си и се загледах из ледниците. Кой може да предположи, че след точно няколко минути само направо се появява зеленина и съвсем противоположно от това, което е тук - живот, цветя, дървета, храсти... тук нямаше нищо, освен лед. Двамата ми братя освободиха местата, а аз продължавах да се изнервям, че Джейк стои около мен и ме следи. Погледнах го и свъсих вежди, "Ти какво искаш? Остави ме да работя!"
- "Че преча ли ти? Няма повече да те взимам с нас.", мъжът също се загледа из долината. 
- "И по-добре. Там нямам място."
- "Да, твърде бързо избухваш.", загледах го предупредително.
- "Нали говорихме нещо преди малко? Защо продължаваш да ме връщаш назад?"
- "Добре, добре, няма... оставям те.", изниза се тихомълком и ме остави да подишам свежият, планински въздух. И по-добре... точно в момента нямах желание да слушам дъртак, който ми обяснява колко съм сгрешил вчера. Но вчера си е за вчера, мина... отлетя. Заради тези нерви, започна да ме боли раната около веждата и потече малка струя кръв. Не ми пукаше, нека да си тече, колкото повече вдишвах от този свеж въздух, толкова повече усещах как се освобождавам от всички вредни неща в мен. Погледнах по-добре, НЕдалеч от тук се виждаше черна фигура на някой, завит добре в черно наметало, с дълбока качулка, от която бегло се провлачваха няколко руси кичури. Чувал съм страшно много за вещици и разни гледачки, прокълнати жени и духове, а тази много приличаше на такава. Намусих се, извадих рязко меча, когато видях, че се доближава много близо както до замъка, така и до Вала. Разкрачих се предупредително и с лявата ръка направих знак да спре.

- "Жено, да не си мръднала от мястото си!", жената спря и леко повдигна глава, но все още не можех да видя нищо повече от няколко кичури. Стоеше на едно място и не мърдаше. Дишах учестено, не знаех какво може да направи. Ако беше вещица, моментално можеше да ме унищожи. Този меч едва ли щеше да успее да ме спаси, но виждайки, че тръгва отново към мен, замахнах веднъж и го насочих право към нея. "Предупреждавам те! Още една крачка и си мъртва!", нямаше как да позволя на някой да премине Вала, без да знаем кой е насреща. Застанах на подготвителна поза и чаках. При първата стъпка напред, тя щеше да е посечена на две. Нямаше да ми мигне окото, без значение мъж ли е, жена ли е. По фигурата изглеждаше на жена, но знае ли се, всякакви съм виждал. Жената стоеше и не мърдаше. Отвреме-навреме само се усещаше дишането й от повдигането на качулката и наметалото. Снежинки бавно потеглиха надолу около тях, задуха среден ветрец, който развяваше наметалата на двете фигури. Явно отново се задаваше поредната снежна буря. Дали щеше да е лека, предстоеше да се разбере от следващите събития.
avatar
-A._D.
Night's Watch
Night's Watch

Posts : 32
Join date : 20.08.2017
Age : 23

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The blonde is like a snow... pure, but cold.

Писане by -Nabulungi on Вто Авг 29, 2017 10:21 am





Наистина ли, Ерих? Насистина ли? От всички възможни места защо, по дяволите, северът?

Набулунги не спираше да върви вече.. колко? Седмица, може би? Две? Три? Кой знаеше? Важното бе да не спира, да върви право на пред докато не види Валът и точно това правеше: вървеше, но колкото повече отиваше на север, толкова по-студено ставаше. Колкото по-студено ставаше, толкова повече мечтаеше за жарното, парещото кожата слънце в Дотратско море, което в този момент ѝ се виждаше така далеч.  

Но защо правеше това? Защо предаваше принципите и самата себе си, идвайки на север?
Естествено, че заради онази проклета русалка, която би трябвало да ѝ е брат и чийто задник с удоволствие би ступала за пореден път. Ах, Ерих, не можеше ли просто да си останеш където си, без да създаваш поне веднъж притеснение и главоболия?

‘’Очевидно не. ‘’ Мислеше си Аделола в една от мразовитите вечери, през която се бе свила в наметката си, все едно беше нейна втора кожа. Не веднъж се бе изкушавала да спре, да се обърне и да тръгне на югозапад, да нахлуе в замъка на Тирел убийвайки всеки по пътя си и да пререже на две главата на проклетия Лорас. Проклет, да. Също като всички останали във Вестерос:  всички бяха едни и същи. Това, да гледаш как стадо овце се карат и убиват един друг  ‘’за честа на..’’, ‘’за да завладее това или онова..’’ беше жалка картинка. Бяха като група деца, играещи си на рицари и принцеси, докато всъщност бяха поредните говеда и техните не чак толкова поредни овчи курви, които използваха за разплод. О, докато минаваше покрай стените на кралският Черток ѝ се прииска да влезе и да им каже какви са всъщност, но.. (мразеше да го казва) Ерих беше по-важен. Кръв от кръвтта ѝ, плът от плътта ѝ. Той беше семейството ѝ, а за него Лулу беше готова на всичко. За това тя продължи напред и все напред и все по на север.

Съвсем скоро цялата земя бе покрита със сняг и не след дълго дори вървенето беше трудно. Всички говореха за снега и за зимата сякаш бяха най-красивото нещо, което можеше да се случи във Вестерос, но за Аделола.. е, това беше просто сняг.  Може би вечерно време, когато последните лъчи на слънцето го къпеха в различни цветове, беше красиво, но едва ли някога щеше да го изрече на глас. Дотратската ѝ кръв просто не пасваше с това. Студът, многото дрехи, тежката наметка.. преспите сняг. Всичко това само я бавеше, нея, движенията ѝ, убиването ѝ. Няколко дни се бе наложи да кара на боровинки и вода, само защото никога не успяваше да уцели някое животно с лъкът си. Бе се опитала да го стори без кожената наметка върху рамената си, но тялото така трепереше от студ, че стрелата се бе забила в едно дърво няколко сантиметра в ляво. Снегът не ѝ се нравеше, изобщо.

Отдавна бе спряла да брои изгревите и залезите, отдавна всички дни изглеждаха толкова еднакви, че бе изгубила представа за времето, но когато я видя, разбра. Бе близо. Може би, ако се бе спряла дори за миг щеше да забележеше колко всъщност красива беше. Стената. Направена сякаш от лед и толкова.. безкрайна. Нямаше как просто да я заобиколиш или изкачиш.. беше невъзможно. Може би пък, ако се бе спряла нямаше да има силите да продължи и тя знаеше, че не можеше да спре. Не и сега когато беше само на няколко крачки от там. Пребори някак умората и напук на затварящите ѝ се клепачи отвори очите си колкото  можеше по-добре. Знаеше, че никой нямаше просто да я пусне да мине през Стената.  Когато гората от дървена се разреди тя бързо осъзна, че не след дълго ще бъде разкрита и ето че видя силует, който се приближаваше.  Набулунги нямаше как да не се досети, че беше някой от Нощния Страж дошъл да я спре. Ха! Наистина ли вярваше, че една кръвна дотраки ще спре, само защото някакъв си ѝ и го е заповядал? Да? То, тогава наистина беше в голяма грешка.

Наклони главата си леко настрани и прецени разстоянието между двамата. Бяха на не повече от пет метра разстояние, той имаше меч, а тя разполагаше само с една кама. Ах, как се проклиняше да бе използвала последната си стрела само няколко дни по-рано.  Вдигна погледа си и този път огледа него. Беше по-едър от нея и имаше предимството на снега. Бе свикнал с него. Нямаше как да се приближи без да пострада от мечът насочен право напред, а и тази проклета, тежка наметк...
Усмивка се прокрадна на лицето ѝ. Вдигна ръцете си така, че той да може да ги вижда след като бавно ги спусна към връзката на наметката точно под брадичката ѝ. Ръцете ѝ обвити в кожени кафяви ръкавици бавно дръпнаха първо едното въженце, а след това другото, привличайки изцяло вниманието на мъжът пред себе си и точно в момента, в който трябваше да свали наметката тя направи рязко движение, с което я свали от рамената си и я захвърли право върху лицето на противникът ѝ, препречвайки видимостта му, без да му дава шанс да види лицето ѝ. Трябваше да се възползва от преднината си и то бързо. С няколко бързи крачки (не толкова бързи, колкото ѝ се искаше) преполови разстоянието, което ги делеше и се хвърли напред, като петата на десният ѝ крак се заби право в гръдния му кош, повалявайки го назад в една преспа. С едно бързо движение взе мечът от ръката му насочи го право към вече откритото му лице, а ботушът ѝ този път упря гърляка му, докато острието бавно премина по кожата му: от сцепената вежда чак до брадичката, но без да натиска достатъчно, за да го пореже.

-Кой каза, че е мъртъв? –засмя се, но смехът ѝ трепереше. Снежинките и вятърът бавно проникваха през кожата ѝ чак до костите.
avatar
-Nabulungi
Others
Others

Posts : 110
Join date : 21.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The blonde is like a snow... pure, but cold.

Писане by -A._D. on Сря Авг 30, 2017 12:45 pm

Снежинките бавно политаха надолу по така или иначе ледената, заскрежена земя, която от толкова много години не е могла да се нарадва на истинското слънце, което пече така топло на юг. Усещах докосването на белите точки по лицето ми, изгаряйки ме, разтопявайки се по кожата ми, оставайки само сълзите си. Не бих ги жалил, ако трябваше да обръщам внимание на всяко едно нещо, то нямаше да има време за онова, което в момента опира така лакомо брадичката ми. Говоря за вледеняващата стомана на меча ми, който в момента се намираше в някакво откачено русокосо момиче, което имаше наглостта да си навре единия ботуш право под острието, където всъщност се намираше гръклянът ми. Вярно, доста ме изненада с движенията, които така умело успя да направи успешно. Не очаквах някой да хвърли такова покривало върху мен, след което да се озова на земята с насочено собственото ми оръжие, с което се очакваше да пазя Вала. В този момент, аз се нуждаех от помощ, вместо Вала, но стисках зъби намръщено към дивачката и я загледах в сухите й, руси къдрици, които вода не да виждали от много време. Не смеех да мръдна, само наблюдавах движенията й, докато ръцете ми стояха излегнати до главата ми с повдигнати длани нагоре. Дишах спокойно, може би се очакваше да не дишам, но си дишах, все едно нищо не се беше случило току що. Наметката й беше обвила цялото ми тяло, включително и краката, и приличах по-скоро на някакъв пашкул, отколкото на здрав и силен Нощен страж, който няма да позволи такива своеволия в негово присъствие.

Уви, ако Джейк в момента ме видеше, най-вероятно щеше да ми се изсмее, след което да удари един шамар на дивачката, та да се успокои малко. За съжаление, в момента него го нямаше, а аз нямах никакъв избор, освен да следя всяко едно действие на жената. Не знаех откъде е, опитвах се да я разуча, да разбера движенията й и всичко, но нищо не подсказваше същността й. Може би бях усетил съвсем малки нотки на дивашки движения, когато за малко не проби гръдния ми кош с крака си, който всъщност се оказа доста здрав. Това значи, че доста е тренирала и си имам работа с опитен човек. Все още не разбирах какво всъщност прави сама жена толкова на север, но не смятах, че е подходящия момент да я питам. Продължавах със синеоките си очи да се опитвам да вникна в същността й, но сякаш имаше някаква бариера, която не ми позволяваше да разбера нещо повече за нея. Изсумтях и я погледнах въпросително, задавайки въпрос към мен. Гласът й беше нежен, харесваше ми. От намръщената ми физиономия, в момента се появи ехидна усмивка, която сякаш подразни малко жената, усетих го от лекото натискане на острието по-навътре към брадичката ми. Изсумтях отново, затворих очи, за да преглътна и я погледнах отново. Изглеждаше като някакво освирепяло животно, което всеки момент щеше да ме разкъса. Зъбите й, подредени като ножове, се стискаха едни-други, а ноздрите й се разширяваха при всяко едно вдишване. Трепереше. И как не, от това разбрах, че въобще не е от севера. Тук северняците бяха свикнали със студа и не им правеше въобще проблем. Самият й глас преди малко трепна, може би и това беше истината, поради която се усмихнах. Усетих, че не е тукашна и това всъщност ще й коства смъртта.
- "Няма да издържиш дълго на Север!", промълвих, но отново получих по-тежък ботуш върху гръкляна ми. Това започваше да ме боли, ако не направя нещо в скоро време, най-вероятно ще си умра от задушаване, "Не си тукашна, усещам те. Ще умреш така или иначе, давай... убий ме.", прокашлях се, започвах да се задушавам и трябваше по най-бързия начин да направя нещо. Само не ми беше ясно защо трябваше да й казвам да ме убива, след като търсих начин, по който да се измъкна? Дали не я карах да се наслаждава чрез тези думи? Нямаше много време да мисля, затова възможно най-бързо стиснах в шепите си сняг и ги хвърлих върху лицето и очите й. Моментално се отпусна хватката на ботуша и меча, при което хванах с двете си ръце крака й и се изправих в седнало положение, докато меча ми се изпусна от ръката й. О, да, знам колко е ужасно да ти хвърлят сняг в очите, как всъщност щипе и как всъщност боли. Неприятно е, но тя си го заслужаваше, сега щеше да дойде и нейната смърт, както й казах. Но кой да слуша...

Държах крайникът й няколко секунди, докато свих единия си крак и с всичка сила го блъснах в единствения нейн, с който се опитваше да запази равновесие. Пуснах крака й и след като нямаше достатъчно стабилност, заради моето действие с моя крайник, тя се озова на земята в снега. Увих се около единият й крак и с ръката си докоснах здраво ченето й, лягайки буквално върху нея. В момента бях на няколко сантиметра от лицето й, а това ми харесваше. Тя се съпротивляваше, харесваше ми това да страда. 
- "Казах ти, че ще умреш, ако направиш и крачка напред, ти не ми повярва. Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможността.", заявих аз, докато с едната си ръка продължавах да стискам гръкляна й, а с другата подхванах ръката й, за да не може да се добере до меча ми, който беше на около метър от нас. Дъхът ми се вливаше в нейния, толкова наблизо бяхме. Не спирах да я гледам в красивите й очи, които шаваха толкова изнервено. С единствената й останала свободна ръка се опитваше да се измъкне, блъскайки ме по ребрата. И как не... върху нея стоеше около 90-килограмов мъж, който взе надмощие преди малко, когато тя го имаше. Но и да не забравяме, че се намираме на Север и предимството си оставаше мое. Бях свикнал с тези температури и с това променливо време. Само не разбирах, какво диреше тук, сама, тази дивачка. "Ако не се облечеш, ще умреш от студ, а така ще ми развалиш кефа да те одера жива. Мисля че ще е добре да ми обясниш какво правиш толкова на Север? Може и да си помисля как точно да те убия и кое ще е по-добре за теб - да измръзнеш, или да те одера? Виж... дори имаш и избор, много хора го нямат това!", намигнах й и присвих очите си пренебрежително, след което понечих по-сериозно, "Имаш пет минути да ми отговориш накъде си тръгнала, преди да те убия. Действай!", надявах се тия минути да минат възможно най-бързо. Усещах, че няколко мои братя приближават, а това можеше да развали цялата красота на момента. 
avatar
-A._D.
Night's Watch
Night's Watch

Posts : 32
Join date : 20.08.2017
Age : 23

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The blonde is like a snow... pure, but cold.

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите