Масово
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» I can always count on you
Вто Яну 09, 2018 7:36 pm by moon;

» Young adult / lionel n' moon/
Вто Яну 09, 2018 7:30 pm by moon;

» Dawn with arms of roses
Вто Яну 09, 2018 7:20 pm by moon;

» The rising moon is on the shine. • April and Dorian
Вто Яну 09, 2018 7:17 pm by April

» let it all go, let it all go away.
Вто Яну 09, 2018 7:15 pm by April

» April и Meera
Вто Яну 09, 2018 7:08 pm by April

» Другарче за ГИФ
Вто Дек 26, 2017 8:22 pm by April

» And it feels like heaven, when I kiss the devil ll SPAM
Нед Дек 24, 2017 12:32 pm by Lissabelle

» Brenard Bracken / 24 / Lord of Stone hedge
Нед Дек 03, 2017 4:55 pm by Matthias.


Unconditionally.

Go down

Unconditionally.

Писане by Daenerys Targaryen. on Сря Авг 16, 2017 11:32 am

Казваха, че сърцето е странно устройство, което дори най-великите учени, най-върлите майстери, вещици, магьосници... никой не можеше напълно да разгадае. Никой не знаеше как точно работеше, дали можеше да бъде обуздано по някакъв начин, поставено в рамки и контролирано. Казваха също, че любовта бе само една-единствена в живота. Всичко друго било просто лъжливо желание. Коварни илюзии на собственото ни съзнание, копнеещо за нечия близост и объркващо тръпката с любов. Но беше ли наистина вярво? Невъзможно ли бе да обичаш повече от един човек? Да се влюбиш отново, след като сърцето ти е било разбито или сам си отговорен за разбиването му?
Денерис Таргариен вярваше, че е възможно. Защото го бе изживяла. Всичко това. Нямаше да забрави първия път, в който зърна светлите му очи и остана вцепенена. Да, онзи малък непокорен и див дракон... пленен от момче от Речните земи. Още от тогава си бе наумила, че някой ден ще бъдат заедно, също като Регар и Лиана. Още тогава в русата главица на Денерис се бе родила мечтата някой ден да се омъжи за любовта на живота си, също като славния й по-голям брат и бъдещ крал на Седемте кралства. Но не всеки бе Регар Таргариен, за да получи одобрението на строгия Ерис Втори.
Винаги носеше сребристите си коси спуснати на едри вълни, които се вееха до под кръста й заради него. Заради Едмюр. Винаги когато знаеше, че семейството му ще посещава столицата и ще има възможността да прекара поне малко време с наследника на Речен пад. По бледите бузи на принцесата плъзваше пареща руменина всеки път. Сякаш го виждаше за първи път.
След като сама реши, че ако няма да има шанс да бъде с него, то няма да бъде ничия друга, Денерис си каза, че няма да намери отново човек, който да я накара да се почувства по онзи начин. Ала вярванията й бяха разбити на парчета от мирийнския младеж, на чийто баща бе продадена като робиня. Вер не бе като другите. Не бе като мъжете от кораба, който я отвлече по пътя към Браавос, не беше и като баща си – жесток, насилствен и омаловажаващ. Влюби се отново. Но не в красивото момче, което виждаше. Този път се бе влюбила в спасителя си.
Така че да. Митовете и легендите за сърцето и сложната му механика щяха да си останат и хиляди години след като тялото на Денерис Таргариен се превърнеше в прах. Ала едно бе сигурно, любов винаги имаше. Винаги чакаща. Винаги готова за щурм. Но само за онези, които наистина имат нужда от нея и не я търсят само защото искат да убият самотата си.
- Благодаря, че прие поканата ми.
Виждайки високата му фигура в гръб. Тук в Кралски Чертог. За секунди в съзнанието й заваляха всички спомени от преди двадесетина години. Беше ли наистина възможно толкова много неща да са се променили и все пак всичко да изглежда съвсем... същото? Последната им среща не завърши добре. И въпреки че не бе събирането на века, за което мечтаеше, тя не можеше да го вини. И двамата бяха продължили с живота си. И двамата имаха свои семейства. Свои деца. Свои задължения. И все пак... Не искаше пространството да продължи да виси между тях като дълъг стар мост с прогнили въжета, който заплашваше да се скъса всеки миг и да ги раздели завинаги. Затова го повика тук. Затова го помоли да даде още един шанс на познанството им.
- Не искам да стоим върху несигурните скали от миналото, които всеки момент може да се сринат и да ни обрекат на гибел. – поде и притаи дъх, когато отново срещна онези дълбоки сини очи. Всичко се бе променило, но не и те. Ни най-малко. Въздъхна и му направи знак да продължат надолу по алеята, между красивите растения в градините на Чертога, където можеха да разговарят свободно, без опасността от нечии чужди уши да чуят нещо или нечии чужди очи да видят нещо, което не трябва. Или което биха интерпретирали по най-грешния възможен начин. – Вярвам, че можем да бъдем зрели хора и превърнем завръщането ми в нова възможност за скрепяване на отделните кралства. Защото, Едмюр, откакто съм се върнала не виждам и чувам нищо различно от шушукания, криви погледи и заговори в сенките. Много се е променило откакто избягах и съжалявам, че не бях тук за всичко, през което семейството ми е трябвало да премине. През което приятелите ми е трябвало да преминат. И през което ти си трябвало да преминеш.
avatar
Daenerys Targaryen.
Targaryen
Targaryen

Posts : 800
Join date : 04.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Unconditionally.

Писане by edmure. on Пет Авг 18, 2017 1:42 pm

Дълго държа писмото й в ръцете си. Не го четеше. Един път бе достатъчен, за да разбере смисъла му. Самата представа, че може да последва още един разговор за миналото го напрягаше. Опъваше всеки нерв в тялото му до краен предел. Лесно можеше да откаже, но бързо щеше да разкрие лъжата му. Трябваше да посети столицата по същото време, а една кралска особа знаеше всичко, което се случваше в собствения й дом. Нямаше представа какво да стори. Не гореше от желание да отваря стари рани. Бяха минали години, твърде много при това, за да си припомнят за онази болка. Все още помнеше пренебрежението в думите и погледа на баща й. Тъли. Сестрите му бяха направили чудесни връзки. Семейството им бе достатъчно силно и знатно, за да си позволи да приеме една принцеса. Въпреки това му беше отказано. Дори и като момче разбра обидата в този отговор. Отказаха на баща му и с присмех ги отпратиха. Принудиха го да се почувства като нищожество, а със сигурност не бе такова. Във вените му не течеше кръвта на Стара Валирия, но беше наследник на велики хора, които започваха живота си от този континент. Заслужаваше поне малко уважение, а не бе получил такова. Никога нямаше да забрави. Никога нямаше да прости.
В крайна сметка взе своето решение и върна отговор, че е съгласен да се срещнат. Какво толкова по-различно можеше да се случи? Животът му щеше да продължи по нормалния си начин. Задълженията в Речен пад щяха да си останат. Синът му щеше да расте, а Мелиса... нямаше да се промени. Твърде дълго се беше опитвал да я предразположи и направи щастлива. В един момент се бе отказал. Затова и съществуваше. Не беше щастлив. Не можеше да каже, че е нещастен. Всички онези задължения го разсейваха и занимаваха ума му, за да забравя за собствените си проблеми. Такива имаше и не можеше да ги скрие, но кой се интересуваше от чувствата му? Единственото, което искаха от него бе да бъде съвестен лорд и да върши задълженията си по най-добрия начин. Точно това и правеше. Единственото, в което се справяше изцяло.
Личният му живот граничеше с провал, но игнорираше тези болезнени мисли. Годините минаваха, а с тях и живота му. Не беше първа младост, за да мечтае. Твърде късно бе да си представя, че е свободен, но понякога го правеше. Сам беше избрал съпругата си, защото не вярваше, че някога щеше да се влюби. Имаше достатъчно сила, за да командва живота си както пожелае и въпреки това се обвиняваше, че беше избрал да е като всички други.
Замина за столицата по-рано от уговорената среща с Денерис. Първо щеше да приключи със задълженията си, а след това щеше да насочи мислите си към нея. Не трябваше да събира личното с останалите си работи. Отдавна се беше научил да ги разграничава. Така всичко бе по-лесно и подредено в главата му, а Едмур държеше на реда.
Приключи с всичко, което трябваше да стори, още предната вечер. Остана му само да отблъсква мислите, които нахлуваха в съзнанието му за предстоящата среща. Денерис желаеше само да поговорят. Да се помирят и продължат с живота си при отлични отношения. Нямаше нужда от призраци. Това искаше той, надяваше се и тя.
Стигна до уговореното място, но не му отне много време, за да я усети зад себе си. Обърна се и на лицето му изгря широка усмивка, с която искаше да покаже, че не изпитва никакви лоши чувства към нея или случилото се. Преди или сега, нямаше значение.
Закрачи до нея през алеята и внимателно изслуша думите, които се лееха от нежните й устни. Колко различен бе животът в провинцията. Всичко беше толкова просто. Имаха съвсем различни проблеми и никой не мечтаеше за Железния трон. Просто, защото не им бе нужен.
- Нямам никакво намерение да се обръщам срещу семейството ти. - отвърна спокойно той с прословутата си усмивка на лице. Затова ли го беше повикала? Да потвърди верността си към короната? Не го вярваше, но и бе свикнал винаги да има едно на ум. Вече не беше дете, което да подмамват в капани. С обещания за щастлива любов, която така и не бе получил. - Шепотите в тъмнината са притежание на страхливци, които плетат интриги и нищо повече. Те искат да сторят добро, но само на себе си. Хора без чест, бих казал. Далеч по-лесно е да помогнеш на краля като му дадеш съвети. Жалко е да искаш да съсипеш всичко постигнато за повече власт. Егоистично и грозно, но такива са повечето хора. Как да ги променим?
avatar
edmure.
Tully
Tully

Posts : 982
Join date : 22.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Unconditionally.

Писане by Daenerys Targaryen. on Нед Авг 27, 2017 7:32 am

Можеше ли да му каже „Не те извиках за това“, „Не искам да говорим за политика и съюзи“? Можеше, но със сигурност не биваше. Ала не можеше и да подтисне желанието просто да бъдат онези деца от преди двадесет години. Можеше да усети сладостта върху езика си, ала думите оставаха заключени в гръдта й като в кутия, която отвореше ли се... щеше да освободи всички злини на света. Страхуваше се, просто се страхуваше от това, че все още изпитва нещо към него. Дори за миг не го бе забравила. Дори когато сърцето й бе в ръцете на друг, а сега плодът на любовта им бе тук във Вестерос, с нея. Всичко можеше да бъде коренно различно, ала никога нямаше да съжалява, че вдъхна живот на рожбата си.
- Не. Не говорих за това.
Поклати глава и се спря обръщайки се към него. Задържа очите си за няколко дълги мига впити в каменната алея, противно на положението си, противно на всичко, което една принцеса се очакваше да направи. Можеше да усети как въздухът бързо започва да се изплъзва от дробовете й отказвайки да се върне, правейки всяка следваща глътка по-трудна. Ала лицето й остана сериозно, въпреки пукнатините на несигурност, които го пресичаха и образуваха мозайка от трудни за разчитане емоции. Пресегна се внимателно и взе дланите му в своите. Дори не помнеше какво бе усещането, докато топлината не я заля отново, толкова безмилостно, че я накара да притвори очи и да сдържи всичко, което напираше да изплува наяве, дълбоко и под контрол.
- Не говоря за вярността ти към семейството ми. – поде тихо и остана вгледана в дланите им. Беше трудно. Опитваше се да му говори като на онова момче, за което някога искаше да се омъжи и знаеше, че това е той. Но всичко бе толкова различно. Толкова далеч от онази реалност, която някога подхранваше огромното й тогава детско сърце. А сега имаше чувството, че го среща за пръв път. Че трябва да събори всички стени наново. Че трябва да го накара да й вярва наново. И може би точно това трябваше да направи. Не заслужаваше да я посрещат с овации. Не можеше да очаква всеки да бъде щастлив от внезапното й „завръщане от мъртвите“, особено той. – Говоря за нас. Знам, че нищо не е както преди, но не искам да изгубя може би единствения, на когото винаги съм имала доверие.
Замълча. Той бе продължил и не можеше да очаква от него да се съгласи. Бе го предала преди толкова много години с бягството си. И дори да бе останала, дори да бе взела ръката на Даерон Веларион, поне щеше да го вижда. Дори да бе болезнено. Двадесет години. Цели двадесет години, в които не знаеше ще доживее ли утрешния ден, за да се върне и да види всички, които обичаше отново, бяха изминали сякаш толкова бързо като се замислеше сега. Сякаш се бяха изплъзнали между пръстите й. Ала много от мъките, през които мина в момента не можеха да изплуват на повърхността на съзнанието й, за да й припомнят, че точно сега се залъгваше ужасно много. Търсеше сигурността, а тя никога не се бе докосвала до нея. Нито веднъж.
- Не мога да го искам от теб. Ти си продължил с живота си и не ми дължиш абсолютно нищо. – продължи и най-сетне намери смелостта да погледне нагоре. Да срещне очите му. Онези дълбоки сини очи, които бяха способни на всичко най-красиво и заедно с това на най-ужасяващо. Искаше да върне времето назад и отново да се потопи в тях, ала сега светът бе срещу това. Не можеше. – Но се нуждая от теб, Едмюр. Мислех, че никога няма да го призная пред някой мъж след всичко, което се случи, но... Вестерос се е превърнал в нещо много по-ужасяващо от затвора, който оставих зад гърба си. – призна и стисна дланите му още по силно, а палците й погалиха кокалчетата му настоятелно. Очите й бяха изпълнени с умиление. – Нуждая се от поне някой, на когото мога да поверя и живота си в тази жестока игра, в която сме единствено заради кръвта си.
Отново замълча. Може би искаше твърде много от мъж, който си имаше достатъчно тежест на раменете. Кралство, съпруга, семейство. Но Денерис се нуждаеше от хора, на които да довери не само себе си, но и бъдещето на Вестерос. Бъдещето на железния трон и на момчето, което седеше на него. Още в деня, в който стъпи на Драконов камък слуховете започнаха да прелитат. Алчността властваше за пореден път над Седемте Кралства и Таргариен бяха на мушка, както винаги. Бе изпуснала толкова много. Бяха настъпили промени. Но най-колосалната от тях може би бе, че вече никой не се страхуваше от драконите и никой не ги уважаваше.
avatar
Daenerys Targaryen.
Targaryen
Targaryen

Posts : 800
Join date : 04.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Unconditionally.

Писане by edmure. on Пон Авг 28, 2017 1:26 pm

В главата му се зароди мисълта, че тази среща беше грешка. Трудно му бе да преживее поредното напомняне за миналото, което никога нямаше да се върне. Понякога просто му се искаше да бе възпрял порива си. Да беше замълчал и оставил баща му да прави това, което смяташе за негово добро. Сега всичко щеше да е много по-различно и белега от унижението нямаше да „краси“ душата му. Като момче бе вярвал, че може да постигне всичко в този свят. Да бъде непобедим и много щастлив. Нито едно от двете не беше в неговите ръце. Не можеше да постигне това сам. Нямаше нищо изключително в него, за да вярва в себе си. Не и по начина, който беше искал като дете. Илюзията бе изчезнала преди години и сега живееше в грозната реалност. Такава беше съдбата на всеки човек. Едмур не се различаваше особено от бедняка, който просеше на вратата му. Просто имаше късмета да се роди в семейство Тъли, а не в някоя пустош, в която щеше да бъде забравен от Боговете. Малцина бяха направили велики дела, въпреки обикновения си произход. Той нямаше да е от тях, стига да се бе озовал в подобна ситуация.
Спря на място щом Денерис не продължи напред по алеята. Наклони глава, за да види изражението й. Да се опита да разчете по лицето й какво мисли, защото и двамата бяха объркани. Все някъде имаше граница за отношенията им. Имаше неща, които можеха да сторят. Имаше такива, които им бяха забранени. Да се разхождат в градините сами едва ли щеше да се приеме добре от всички. В момента престъпваха тази линия с нещо съвсем невинно, какво оставаше да сторят нещо повече. Винаги щеше да има кой да ги осъди. Да хвърли първия камък, защото много хора бяха готови да го сторят. Сцената в момента щеше да си заслужи всеки един от тях.  Поне в очите им.
Да държи ръцете му в своите не беше от нещата, които бе очаквал на тръгване. Стори му се някак странно и нелогично. Дланите му бяха студени, а нейните толкова топли. Поредното доказателство, че не си подхождаха и никога не са били един за друг. Нещо толкова малко, а всъщност достатъчно болезнено, за да си спомни миналото.
- Тогава не говори за отношенията ни, все едно са част от политическите действия. Ти бъди Денерис, а аз ще бъда Едмур. Просто приятели. Това искаш, нали? – отвърна малко по-студено от нужното. Отмести погледа си от нея и се загледа в красивите цветя около тях. Объркваше се и това пречеше да въдвори ред в мислите си. - Бъди себе си и нищо повече.
Не трябваше да приема тази среща. Още вчера трябваше да се върне в Речен пад и да не поглежда назад, но не беше лъжец и не можеше просто така да изложи всичко, което семейството му градеше от години. Имаше чест, която трябваше да пази и нямаше да се унищожи с една лъжа пред истинска принцеса. Помнеше какво често му припомняше баща му. Никога не трябваше да забравя думите, които значеха толкова много за Тъли. Тогава щяха да са загубени и никога повече нямаше да има нещо специално с тях, за да се отличават от останалите.
- Можеш да разчиташ на мен за всичко, Денерис. Предполагам, че да живееш тук и да научаваш всичко това е болезнено за теб. Имаш подкрепата ми. Бъди силна и не се страхувай, защото знам, че невероятният ти дух ще плаши враговете ти. – стисна дланите й след думите, които изрече с прокрадващо се вълнение около всяка една от тях. След всичко станало можеше да бъдат приятели и да си имат доверие в тези толкова мрачни времена.
Беше време Едмур да забрави за това, което бе сторил баща й. Опитваше се, но не можеше. Не беше и сигурен, че това, което си обещаваха сега щеше да помогне да заличи белега, който понякога все още го караше да се гърчи от болка вътрешно. Да изтрие спомените също. Налагаше се да опита, защото не можеше да живее с демоните от миналото си. Те щяха да провалят всеки опит за приятелство с Денерис, а в момента не искаше да я разочарова. Трябваше да е поласкан от думите й, но отдавна не можеше да изпита нещо подобно щом станеше въпрос за общото им минало. Затова и трябваше да го забрави. За свое собствено добро. Трябваше да възвърне изгубеното си спокойствие.
- Не сме се виждали от двадесет години, но ти искаш да се довериш на мен. Защо, Денерис? Сигурен съм, че има много по-важни хора от мен. Не знаеш дали приличам на момчето от преди толкова време. Променил съм се и тази промяна може да не ти хареса. Не помисли ли, че избързваш? Може в мен да няма нищо, което да си заслужава, за да изричаш всички тези думи.
avatar
edmure.
Tully
Tully

Posts : 982
Join date : 22.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Unconditionally.

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите