Масово
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» I can always count on you
Вто Яну 09, 2018 7:36 pm by moon;

» Young adult / lionel n' moon/
Вто Яну 09, 2018 7:30 pm by moon;

» Dawn with arms of roses
Вто Яну 09, 2018 7:20 pm by moon;

» The rising moon is on the shine. • April and Dorian
Вто Яну 09, 2018 7:17 pm by April

» let it all go, let it all go away.
Вто Яну 09, 2018 7:15 pm by April

» April и Meera
Вто Яну 09, 2018 7:08 pm by April

» Другарче за ГИФ
Вто Дек 26, 2017 8:22 pm by April

» And it feels like heaven, when I kiss the devil ll SPAM
Нед Дек 24, 2017 12:32 pm by Lissabelle

» Brenard Bracken / 24 / Lord of Stone hedge
Нед Дек 03, 2017 4:55 pm by Matthias.


We all got nightmares in our dreams

Предишната тема Следващата тема Go down

We all got nightmares in our dreams

Писане by Lissabelle on Пон Авг 14, 2017 8:51 pm

Копитата удряха по мократа почва, а калта попиваше по дрехите на момичето. Една рокля по-малко. Нямаше да свърши света. И без това този цвят не ѝ отиваше.
Цял час вече бе навън без знанието на родителите си, и все още не бе видяла и един от мъжете на баща си да я търсеше. Даже напротив, ако видеше някой той или нищо не ѝ казваше или я поздравяваше. Беше странно. Може би родителите ѝ най-сетне бяха решили, че ще позволяват своеволията на младата им дама, а Лиса дори не бе говорила за това в последно време.
Конят спря рязко пред вратата на семейството и блондинката изгуби равновесие и падна. Колкото и да се опитваше, ездата не ѝ се отдаваше. И по-точно, частта със спирането. Всеки път изхвърчаше на някъде.
Влетя в огромната къща с широка усмивка и в ужасяващ вид, а коня избяга някъде зад нея. Щеше да трябва да го търси по-късно.
- Мамо, татко, прибрах се! - изкрещя тържествено и влезе в стаята на родителите си леко вдигайки роклята нагоре, за да не ѝ пречи.
Първата ѝ реакция на непознатото момиче седнало на леглото на родителите ѝ беше да се се изправи, да оправи роклята си, до колкото можеше да я оправи с всичката тази кал, и да се представи както подобова. Сигурно беше просто гост. Или някоя прислужница. Кой знае. Нищо сериозно. Нищо за което да се тревожи човек. Само че възрастната Кейн плачеше, а Маркъс държеше ръката на младата гостенка по доста различен начин от това, което Ерелия бе свикнала да вижда в обикновените срещи с гости.
- Какво става? - недоумението на Лиса се изписа на лицето ѝ и за щастие не бе нужно да го прикрива, защото бе напълно естествена реакция в подобен момент.
- Миличка... - гласът на баща ѝ трепереше сякаш щеше да поднесе разтърсваща истина, която се предполагаше, че не бива да изрича на глас - ... Това е дъщеря ни. - мъжът избухна в сълзи. Не бе свикнала да вижда представител на силния пол плачещ така неутешимо, но явно имаше защо.
- Имам сестра? - все още не разбираше Лиса вглеждайки се в новото момиче - Тя истинска сестра ли ми е или ... ами сещате се, е някоя изгубила се и сте решили да я приберете? - засмя се сама на шегата си сама.
Какво им ставаше?
Майка ѝ изтри сълзите си и се изправи приближавайки се към Лисабела. Погали нежно кожата ѝ. Прибра един кичур коса зад ухото ѝ. Опита се да махне една капка кал от деколтето на дъщеря си, а след това се вгледа болезнено дълбоко в очите ѝ.
- Това е дъщеря ни. Истинската Лисабела Кейн. Онази, която ти се преструваш, че си през всичкото това време. Тя е истинската ни дъщеря. - придръпа в прегръдките си изкаляното момиче и отново заплака.
Истинската им дъщеря?
Нима не приемаха Ерелия за истинска дъщеря. Да, не беше тяхна плът и кръв, но тези четири години... за нея самата значеха много. Обичаше ги не по-малко от собствените си родители.
Може би нямаха това предвид. Не трябваше да приема тези неща прекалено навътре. Майка ѝ не искаше да каже, че не я обича, а просто това непознато създание настанило се до Маркъс Кейн е истинската Лисабела Кейн. Това не значеше, че ще изхвърлят Ерелия. Тя се бе привързала към тях, те също към нея... беше сигурна, бе виждала любовта в очите им.
Отдели се от прегръдките на майка си и се опита да се усмихне макар усмивката да личеше, че не е истинска. Приближи се до новото момиче и седна до нея.
- Хей, аз съм Ерелия. Радвам се, че си успяла да намериш пътя до вкъщи. Майка ти и баща ти много се тревожеха за теб. - не искаше да бъде мила, но това момиче не ѝ беше направило нищо и щеше да е несправедливо да я обвинява за това, че се е прибрала у дома.
avatar
Lissabelle
Others
Others

Posts : 4228
Join date : 19.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: We all got nightmares in our dreams

Писане by Belle. on Съб Авг 19, 2017 6:44 pm

Бела беше пътувала дълго. Дълго се бе лутала. Толкова време, затворена в границите, които поставяше господаря й, я бяха накарали да забрави за родното място, за родния дом, за покоя и уюта. Все красиви, но така далечни места.
За нещастие или щастие господарят се бе полилял, пропил, натровил, самоубил? Никой не можеше да го каже точно, затова му сложиха етикета "Пияницата". Разбира се, на младата Кейн не й се понрави това наименование, затова скочи върху всички и застана зад вече мъртвия си господар. Нямаха право да се държат по този начин с покойния. Сега трябваше всички да оплакват съдбата му, а не да хвърлят още черни петна върху й. Явно не е била лесна, щом като дори той бил пробягнал към тези пороци.
Ех... да можеше Бела да бъде там, когато това се бе случило. Щеше да предотврати всичко. Но не беше. И сега се обвиняваше. И наистина страдаше.
Но може би се получи добре. Не се ли? Сега щеше да може да отиде, да се върне при любимите си хора. За първи път в живота си... щеше да е отново при тях. Можеше.. сигурно я чакаха, сигурно я търсеха... съжаляваше, задето по - рано не бе успяла да се спаси от ада, в който живееше, но не можеше да се спаси тогава. Но сега...
Конят спря бавно и внимателно пред портите под ръководството на младото момиче. Слезе от него, а след се огледа наоколо. Нищо не се бе променило. От последния път, в който я бяха видели.
О, толкова бленуваше за този прекрасен мирис - на вкъщи, на топлина, на уют, на красота, на сигурност...
Промуши се тихо през вратите на сградата. Повървя във вътрешността й. Усмивка се озари на лицето й.
- Има ли някой? - звънливото й гласче пречупи тишината.
Но не получи отговор. Направи още няколко крачки напред. И гласът й отново се изви:
- Ехо?
Нежно, спокойно, някак тихо, въпреки че се чуваше навсякъде.
- Маркъс, причува ли ми се или...?
- Не... не знам... мисля, че ти се причува.
- Но, Маркъс... О, боже...
Приятна усмивка се разля по лицето на Бела. Очите й на миг светнаха.
- Мамо, татко!
Детското, ангелско и нежно лице смая двамата възрастни, които стояха пред нея.
Майка й и баща й бяха изпаднали в моментен шок, но малко след това последваха сълзи на щастие, може би. Четири ръце се пресегнаха и прегърнаха малкото създание, което бе застанало пред тях. Момичето успя да ги събере в прегръдката си или от части. Сърцето й лудо биеше. Усещаше толкова много спокойствие и сигурност. Толкова много любов, която си бе мислила, че никога не ще изпита отново.
А любовта им... сякаш толкова много време бе пазена. Пазена само за нея. И единствено за нея. Само за някакви никакви минути успяха да обслужат Бела. Да й дадат всичко, от което се нуждаеше. Макар че тя не искаше много. А само да бъде до тях и да ги прегръща, да се чувства добре. Беше й достатъчно, че сега дишаха един въздух. От друго никак не се нуждаеше. Сега имаше твърде много, за да иска още.
Но тогава... когато най - малко очакваше, каквото и да е било, седейки в стаята, разказвайки на родителите си за съдбата си, в стаята нахълта момиче - младо, красиво. Очите на Бела веднага я стрелнаха. Милото й изражение се бе запазило. В този момент бе осъзнала колко добри хора са родителите й. Търсили са я, но и са приютили друго момиче. Дали са му това, което всяко дете би трябвало да притежава.
- Здравей - рече момичето и се обърна към Ерелия. - Радвам се, че си се грижила за тях през всичкото това време - рече и й се усмихна.
Защото в началото, когато бе влязла, не бе усетила такава празнина, каквато наистина очакваше. Щастлива беше, че и те са били щастливи.
- Виждам, че има неща, които сте променили... Ерелия, искаш ли да ме разведеш?
avatar
Belle.
Others
Others

Posts : 29
Join date : 07.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: We all got nightmares in our dreams

Писане by Lissabelle on Пон Авг 21, 2017 12:58 pm

Тази реакция не беше нормална. Беше всичко друго, но не и нормална. Не би трябвало да реагира толкова спокойно. Знаеше, че ако нейните родители бяха си взели друга дъщеря докато нея я е нямало щеше да откачи. Да крещи, да вика. На родителите си, на новата. Щеше да обърне всичко с главата надолу, за да излее гнева си. Нима това момиче бе толкова чисто и недокоснато от гнева, за да не направи всичко това? Може би и факта, че никога не ги бе виждала не я караше да избухне. На практика, Лисабела Кейн никога не бе виждала семейството си. Нямаше как да е привързана към него. Нямаше как да го приема като свое. През тези години, в които се преструваше на това момиче пред нея, се опитваше да си представи какво би било. Какво би било да израснеш в манастир, никога да не си виждал родителите си и след някакво време най-сетне си до тях. Как би се държал такъв човек? Явно се бе справила успешно, защото поведението на това русо момиче пред нея беше същото като нейното в началото. Много развълнувана, много благодарна. Всичко беше едно към едно. Само че това можеше да значи две неща. Или Ерелия бе била страхотна актриса и наистина бе успяла да бъде истинската Лисабела Кейн. Или не само Лия играеше в момента и играта на тази пред нея бе същата като нейната.
- Да ще те разведа, разбира се. - стисна леко зъби и се усмихна насила. След това целуна леко майка си по бузата и прегръна баща си... тоест Маркъс и Лиза Кейн.
Трябва да отвикнеш от лошия навик да ги наричаш твои майка и баща. Все пак, те вече си имат дъщеря. Ти ставаш ненужна.
- Ами... как се прибра? - реши да наруши тишината след като излязоха от стаята и останаха сами в малкото коридорче, а всичко, което се чуваше бяха стъпките им по дървения под. Трябваше да даде шанс на това момчие. Сигурно бе преминала през много. Сигурно е живяла в страх. Кой знае какво ѝ се бе случвало, а сега най-сетне си бе у дома. Трябваше ѝ много обич и добро отношение. Е, Ерелия нямаше начин да ѝ даде първото, просто защото не я харесваше. Заставаше на пътя ѝ с новото ѝ семейство, но все можеше да се постарае... може би дори да свикне. Нещо, което никога не бе правила. Да се опита да дели хората, които обича, с някой който въобще не харесва, но ... за всичко си има пръв път.
- Сигурно си минала през доста. - все още се опитваше да запълни тишината, а всичко за кеото искаше да говори бе напълно различно. Искаше да я попита какво смята да прави? Щеше ли да остане при родителите си? Искаше ли от Ерелия да се изнесе? Защото ако искаше такива неща... тогава нямаше да стане. Младата Алистър нямаше намерение да остава отново без семейство само защото някой се е появил след толкова много време. Сега и тя бе част от техния живот. Беше се превърнала в тяхна дъщеря дори за толкова кратко време. Не можеше да ги пусне. Освен това лъжеха всеки един благородник или обикновен селянин за дъщеря си. Това би било измяна. Не се знаеше какви ще са последствията.
- Не мога повече да мълча, съжалявам. Защо си дошла? Как си дошла? Мислихме, че някой те е отвлякал в гората. Или че са те убили. Имахме хиляди варианти, но никога не сме предполагали, че ще се върнеш. Защо? Какво толкова ти липсваше? Никога не си стъпвала в този дом. Никога не си ги виждала. Нямаш представа какви хора са. Защо се върна на място, на което всичко ти е непознато? - повиши тон Ерия докато все още вървяха на някъде, накъдето дори самата тя не се замисляше.
- Честно казано, искам да си тръгнеш. Отне ми четири години да ги направя щастливи. Да забравят теб. Не го казвам с лошо, разбира се. Просто нямаше шанс ти да се появиш, а те бяха толкова съсипани. Намериха ме в гората и ме прибраха за своя дъщеря. Осъзнаваш ли колко отчаяно са те искали обратно щом са решили да вземат една напълно непозната и да я представят за своя дъщеря. Четири години! - последното почти го изкрещя, но не можеше да спре, защото гнева бавно се прокрадваше по вените ѝ - Четири години градя живот с тях. Наскоро дори бях способна да им дам това, което винаги са искали - да ме омъжат. Мисли реално, Лисабела. Не можеш да си част от това семейство. Ако разберат, че аз не съм дъщеря им, ще има много разгневени хора. Знаеш ли колко благородници им вярват. Нямаш представа какво може да се случи. Могат да ги убият. Искаш ли това да стане? Искаш ли да умрат заради теб? Ако не искаш просто ще си тръгнеш. Ще изчезнеш сега, докато все още могат да те превзмогнат. Ясно? Дори ще ти помогна ако искаш. - не осъзна кога я бе сграбчила за раменете, но бе понижила тона на гласа си. Сега говореше спокойно. Сякаш обеснява на дете. Ако успееше да я наплаши сега, проблема щеше да е решен. Тя щеше да си тръгне от тук, а живота на Лия щеше да се върне точно какъвто бе бил преди.
avatar
Lissabelle
Others
Others

Posts : 4228
Join date : 19.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: We all got nightmares in our dreams

Писане by Belle. on Съб Сеп 16, 2017 5:54 pm

Лицето на Бела беше пребледняло. Не очакваше да чуе подобен отговор. Той сякаш й удари силен шамар, повали я бързо и изключително болезнено на земята. Сърцето й се сви. Очите й се притвориха. Отмести кичура коса, който пречеше на лицето й, за да се разсее. Крачките й се чуваха по - силно. Сякаш краката й блъскаха силно по пода, вместо бавно и грациозно да се придвижват, накъдето и да бяха тръгнали.
- Ерелия... - каза й и я погледна. Отмести ръцете й от себе си, като ги задържа в своите за няколко секунди. А след това нежно ги пусна и на устните й се извиха в бегла усмивка. - ... не се тревожи за родителите ни. Тук съм под името Глинда. И никой не знае нищо за мен. Щом сте усели да заблудите хората за истинската ти самоличност, значи и аз ще мога. Правя го, всъщност. Нямах представа коя съм аз. Получих това име. Но преди години разбрах за родителите си. Знаеш ли колко време ми отне да ги открия? - усмивката й прерасна в разочарование. Някаква тъга се разкри в очите й. Беше свела глава за момент, защото я беше срам да говори така за семействто си. Сякаш наистина й бяха чужди. Но имаше ли право да вини хората, които щяха да й го кажат? Лиза и Маркъс наистина й бяха чужди. Бела бе израснала с мисълта за това, че не бе тяхна дъщеря, че дори не се бе казвала така. Сърцето й се свиваше при тази мисъл. - Не бих ти ги отнела - сложи нежните си ръце на рамената на Ерелия, която сега виждаше пред себе си. - Не бих дори посмяла. Искам просто да прекарам малко време с тях. Може да са ми чужди, но просто искам да се запозная с тях, да си поговоря с тях. Да получа отговори на някои въпроси. Позволи ми това поне?
Сега в очите й се откриваше болка. Откриваше се и надеждата, че щеше да може да опознае родителите си. Можеха да си живеят така четиримата. Можеха да са заедно. Просто щеше да ги крепи тази лъжа, тя щеше да ги запази цели. Бела не искаше друго, а само да си открадне малко време със семейството, което беше загубила. Никога не се знаеше дали утре нямаше да си тръгне. може би обстоятелствата щяха да я принудят. Дълбоко вярваше, че никога нямаше да й се наложи да си тръгне от тук. Защото имаше толкова много, толкова ... безгранична дори любов. Не вярваше, че някой можеше да я обича толкова силно някога. Никога не се бе чувствала толкова добре.
- Какво има в тази стая? - попита и погледна към една от вратите, като освободи момичето от ръцете си.
Обърна се рязко и продължи напред към вратата и я разгледа. Нямаше да влезе, ако не й беше позволено. Огледа после целия коридор, като се завъртя в кръг.
- Винаги ли е било такова? Ти откога си тук? Как са те открили? - попита бързо след това, като завърши кръга си, връщайки се отново към Ерелия, поглеждайки я с любопитство в очите. - Разкажи ми за себе си.
avatar
Belle.
Others
Others

Posts : 29
Join date : 07.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: We all got nightmares in our dreams

Писане by Lissabelle on Нед Сеп 24, 2017 9:15 pm

Не трябваше да я допуска близо до семейството си. Семейство Кейн беше нейна територия и знаеше, че трябва да ги защитава. Нейното си оставаше винаги нейно. Не искаше да ги дели и никога нямаше да позволи на това непознато момиче да се доближи до Маркъс и Лиза. Те бяха обикновени хора, който не се замисляха да допуснат някой до сърцата си. За съжаление, бяха глупави и наивини, а новодошлата можеше да им влезе под кожата за нула време. След някоя и друга седмица в главите им щеше да се върти идеята ''Нека опознаем истинската си дъщеря. Нека прекарваме повече време с нея.'' Може би месец по-късно ще започнат да я приемат за равна на Ерелия. Ще я наричат ''миличка'' и ще карат двете момичета да се държат като сестри. Докато не им хрумне детинската идея да представят истинската Лисабела на света. Последствията щяха да са пагубни. Семейство Кейн щяха да гният в някоя килия, в най-добрия случай, защото са лъгали толкова дълго време. А не след дълго все някак щеше да се разкрие миналото на Ерелия. Та тя си беше престъпник. Кой опрощаваше пират, който не бе работил за абсолютно никого през всичките тези години? Нямаше начин да приеме кавато и да било сделка с новодошлата. Би било истинско самоубийство.
- Добре... - изненада се от собствените си думи.
Какво правиш, по дяволите! Какви ги вършиш, Ерелия Алистър!
Въздъхна пренебрегвайки гласа в главата си и всичките си инстинкти, които просто крещяха О П А С Н О С Т ! Опитваше да се прецени момичето си пред себе си. Не можеше да ѝ има доверие, но щеше да ѝ се наложи, защото това би зарадвало семейство Кейн. Дължеше им много за всичкото това време, в което ѝ помогнаха да си намери някакво място, дори да не бе онова, което се надяваше да заеме един ден. Обикнаха я. Бяха изтръпяли дистанцията ѝ в началото, бяха приели истинската ѝ същност, бяха стигнали до нея и тя ги обичаше много. Ако това бяха истинските ѝ майка и баща щеше да направи всичко за тяхното щастие. Новото щастие беше Лисабела... каквото и да направеше или да кажеше Кейн нямаше да отхвърлят момичето, а и бе грешно да иска подобно нещо от тях.
- Но ако само се опиташ да заемеш мястото ми. Ако се опиташ да ме изместиш от тях... - приведе се към нея, така че близостта да притесни Лиса - ... кълна се в Кракен, ще те убия!
Отстъпи в страни и отвори вратата на стаята, пред която стояха.
- Това е стаята ми. Предполагам е щяло да бъде твоя стая, но така са се наредили нещата. - подпря се на касата на вратата, но не изпускаше новата от поглед.
- Тук съм от четири години. Винаги е било такова, или поне откакто съм тук. А колкото до мен, нямам желание да ти разказвам каквото и да било. Вече знаеш достатъчно. Знаеш истинското ми име. Ти разкажи нещо за себе си. Ако претендираш, че си тук, за да опознаеш семейството си... е, аз вече съм част от семейството, затова ще трябва да разкажеш за себе си и на мен. Всяка подробност. И внимавай, защото не съм толкова наивна колкото Маркъс и Лиза и ако се опиташ да ме излъжеш с нещо ще разбера. - говореше сравнително спокойно, а думите ѝ колкото и да звучаха като заплаха бяха по-скоро предупреждение.
avatar
Lissabelle
Others
Others

Posts : 4228
Join date : 19.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: We all got nightmares in our dreams

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите