Масово
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» I can always count on you
Вто Яну 09, 2018 7:36 pm by moon;

» Young adult / lionel n' moon/
Вто Яну 09, 2018 7:30 pm by moon;

» Dawn with arms of roses
Вто Яну 09, 2018 7:20 pm by moon;

» The rising moon is on the shine. • April and Dorian
Вто Яну 09, 2018 7:17 pm by April

» let it all go, let it all go away.
Вто Яну 09, 2018 7:15 pm by April

» April и Meera
Вто Яну 09, 2018 7:08 pm by April

» Другарче за ГИФ
Вто Дек 26, 2017 8:22 pm by April

» And it feels like heaven, when I kiss the devil ll SPAM
Нед Дек 24, 2017 12:32 pm by Lissabelle

» Brenard Bracken / 24 / Lord of Stone hedge
Нед Дек 03, 2017 4:55 pm by Matthias.


The Tavern

Go down

The Tavern

Писане by -A._D. on Сря Авг 23, 2017 4:13 pm

"The Tavern"
Season 3, Episode 1
Както ви бях разказал, времето толкова нетърпеливо се изнизваше, сякаш бързаше за някъде. Защо? Защо трябваше да ми натежават годините толкова бързо, а насреща да не бях получил почти нищо от Богът на Светлината. Защо едни трябваше да имат богатства и да повръщат жълтици, а други да не можеха дори да си позволят една курва. Животът беше толкова несправедлив, НЕ веднъж съм се опитвал да се самоубия, защото тренировките на Вала ми взимаха тотално всяка една капчица живот в мен. Как успях да удържа пет години, не знам...

Нахлузих дебелата си, пухена качулка и се завих още по-добре с кожуха си, гледайки далеч отвъд Вала. Ледените пустини, заснежените дръвчета и високите, хълмисти, масивни и мъгливи върхове на планините. Синеоките ми очи се присвиваха при всяко едно докосване със смразяващия вятър и скреж, но вие не знаехте, че стоях, защото чаках Братята си. Търпеливо, уж, потропвах с единия си крак и през няколко секунди се накланях от парапета на Стената, за да погледна дали наближават. Трябваше да отида с тях, но не... бил съм твърде начинаещ. Колко години трябва да остана тук, за да стана напреднал? Минаха пет години, цели ПЕТ години... 
"Отворете портите!!!", присипнал глас се провикна, а аз рязко отново се загледах из снежните пътища, където 4-5 черни точки се мърдаха към Вала. Това бяха те. Усмихнах се и затърчах надолу, за да ги посрещна. Затропах нетърпеливо, гледайки шейната, пълна с умрели и вмирисани еленски трупове. 
- "Казах ли ви братя-а-а, ще ядем еленско днес!!!", видимо почерпен, извика един от братята ми, при което присвих очите си, ръмжейки насреща му. Докато останалите влачеха труповете на елените към замъка, аз придърпах рязко Джейк. 
- "Луд ли си?!", започнах аз, - "Батко Джейк, знаеш колко е опасно отвъд Вала.", докосна ме за раменете и се наведе, прошепвайки ми: "Яж и ме споменавай, после ще ходим да помпаме курви в една елитна кръчма", подсмихна се и продължи, клатушкайки се, към покоите си. Погледнах го притеснено. Той беше един от братята ми, които най-много ми помогнаха от момента, в който се появих. Вече беше възрастен, да, затова и се опитвах да се грижа възможно най-много за него. Загледах се в изхода на Вала, откъдето се появиха с шейната, течението беше толкова силно, че можеше да ме отвее, а не бях толкова лек. Да не говорим за смразяващия скреж, който направи лицето ми бяло и безчувствено.

ШАТ, ПАТ, ТРЯС, ТРЯС!
Опитвах се да тренирам по-сериозно. Сам. Бях се научил достатъчно и се надявах да усвоя онази техника, в която без грам енергия, да се задържа на бойното поле. Въртях меча си в китките, ту в едната, ту в другата, ту кляках, ту ставах... ту се търкулвах, ту атакувах. А усещах корема си как къркори с всяко изминало движение, което изразходвам напълно безсмислено, а като включим и студа, който се закотваше из цялото ми тяло /нищо, че бях облечен в две дрипи и вълнисто палто/, работата беше направо на живот и смърт. Потих се, потта ми се свличаше надолу по лицето и с времето забравих за студа, свикваш с него. Дори бях готов да разкарам всички дрипи от себе си. Тъкмо да нанеса пореден удар, някой докосна рамото зад гърба ми и аз рязко се обърнах, готов да атакувам. 
-"Тук нямаш врагове, в това бъди сигурен!" - беше Джейк, който изглеждаше много по-трезвен, явно добре си е отпочинал. Гледаше ме учуден, с ръце нагоре, след което ги свали, когато и аз свалих меча си.
-"Батко Джейк, очаквах че си почивате!", той щракна с пръсти и един придворен донесе плато с еленско, току що извадено от пещта. 
-"Почивах си, но ми трябват сили за това, което предстои, та доста добре си похапнах. Направи същото, защото не искам да се изложиш пред курвите. Трябва да опънем поне 10, надявам се да ми помогнеш.", всеки път, когато подхващаше темата за курвите, се сещах за майка си и ми ставаше неприятно. Не му отговорих, просто реших, че трябва да го послушам и да обядвам с това, което е уловил. Погледнах го сериозно в очите, а той продължаваше да ми подава платото с еленско. Прибрах меча си и лакомо излапах половината от храната върху платото. 
-"Побързай, че тръгваме към Плодородните земи. Очакват ни купища вино и жени, щастие за всеки един мъж. Побързай... усещам, че яко изтрезнявам, а това не е на добре, ще се депресирам, хохохо", взе една кълка от платото и заходи нанякъде, откъсвайки почти половината. "Давай Ей Ди, няма да те чакам 100 часа, времето лети, а на мен ми се доходи по женско... и този път не искам възражения. Ако трябва ще ритам задника ти до Таверната на Грут! Идваш и точка!"

Често пъти братята ми ходеха там. Както вече ви казах, нямах желанието да посещавам това място, защото ми напомня за спомени, които не исках да връщам скоро. Батко Джейк е умел ловец и войн и когато стане на въпрос, че ще ми срита задника донякъде, то той ще го стори. Не ме беше страх от него, знаех, че само и единствено иска да съм добре и си мисли, че курвите биха оправили тази работа. Поне ще има пиячка... това беше от моите любими неща и често се захласвах по нея, но никога по жени.
Потеглихме. Конете пръхтяха и подскачаха към плодородните земи на Тирел. Бях се накачулил яко, с всякакви неща, макар да знаех, че отивам към по-топли земи. Валът отдалеч изглеждаше толкова величествен, че не можех да спра да го гледам и да му се любувам. Пред нас стояха само снежни полета, тук таме някое ниско храстче и някой заек. Изведнъж земята се промени на оранжево-кафеникава и осъзнах, че скоро ще пристигнем там, където ни очакват. Така и стана, още няколко мили напред и пристигнахме пред таверната. Вървяхме около час, час и половина може би... стана точно време за една люта медовина и сертско вино. 

Влязохме с гръм и трясък в таверната, при което повечето ни обърнаха специално внимание, може би такова, каквото трябваше за едни нощни стражи. Никой не каза нищо, само се спогледаха и продължиха да си пийват и да пляскат жените по задните им части. Гледах дръзко, ушите ми бяха изострени до краен предел, защото знаех какви неща се случват по таверните. Присвих очите си и наблюдавах всеки един, докато вървяхме към масата, която беше отредена за нас. Бяхме около 5-6 братя и незнайно защо изпитвах притеснение да седя тук. Повечето клиенти хвърляха по един бърз поглед и се правеха, че не го виждах. 
- "Медовина, Грут! Аз черпя... за всички мои братя!", горчивият и дълбок глас на Джейк ме откопчи от мислите ми, докато собственика кимна одобрително и не след дълго, горещите напитки бяха сервирани от красиви, набъбнали девойки - руси, червени, кестеняви... да ги отхапеш, да ги прегрезеш от кеф. Едната ме погледна възбудено, погледнах я уплашено, намръщено и веднага отместих погледа си. Преглътнах, вдишах, рязко сграбчих едната медовина и поех течността от чашата възможно най-бързо, при което се задавих и се закашлях. Русата курва се подсмихна няколко пъти и се обърна, припкайки към някакъв дебелак, сядайки на скута му. Намръщих се още повече.
- "Добре ли си, Ей Ди, не гледай толкова намръщено, че трябва да избием всички в тази таверна.", каза ми Джейк, а аз само кимнах с глава и загледах по-смирено. Отпих отново от тази сладка, гореща напитка. Имах нужда от нещо такова, след толкова години на ледници. Сякаш цялото ми тяло живна. Докато братята ми си говореха за успешните ловни експедиции и пошляпваха отвреме-навреме някоя жена, минаваща около тях, аз старателно загледах всеки един човек и всяка една жена в тази кръчма. Отново се намръщих, гледайки някаква група мъже, вече доста подпийнали, да се закачат с една от курвите, но интересното е, че тя се опитваше да е възможно най-много дистанцирана от тях. На курвите не им ли е това работата? Да бъдат обарвани, желани и задоволени? Изсумтях, и изкривих устните си в неразбирателна гримаса. Свъсих веждите си, виждайки, че нещата стават много по-сериозни. Сърцето ми биеше лудо, сякаш виждах майка си, да се гаврят с нея по този начин. Очите ми се насълзиха от гняв, започнах да усещам сърцето си още по-силно, сякаш всеки момент щеше да излезе от мен, ноздрите ми се разшириха, а физиономията ми говореше само едно нещо - отвращение. Вдишах дълбоко и при следващото рязко движение от страна на жената, не издържах, изпих изцяло това, което имаше в чашата ми и се запътих право към тези същества, докато усетих как Джейк ме привикваше, докато все още седеше на масата. Каквато и жена да е тази, тя не заслужаваше такова позорно държание. Усещах само, че където и да се забъркам, веселбата беше на макс. Тук нямаше да е по-различно...
avatar
-A._D.
Night's Watch
Night's Watch

Posts : 32
Join date : 20.08.2017
Age : 23

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Tavern

Писане by Rebecca Lannister. on Пон Авг 28, 2017 11:25 pm

Времето тече, годините леят а аз … аз все още не намирам смисъл в живота си. Спомням си онзи ден като все едно беше вчера. Деня, който промени живота ми и го преобърна на триста и осемдесет градуса, същия ден но преди единадесет години. Беше студено, дори бих казала прекалено студено за една Ланистър. Снега бе покрил всичко на вън с една дебела пелена. От прозорците на вън се виждаше само и единствено бяла снежна картина. Чувствах се гадно, в момента като си спомням дори усещам дисконфорта на тялото си и болката в костите ми. Бях заключена в стаята си и единственото което чувах беше тиктакането на стенния часовник и пищящи гласове на вън по коридорите.Не знаех какво се случва, нито пък защо се случва. Просто не напусках стаята си както ми бе наредено. Страха се беше настанил до мен дори бих казала в мен и объркваше все повече и повече съзнанието ми. Бях малка и наивна, бях уплашена а отгоре на всичко това никой не ми казваше какво се случва. Майка ми, жената която винаги е била до мен каквото и да се случва … сега я нямаше. Баща ми и него го нямаше, пред вратата ми стояха трима мъже и не ми позволяваха да напусна стаята си. Брат ми… и него го нямаше, най вероятно беше заключен в неговата стая точно както и аз. Внезапно вратата се отвори и непозната физиономия се появи на нея. Станах рязко от леглото си и забих поглед в мъжа. Не го познавах, никога не го бях виждала най-вероятно беше някой от подчинените на баща ми. Мъжа не казваше нито дума а просто кимна с глава на вън, вероятно очакваше да го последвам, но не смятах да правя това … не и след като майка ми нареди да не мърдам от стаята си. “Няма да дойда с Вас, не зависимо кой сте а ако ме изведете от тук на сила баща ми ще разбере и ще Ви убие.” заявих на среща му и свих ръцете си в областта на корема. Бях уплашена и точно в този миг на вратата се появи и майка ми. Горката женица все още помня изражението ѝ, сълзите стичащи се по лицето ѝ, гласа с който говореше. Дори на моменти заекваше. “Принцесо моя, върви с него. Той ще те заведе на безопасно място, каквото и да чуеш, каквото и да видиш не издавай нито звук. Когато всичко приключи ние ще дойдем с тати. Разбра ли?” рече тя а аз поклатих глава в знак на съгласие. Нямах какво да кажа. Точно преди да затича отново на някъде и да ме зареже с мъжа изкрещях по нея “Мами а брат ми, къде е той, ще дойде с мен на сигурно място нали? Нищо няма да му се случи нали? Всички ще сме добре?!?” тя поклати глава и изчезна. Взех семейната ни снимка и тръгнах след мъжа. Не знаех къде отивам, не знаех защо ме водят там, не знаех какво се случва, нито пък какво предстои да се случи. Просто исках всичко това да приключи.

Къде ме отведоха ли? Вероятно не си спомняте...да но аз помня всяка една секунда от онзи ден, всеки един детайл. Всяка една дума, всеки един писък. Озовах се в канал на близо три метра под земята с още две деца. Изглеждаха далеч по-уплашени то мен, но брат ми … го нямаше. Не беше дошъл, не знаех защо нито къде е … но очаквах това от него, винаги беше инат, винаги се правеше на смелчага, винаги се смяташе за силен но истината беше че не бе това за което се смяташе. И аз и  тати и мама го знаехме. Чувах писъци и определено сълзи, знаех че на няколко метра над мен умират хора, хора които обичам, но нямаше какво да направя та аз бях малка едва на десет години. Момичетата с мен определено ме дразнеха. Само плачеха и хленчеха някакви щуротии, но не искаха да разберат че трябва да пазят тишина иначе щяха да ни открият и тогава жалко за това, че родителите ни се опитаха да ни скрият за да ни предпазя. Говорих с тях дори се опитах да ги накарам да заспят, но кой би заспал в такова нещо? Нямаше светлина освен едната свещ в ръцете ми. Ами като изгореше? “Нямаше да изгори преди семействата ни да се върнеха за нас.” повтарях си на ум аз и стисках силно снимката към гърдите си. Надявах се всеки момент да дотича от някъде брат ми или всичко над нас да спре, да приключи. За жалост продължи още много време, дълго беше. Загубих представа за ден и нощ а корема ми започваше да къркори от глад, дори мъртъв да беше някой щеше да го чуе и на два километра от мен. И така след доста будуване бях заспала. Смята, че е за миг но може би е било доста по-дълъг период от време. Събудих се от гласове идващи на близо. “Откриха ни!” повтаряха момичетата до мен а аз просто поставих ръцете си върху устните им и се опитвах да ги накарам да мълчат. Чух името си и се зарадвах. Войната беше свършила, но защо ли не бяха дошли родителите ми? Затичах се и срещнах баба и дядо пред себе си. Да това бяха моята баба и дядо, но брат ми го нямаше. Проклетия инат не се беше скрил. “Когато излезем от тук миличка, ни искам да гледаш. Стой сгушена в мен и не поглеждай.” бяха думите на баба ми, но аз не смятах да я слушам въпреки това поклатих глава в знак на съгласие. “Къде са мама и тати? Защо не дойдоха те? Къде е брат ми? Защо вие сте тук?” задавах хиляди въпроси но получавах един и същ отговор “Ще говорим у дома!”, но аз не исках да ходя в дома им. Исках си тук в моя дом с моето семейство. Нищо не ставаше така както искам. Изведоха ме от онова място и какво да видя. Мъртви хора, хора които обичах. Трупа на баща ми лежеше на земята а главата на майка ми я нямаше. В този ден всичко се срина. Баба и дядо казаха, че брат ми също е мъртъв и да го забравя но аз знаех че това не е така. Не бях видяла трупа му и никой не можеше да ми докаже, че е мъртъв. За това не се отказах до днес.

Днес е различно. Станах с мисълта, че ще го видя, че ще го открия. Напуснах дома си и какво да видя, НЕГО - брат ми. Не посмях да говоря с него. Чувствах се прекалено уплашена, разколебана, наранена. Не разбирах защо се крие толкова време, защо не говори с мен, защо не ме потърси. Минаха единадесет години, единадесет проклети години в които няма ден от живота ми без сълзи. Обикалях света за да го открия, за да го върна при семейството ни а той така упорито се криеше като мишка … каквато всъщност си е. Та днес станах с добра мисъл и надежда а се озовах в таверна. Никога крака ми не би стъпил на подобно място освен ако не бях на сто процента сигурна, че там е брат ми. Уви нито той беше там нито мястото ми беше там. Цял ден следях грешен човек приличаш на брат ми, цял ден си изгубих времето а сега. Сега стоях на една от масите с чаша вино в ръка или там каквото е, но е определено гадно и слушах простотиите на пияни прасета.
Преди време бях поробена но сега не съм и никой нямаше право да ми говори като на уличница.
На това място имаше толкова много момичета, които биха обърнали внимание на всеки а те точно в мен се загледали. Не виждат ли че дрехите ми не отиват за курва, не виждаха ли че не се интересувах от тях? Слепи ли бяха или се надяваха че ще се напия и ще им пусна. Надеждата умираше последна, по възможно беше да се самоубия но не и да си легна в едно легло с такъв смърдящ задник като тези. Стоях на масата и само от време на време им пусках по един може би два заядливи коментара. По едното време ми дойде една на идея на ум и повиках едното момиче като ѝ поръчах да им отнесе на двете маси възможно най-силното и хубаво пиене което предлагаха само и само за да се напият и да заспят на масите за да не ме тормозят. Уви копелетата бяха издръжливи а аз нямах нито време, нито желание, нито излишни пари за губене по такива същества. Дори не бих ги нарекла хора.
Къде бяха истинските мъже, защо бях тук? Хиляди въпроси се въртяха в главата ми а аз не намирах отговор на тях. До един момент в който един от мъжете на съседната маса не си позволи да просегне ръка към косата ми. Това беше голямата му грешка, първата и последната за вечерта. Явно щях да бъда изгонена от мястото но не ми пука. Никой нямаше да ме докосва, нямаха това право. Копелета, нищожества, изруди. Станах рязко от мястото си и замерих едната чаша по него. Миг по-късно останалите заговориха отново обиди, които аз не отчетох понеже самите те са доста под нивото ми за да им се връзвам, получиха още една чаша и бутилка вино разбити някъде там на някой в главата. Седнах отново на мястото си като зачаках да бъда изхвърлена а през това време си мислих къде изчезнаха храбрите мъже.
Аз бях Ланистър и никой нямаше право дори с пръст да ме докосва. Вероятно щях да остана Ланистър за винаги. Не вярвам да срещна мъж който да обикна или поне да му се доверя.
avatar
Rebecca Lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 871
Join date : 17.08.2017
Age : 21

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Tavern

Писане by -A._D. on Сря Авг 30, 2017 8:46 pm

Калните ми ботуши пъргаво затракаха към въпросната жена, която в момента изглеждаше много раздразнена от някакви мъже, които сякаш си доставяха удовлетворение дори само от докосването й. Свъсих вежди, сериозното ми лице наблюдаваше възможно най-предпазливо, но няколко погледа вече бяха насочени към мен. И как не, висях насред бардака изправен и се бях втренчил в цялата ситуация. Бях точно на шест-седем крачки, които бих ги взел наведнъж, бих могъл да прекърша врата на единия и да счупя ръцете на другия. Умувах ги нещата, да, създавах си стратегия как да се включа в цялата ситуация. Не за друго, ако на курвата й беше приятно, щеше да го покаже, но се виждаше, че не беше така. Една девойка, почти гола, ме полази по ръката, минавайки покрай мен, но дори не й обърнах грам внимание. Както бях казал в самото начало, в момента не се интересувах от такива неща, а и всяка една от тези ми напомняше на майка ми и как точно такива прасета като тези, които стояха пред мен и се гавриха с момичето, са го правили и с нея. Не можех да го гледам, кръвта ми закипяваше отвътре, вреше бурно и сякаш не й достигаше кислород, не стигаше и към мозъка ми и тотално превключвах на Н-та степен лудост. Дори братята ми нямаше да успеят да ме спрат. Вярно, тези, които бяха пред мен, тези пияни дразнители, имаха почти същото телосложение като моето и може би малко щях да видя зор. Зависеше много от обстоятелствата и от това колко всъщност са добри в движенията си, колко са бързи. 
- "Аарон!", процеди през зъби възможно най-тихо Джейк, но нямах намерението да го слушам. Да, изострих ушите си при назоваване на името ми, защото скоро никой не ме беше наричал така, освен онзи въпросния, който ме беше довел, но не се обърнах. Наблюдавах и в момента, в който станеше прекалено напечено, защото го очаквах, все пак са пияни, щях да се намеся. Единият се изправи и тръгна към нея. Размяна на реплики, докосване и ТРЯССС. Ококорих очите си притеснен, това със сигурност не го очаквах. Въпросително свъсих вежди, все още разтревожен за бъдещите действия на пияните копелета. Бутилката се разби в главата на мъжа, посмял да докосне курвата, след което завъртя замаяно глава, при което падна точно пред нея. Не очаквах такъв развой на събитията. Виждал съм курви, които не желаят въпросния клиент, но чак пък толкова? Очите ми шареха изнервено из тази част на помещението, виждайки, че поредна бутилка се хвърли към пияната компания, след което сякаш нищо не се беше случило, жената продължи да пие питието си и да стои спокойно. Изглеждаше точно като някаква постановка, която е изиграна толкова добре от артистите, че ми идваше да ръкопляскам с кеф. Да, за момент усетих лека тръпчинка на лицето си, но бързо се съвзех от тези си мисли, защото изглеждаше твърде сериозна цялата ситуация. 

Джейк се доближи до мен, докосна ме за рамото и ми прошепна в ухото, "Тя е просто една курва, остави ги да се гаврят с нея. Не се месим в работата на другите, те също не се месят в нашите.", след което пристъпи крачка назад. Нямаше как да не се обърна за миг към него, гледайки го възможно най-спокойно. Очите ми се бяха насълзили, все едно виждах майка ми, която цял живот се опитваше да се отскубне от този отвратителен порок. Не можеше, нямаше как, за да ни издържа със сестра ми, беше нужна такава саможертва. Толкова страдания, толкова усилия, а накрая да се случи това? Никой не го заслужаваше. Сълза се стече по лицето ми, преглътнах и свъсих вежди тъжно. Погледнах го, "Тя не е курва.... тя е човек. Никой човек не заслужава това!", продължих да наблюдавам движенията на Джейк, които бяха отрицателни. Прикани ме отново към масата, но следващия писък, който се чу от масата, с думите "Пусни ме, свиня!", бяха черешката на тортата. Канчето преля, обърнах се към писъка, избърсах сълзата си и точно за две секунди цялото ми лице почервеня от гняв и ярост. Причерня ми пред очите, казвам ви, гледката беше отвратителна. Двама се бяха вплели в момичето и се опитваха да я целуват, докато тя се съпротивляваше с всички сили. Третият докосваше красивото й, снежно изваяно вратле, след което я стисна здраво и прокара ръка по бедрото й. Свъсих още повече веждите си, направих отвратителна гримаса и с тежка стъпка тръгнах по прашния пот към момичето възможно най-бързо. Усетих как столовете зад мен се сурнаха и знаех, че братята ми също са зад мен. Хванах здраво единият за дясната му ръка, този, който се опитваше да целуне курвата, и с един замах я завъртях на 360 градуса, при което се чу едно отвратително ХРЪТ, след което силен вой на ранено животно. Да, можеше спокойно да се каже, че когато един мъж на север се напие, ставаше животно, буквално. Пияният мъж, с вече счупена ръка, се обърна към мен. Виждаше се, че не знаеше къде се намира, затова реших просто да го преспя с възможно най-силният удар глава с глава. Падна на земята в несвяст. Изкарах меча си моментално и го забих в следващия, право в стомаха. Разпорих го, нали ви казах, беше животно. 

Червата му се разплискаха по стогодишния дървен пот, изкарах меча си от него и с един ритник, той също се гърчеше вече на земята. Да, но разбира се, не съм перфектен. Третият ме изненада и ми заби толкова силен юмрук в лицето, че залитнах, но Джейк ме подпря. Справиха се и с третия, а аз усещах вкуса на кръвта в устата ми от спуканата устна и вежда. Страхотно.... и все пак, смятам, че с най-малко наранявания се отървах от тези, които лежаха около мен. Особено единият, който половината му тяло беше на другия край на шибания бардак. Залитнах отново, но Джейк отново успя да ме хване. Погледнах жената, в моите очи изглеждаше ужасена. Може би попрекалих с разпорването, но както ви казах, когато включа на Н-та степен, се получава това. Но говорим за курва, би трябвало да е свикнала с подобни случки. 
"Аарон, добре ли си?", попита ме Джейк, сякаш беше наясно, че веднъж, когато пердето падне, всичко приключва. И така беше... не усещах как всъщност дишам звучно, сякаш съм бягал 10 часа без да се спра. Не усещах и факта, че абсолютно всички в бара бяха вперили ужасяващи погледи в мен. Може би и всички изтрезняха след тези мои действия. Спрях да дишам и се загледах около мен, преглътнах и се подсмихнах невинно. Едва ли беше най-нормалното нещо, което можеше някой да направи, предвид факта, че около мен се търкаляха черва, както и почти половината ми лице беше в кръв, чужда и моя... ах... как ме болеше тази шибана рана. Последният ме изненада много добре и всъщност бих казал, че беше една идея по-опитен, може би и по-трезвен. "Джейк, вървете на масата си, аз ще изляза...", повръщаше ми се от това, което виждах. Сега осъзнавах, че всъщност доста прекалих. Може би трябваше още отначалото да послушам брат ми и да не се намесвам. Не можех да седя повече тук, беше твърде тясно, трябваше ми въздух. Погледнах за секунда симпатичната жена и веднага отместих погледа си, разкаян от това, което сътворих и възможно най-бързо се изнизах от бордея. Усещах, че ще повърна, затова побързах да отида до близкия храст и да се освободя от обяда, който бях погълнал преди няколко часа. Наплисках лицето си на близката чешма и усетих вратата на бордея да се отваря. "Добре съм, Джейк, отивай да си правиш кефа", обърнах се, а той пристъпи към мен, както и братята ми зад него. "Какъв кеф, човеко, навсякъде в бара мирише на изпражнения и като цяло изглежда като кланица. Да се махаме!", намръщих се. Страхотно.. сега провалих и техния следобед. Обърнах гръб на бордея, но в последствие вратата повторно се отвори и от нея излезе курвата. Загледах я намръщено, за какво й беше да излиза? Нали мястото й беше вътре... пък и, в интерес на истината, в момента въобще не исках да я виждам, защото си представях точно онези хора, които разпорих без да се замисля. Загледах я въпросително, "Какво искаш? Нали ти разчистих неприятелите, върви да търсиш някой по-свестен, за да го задоволиш!", презирах я, макар че не я познавах. Самата работа, която вършеше, ме караше да я мразя. И все пак, продължавах да я гледам въпросително... може би и на нея й се повръщаше и затова е излязла. Или пък чака да почистят бара, за да може да си продължи работата? Със сигурност нямах намерение да оставам дълго, за да разбера... дори напротив, не изчаках да ми отговаря, обърнах й гръб и се намръщих още повече. Едва ли щях да се върна тук отново... 
avatar
-A._D.
Night's Watch
Night's Watch

Posts : 32
Join date : 20.08.2017
Age : 23

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Tavern

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите