Масово
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» I can always count on you
Вто Яну 09, 2018 7:36 pm by moon;

» Young adult / lionel n' moon/
Вто Яну 09, 2018 7:30 pm by moon;

» Dawn with arms of roses
Вто Яну 09, 2018 7:20 pm by moon;

» The rising moon is on the shine. • April and Dorian
Вто Яну 09, 2018 7:17 pm by April

» let it all go, let it all go away.
Вто Яну 09, 2018 7:15 pm by April

» April и Meera
Вто Яну 09, 2018 7:08 pm by April

» Другарче за ГИФ
Вто Дек 26, 2017 8:22 pm by April

» And it feels like heaven, when I kiss the devil ll SPAM
Нед Дек 24, 2017 12:32 pm by Lissabelle

» Brenard Bracken / 24 / Lord of Stone hedge
Нед Дек 03, 2017 4:55 pm by Matthias.


Nightmare dressed like a daydream

Go down

Nightmare dressed like a daydream

Писане by M. Baratheon on Чет Авг 10, 2017 7:49 pm

Мари изпиваше своята трета чаша с вино, но главата й бе натежала още след първата. Тя не беше от хората, които понасяше добре алкохола, но се бе научила да го обича и приема само и единствено заради съпруга си. Предпочиташе хиляди пъти да бъде пияна или леко замаяна пред това да е изцяло трезвена. Напоследък едва се крепеше на краката ти , особено след като преживя онова болезнено падане от коня - вече седем нощи не мърдаше от леглото от болка. Виното бе единственият изход от горчившата реалност, чиито пипала се бяха вплели в тялото на Мари. Тя бе преживяла доста по-неприятни неща, но сега просто не бе удачен момент. Децата й се бяха качили на главата и бремето налегнало на плещите й бе някакси непоносимо точно сега. Затова и реши да се изолира малко от семейния живот и да посвети времето на себе си ; трябваше да се излекува и от падането си. Виното изведнъж се превърнало в нейн най-добър приятел, лечител и най-вече спасение. Тази вечер може  би бе прекалила доста с него, след като вземем под въпрос ниската толерантност на тялото й да се справя с него. Сега, Мари Баратеон лежеше в бялата си нощница , простряла се на голямата, празна спалня ; златните й коси бяха разпиляни и някак рошави . У нея сякаш бе  загаснал онзи величествен блясък, който я правеше неустоима и дръзка. Мари не беше на себе си за да и пука за имиджа , в покоите й влизаха само избрани от нея слуги, чиято оценка за състоянието й не бе от никакво значение за нея.
Позлатеният бокал, миришещ все още на вино , лежеше върху бедрата й празен. Чифт тъмно сини очи се бяха вторачили в тавана и сякаш брояха невидими звезди. Гърдите й се надигаха тежко - болката от раните по гърба, малко пречеше на нормалните й дихания. След време , дъхът й затихна и русокосата жена рязко наклони главна настрани, заспала и отнесена в своите най-съкровенни фантазии.

Отваряйки очи, Мари осъзна, че лети ; тялото й бе увиснало във въздуха посредата на тронната зала в Дома на Баратеон. Наоколо нямаше никого, нямаше следа и от нисшите слуги, които обикновено стояха на всеки ъгъл; нямаше я и стражата. Мари бе сама, по-сама от всякога. Никога не бе виждала, дори не си бе представяла, че това място,нейният дом може да бъде токова празно и тихо. Всъщност струваше й се, че наоколо се носеше твърде тиха, но нежна музика, ама не бе напълно сигурна, че я чува или е просто бе в главата й. Всичко бе толкова реално , толкова истинско , че тя не осъзнаваше , че всичко това е плод на подсъзнанието й, че това е просто сън. Не я интересуваше , че се носеше във въздуха , чувстваше се добре , по-добре от всякога , сега нямаше и помен от болката, която я мъчеше от дни. Беше си удома, на мястото където никой и нищо не можеше да й се опре - тронната зала , където бе и нейното почтено място. Тя бе господар на това място и думата й бе тежък закон. Опипвайки с ръка , тя докосна короната си, а тя разбира се че щеше да е на мястото си. Това докара нежна усмивка на лицето й, поне все още бе на заслужената позиция - господарка на Баратеон.  Тялото й бе все още в безтегловност, когато усети, че вече може да го движи - размаха ръце и досуш като птица полетя из високата, просторна зала. Чувството бе особено, но някак познато, сякаш досега бе забравено. Мари бе по-свободна от всякога

Бяла светлина влизаше от големите прозорци и Мари прелиташе през слънчевите лъчи , с немислима скорост. Изящната й сянка шареше по пода като сянка на орел. Точно тогава огромните врати се отвориха и на прага застане не кой друг, ами майката на Мари. Когато я забеляза, тя забави и се спусна към земята.
- Къде беше през цялото това време ,дъще? Напусна ни и повече не погледна назад! - изкрещя майка й и думите й едва не приземиха дъщеря й на земята. Съсухреното тяло на възрастната жена на прага се пръсна в бели, светещи частички. Мари бе безмълвна, но нещо вътре в нея й подсказваше, че я очаква друга среща с човек, който също щеше да опита да я свали на колене. Секунди по-късно, в залата влезе и съпруга й -Робърт, с непозната жена под ръка, която приличаше на евтина простакеса, хваната от пазара.
- Любов моя! -провикна се гърлено той. - Знам , че не си щастлива, но може би просто не ти е било писано! Не ни е писано, затова нека се погрижим за себе си. Аз вече започнах. - с тези думи и дрезгав смях, Робърт и леката жена , се пръснаха с същите бели, блестящи частички.  
- Мари усети как тялото й се свлича заплашително към пода, но не успя да се приземи по лице. Не и сега. Дистанцията между нея и земята й подсказваше, че след съпруга й , щеше да дойде ред на някого другиго да я приземи до нивото, от което бе тръгнала... Тогава на вратата се показаха и децата й, всичките ! Орис вървеше най-отпред и от носът му течеше кръв! Мари опита да полети към тях, но тялото й застина във въздуха след като всичките й деца изпищяха пронизително.
- Мамо? Не ли е крайно време да спреш ? Не осъзнаваш ли, че вече сме големи, не сме вече малки деца! Трябва да ни пуснеш ! - с тези слова, Мари слезе още едно ниво надолу право към земята. Сега обаче осъзнаваше, че всичките тези хора бяха нейната котва, котва която я задържаше здраво стъпила на земята; не й позволяваха да разпери крила за да прегърне свободата да лети, която й се помагаше. Когато си мислеше, че може ... да си даде шанс отново да опита да литне нагоре към тавана, когато последваха думите на най-малкото й дете :
- Мразим те!
Мари се строполи на пода тромаво . Това бе нейното падение. И дори короната не се задържа на главата й, и се търкулна пред нея преди да се счупи на две. От сините й очи вече се стичаха горчиви сълзи, те капнаха на земята под нея и попиха някак твърде бързо в камъка. Вече бе на дъното и не знаеше какво й предстоеше, на къде повече щеше да пада. Някак си в деличината чу стъпки - идваше поредната котва, която щеше да й напомни, че именно на земята, бе нейното място. Мари вдигна поглед и кога видя кой стоеше пред нея направо скочи като ожилена от пода. Въпреки че чувстваше тялото си тежко , Мари някак си успя да се задържи на краката си изправена.Искаше й се да полети отново, знаеше, че вече нямаше шанс да отлепи крака от земята , все пак там трябваше и да си остане. Беше й някак странно, човекът стоящ пред нея ,чий образ щеше да приеме - видя майка си : тя бе представител на миналото , видя и съпруга си - той бе ужасното настояще, децата й бяха бъдещето.  Този мъж пред нея вероятно представляваше ... чувствата , първичнито й  ? Може би, защото той будеше в нея смесени емоции - погледа му бе страховит, но тя не признаваше за страха дори пред себе си; гласът му - бе нежен, и всеки можеше да се заслуша в него; усмивката му обещаваше, но и осъждаше. Мари не разбираше този човек , но някак си не съжаляваше , че го вижда. Даже се насили да се усмихне насреща му. Бе в очакване на думите, които щяха да я залепят отново за земята. Той бе поредната котва.
avatar
M. Baratheon
Baratheon
Baratheon

Posts : 478
Join date : 01.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Nightmare dressed like a daydream

Писане by erian. on Нед Авг 13, 2017 7:42 pm

Наблюдаваше я. Беше скрит в ъгъла и никой не го забелязваше. Нямаше право да бъде в този дом, но и имаше повече от всеки друг. Погледът му следеше действията й. Наблюдаваше ги, анализираше ги. С годините се беше научил да извлича полза от всяка дума, която чуваше. От всяко изражение на лицето, от всяко помръдване дори. Затова и сега я наблюдаваше. Запомняше всичко. Трябваше да го стори, беше му нужно.
Как се бе озовал в Бурен край никой не знаеше. Запознанството му с тази жена беше различно. Тя бе впечатляваща. Излъчваше сила и магнетизъм, подобно на него. Живееха в различни светове. Той беше свободен, а тя затворена. Какво щяха да кажат хората? Най-опасната мисъл, която можеше да мине през ума на човек. Той не се страхуваше от нея, но не бе сигурен в жената, която беше дошъл да посети така изненадващо. Щеше да разбере. Рано или късно.
Носеше се из залата като привидение. Летеше. Русите й коси обгръщаха всичко. Ароматът й превземаше целия въздух и се настаняваше трайно в цялото му тяло. Короната на главата й блестеше ослепително. Заслужаваше да бъде кралица. Не само в този дом, а и навсякъде другаде.
Имаше нещо величествено в сцената, която се проиграваше пред очите му. Дори и когато се появиха всички, които забиваха ножове в сърцето й с думите си. Те я правеха уязвима. От богиня я превръщаха в човек. Ериан не бе като тях. Можеше да е различен и по-добър. Трябваше да му се довери и да повярва на думите му, защото нямаше да я излъже. Нямаше сили, за да стори това. Искаше да отвори очите й. Да й покаже, че може да се освободи от оковите. С него.
Изчака всички останали да си тръгнат. Видя я, че остава сама и направи първата крачка. Взе счупената корона и сътвори нова. По-красива, по-изящна. Такава каквато щеше да й отива. Приближи се и протегна ръка, за да улови нейната. Нямаше му доверие. Не го познаваше и беше права, но той не бе като другите мъже. Ериан Гар беше изживял интересен живот. Заемаше длъжност, която друг не притежаваше. Мислеше различно и действаше противно на всичко, което очакваха от него. Не приличаше на никой мъж и точно заради това вярваше в правотата си. Жената срещу него можеше да му се довери изцяло. Нямаше да я подведе. Можеше да направи всичко за нея. Стига да поискаше, щеше да й даде нещо повече от корона. Цяло кралство и правото да лети. Да бъде свободна без всичките тези пречки, които унищожаваха свободата й. Щеше да направи всичко за нея. Беше готов да изпълни всяко едно нейно желание. Можеше да я накара да забрави всяка обида на съпруга й. Трябваше само да изрече една единствена дума.
Положи короната на главата й внимателно. Прибра златните й коси на една страна и ги погали внимателно. Беше красива. Толкова прекрасна. Заобиколи я и след това извади невероятна диамантена огърлица. Внимателно я положи на нежната й шия, а след това целуна с върха на устните й кожата й. Отдръпна се бързо преди да е последвала каквато и да била реакция. Отново се върна пред погледа й и се усмихна широко. Поклони се както повеляваше живота на този континент и след това застана неподвижно пред нея.
- Простете за поведението ми, но станах неволен свидетел на сцените от преди малко. - заговори спокойно и без никакъв умисъл. Ериан казваше истината и това ясно си личеше. Беше умел лъжец и рядко показваше какво мисли, но сега бе напълно искрен. Трябваше да спечели тази жена на всяка цена. - Заслужавате много повече. Те трябва да са в краката Ви, а не Вие да падате. Нека Ви науча да летите. Повярвайте ми. Елате с мен. Можете да бъде свободна. Далеч от проблемите и чуждите очаквания. Ще бъдете кралица.
Улови ръката й и бавно я поведе към терасата. Гледаше я. Отново я изучаваше. Търсеше промяната, която бе настъпила след думите му. Вярваше ли му? Надяваше се, защото нямаше да я подведе. Стигнаха до широкия балкон и пътешественикът протегна ръка, за да й покаже гледката. Не го разбираше. Скоро щеше да отвори очите й.
- Вкопчили сте се в този дом. Животът Ви е тук, но трябва да разширите мирогледа си. Всичко това е ваше. Забравете за тези, които Ви дърпат назад. Вдигнете поглед и вижте колко силна можете да бъдете. Ще летите, когато осъзнаете, че трябва да оставите всичко зад себе си. Трябва да бъдете свободна, а не птица в клетка.
Пусна ръката й, а след това се покачи на парапета. Не се страхуваше, че може да падне. Нямаше да се нарани и бе напълно сигурен в това. Знаеше силата си и тя се криеше в собствената му свобода. Нищо не го задържаше. Нямаше семейство, което да положи своите ограничения. Беше сам и можеше да прави каквото пожелае. С това се различаваше от нея. Децата й, съпругът й, майка й. Всички те пречупваха крилата й. Ериан бе дошъл да ги освободи.
- Елате с мен. Доверете ми се. - каза тихо и протегна ръка, за да се качи при него. Животът й можеше да е съвсем различен от познатия. Дали някога бе изпитвала истинско щастие? Чисто и неподправено? Имаше очи само за нея и никоя друга. Можеше да й подари целия свят. Беше ли готова да го приеме?
avatar
erian.
Others
Others

Posts : 407
Join date : 28.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Nightmare dressed like a daydream

Писане by M. Baratheon on Пон Авг 21, 2017 2:01 pm

Мари побърза да избърше предателските сълзи, стекли се по бузите й. Мразеше да плаче, намираше това за една бейзкрайна проява на слабост, която самата тя не си позволяваше да проявава. Знаеше добре на какво е способна и независимо в какво положение се намира, винаги вирваше високо глава. Сега обаче бе изпуснала нишката, онази крехка нишка, която държеше цяла. Плачеше й се и имаше чувството, че е таяла тъгата си години наред залостена зад коравото  държание и ледени маниери. Въпреки че знаеше, че е преживяла прекалено много, Мари не можеше да падна още по-ниско - да реве пред мъж, затова  събра всички сили и изтри горчивите сълзи от страните си с края на ръкава на роклята й. Не бе особено грациозно движение, но на нея някак си не й пукаше, искаше да махне всички следи на слабостта  от лицето си. Чак когато стори това се осмели да изгледа по-внимателно човека пред себе си, а от начина по който той гледаше нея и идеше отново да заплаче. Какво ли щеше да й причини с тези стъклено сини очи? Чак тогава осъзна, че ръката й, леко трепереща се намираше в негова. Тялото й цялото застина, когато короната, по-здрава от всякога, бе положена отново на главата й. Ръцете му, нетипично нежни за един мъж , докоснаха златните й коси, а усещането от допира бе плашещо истинско , чак й се стори, че по гърба й полазиха леки тръпки.  Мари се вторачи още по-задълбочено в него, ала така и не намери думи да каже нещо, да го отблъсне или най-малкото да го попита какво ще й причини.  Тялото й се бе превърнало в напрегнат, сложен механизъм от напрежение, готов да мине в режим самосъхранение. Бе в очакване на всичко, сигурно дори трепереше. Затаи дъх, когато той я заобиколи и усети силното му присъствие зад гърба си. Не трябваше да го оставя да прави това, чувстваше се още по-уязвима, когато не виждаше какво точно прави, затова и бе на път да се обърне рязко за да забие острия си поглед, когато усети тежест над гърдите си. В шока, не разбра кога устните му я бяха докоснали леко.  На ... на лицето му грейна усмивка, която още повече я озадачи. Нямаше ли да я приземи? Нямаше ли да ... да я нарани? Защо и даваше всичко това, за което бе копняла - богатството, нежността , вниманието?  Защо...
Думите му , по леки от съвършенната мелодия, сякаш  я вакараха в транс, от който не можеше да се оттърси така лесно.  Чуваше това което винаги бе искала да чуе, затова и не можеше да повярва на ушите си в  първия момент. Нямаше и особено много време за реакция - ръката й отново бе в неговата, а тялото й се подчини безропотно, когато мъжът я поведе към терасата. Мари цялата отново се напрегна и дори не можа да регистрира думите му, очите й застинали в тих ужас, проследиха фигурата му как се изправя на парапета над нея.
Щеше да я бутне, щеше да я остави да падне. На това му се викаше вече истинско падение. Падение на което Мари бе обречена. Тя ... не вярваше, че заслужава нещо хубаво, копнееше да полети, уви крилата й сякаш вече бяха прекършени и само за украса.
Вкопчвайки се в протегната му ръка , Мари се опита да го дръпне обратно при себе си. Прехапа устни и страхливо погледна към хоризонтта. Струваше й се някак различен, сюрреалистичен, дори не искаше да си прави труда да поглежда надолу, имаше чувството, че ще й стори, че стои на най-високата планина на света. Страхуваше, наистина се страхуваше колкото и да не си го признаваше.
- Децата ми...Домът ми.- прошепна повече на себе си от колкото на него и погледна през рамо назад. - Не мога просто така да ги оставя, какво ще правя без тях? Не мога, не мога! - каза едва овладяно и сведе поглед надолу, преди отново да го върне обратно на ръката на мъжа, която тя държеше толкова здраво. Не искаше да поглежда към очите му.
Реши, че е крайно време да го пусне, не желаеше да изглежда толкова отчаяно вкопчена в него, но когато опита да разхлаби своята хватка около ръката му, той я хвана още по-здраво и я дръпна с едно плавно движение към себе си, горе на ръба на парапета. Мари застина от уплах и се вторачи в очите му.
-Ще падна.- отрони едвам и затаи отново дъх. Със ситни движения се доближи до него и обви ръце около ръката му. Повтори отново, че ще падне, но този път доста по-тихо и разтреперено. Накрая Мари събра сили да си поеме дълбоко въздух, погледна надолу и прошепна:
-Не мога...
avatar
M. Baratheon
Baratheon
Baratheon

Posts : 478
Join date : 01.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Nightmare dressed like a daydream

Писане by erian. on Сря Авг 23, 2017 12:22 pm

Изглеждаше толкова силна, но от друга страна толкова крехка. Бяха я предавали, бяха отнели свободата й, но въпреки всичко вървеше с високо вдигната глава. Носеше короната на главата си, а погледът й... той бе убийствено красив. Ериан й се възхищаваше. Беше запленен от образа й. Затова искаше да й покаже, че лесно може да се освободи от невидимите окови, които се бяха впили в душата й и отказваха да я пуснат. Тя бе твърде величествена за този живот и само с него щеше да открие истината. Трябваше да му се довери. Твърде дълго беше поставяла другите преди себе си. Времето да помисли за собственото си щастие бе дошло и това не беше грях, от който да се страхува. Заслужаваше го. Трябваше да си представи всичко, което я чакаше извън този дом. Най-доброто, което можеше да получи. Въпреки това оставяше призраците от стария й живот да я дърпат към себе си. Да я оставят на дъното на бездната, за да бъде заедно с тях. Не искаха да я видят щастлива, само защото те не бяха. Мари не заслужаваше това. Трябваше да бъдат в краката й. Да се кланят и служат. Не тя трябваше да пролива сълзи за тях, а те. Само и единствено те.
Защо се страхуваше да бъде щастлива? Твърде дълго бе живяла в този затвор. Затова и сега не можеше да се откъсне от него. Бяха й шепнели твърде дълго, че трябва да бъде завинаги с тях. И тя оставаше. Виждаше как мъжа й изневерява с други жени. Грижеше се за децата си. Не трябваше да отхвърля предложението му. Страхът беше най-големият й враг. Затова заедно щяха да го победят. Още в мига, в който престъпеше парапета и се понесеше във въздуха. Над всички онези, които искаха да я виждат в крата си. Повече никой нямаше да я тъпче. Тя щеше да бъде кралицата, която заслужаваше да е.
Изгледа я щом улови ръката му и се опита да го върне при себе си. На безопасно място. Ериан не се ужасяваше от височината. Не изпитваше страх. Беше сигурен в думите си и това го правеше изключително смел. Безрасъдно смел. Нямаше да умре, не и сега. Не и по този начин. Трагичната съдба нямаше да ги последва. Нямаше да изпише имената им в огромната си книга. Първо щяха да бъдат щастливи и свободни. След това щеше да дойде всичко останало. Защо трябваше се отказват от живота, преди да са го изживели?
- Децата и домът Ви ще останат тук. Ще се завърнете при тях, но вече свободна. Помислете за себе си и всичко, което можеше да постигнете. Заслужавате повече от това, което Ви е дал животът досега. Повярвайте ми и не се страхувайте. – шепнеше изкушаващо, като ангел дошъл да отвори очите й и да й покаже истинския свят. Онзи, който добре бяха скрили от нея с лъжите си. – Лесно е да изричате „не мога“, много по-трудно е да го замените с „мога“. Опитайте и ще разберете колко по-различен ще стане света Ви. Имате право да сте щастлива. Не им позволявайте да Ви превръщат в своя робиня, защото не сте. 
Издърпа я към себе си. Виждаше страха в очите й. Предпочиташе да страда и да усещаше пречупените си крила. Трябваше да погледне отвъд обяснимото. Да разбие стените на затвора, в който я бяха заключили. Да повярва в себе си. В този живот жените бяха подчинени на собствените си мъже, но Ериан нямаше да иска това от нея. В Браавос животът бе съвсем различен, а представителят на Желязната банка можеше да стори каквото пожелае. Той беше господар на собствения си живот, дори и отстрани да не изглеждаше по този начин. Само още малко и щеше да спечели тази необичайна битка. 
- Няма да паднете. Държа Ви здраво. 
Стисна по-силно с длан нейните, за да й докаже, че няма да падне. С него беше в пълна безопасност. Знаеше какво прави. Никога нямаше да рискува живота й. Не и след това, което вече бе направил за нея. Искаше да я види щастлива и усмихната. Да разкрие блясъка в очите й и да му се наслади. Колко красива можеше да бъде щом осъзнаеше, че ще бъде свободна. Нямаше нищо по-прекрасно от това, но... винаги имаше едно „но“, което пречеше на мечтите да се сбъднат. Ериан щеше да го елиминира. Да го унищожи. Без да се замисли.
Обви ръка около кръста й и притисна тялото й към своето. Беше толкова близо до нея. Очите му проследиха всяка черта на лицето й. Усмихна се широко. След това впи устни в нейните. Целуна я настоятелно и без да отстъпва. Разби всякаква съпротива. Този път не търпеше отказ. Щеше да вземе своето. Дори и да чуеше още хиляда пъти заветното „не мога“.
avatar
erian.
Others
Others

Posts : 407
Join date : 28.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Nightmare dressed like a daydream

Писане by M. Baratheon on Пет Авг 25, 2017 7:46 pm

Въздухът, заседнал в гърдите й , изсвистя през леко разтворените й устни, когато тялото й се сблъска с неговото. Усещаше го толкова близо до себе си, че успя за миг, дори за миг да забрави, че седи на ръба на света, пред неизвестността, която дебнеше да я погълне всеки момент. Забрави, Мари наистина забрави  страха и желанието си да се върне в залата, да падне отново на земята и да изплаче всичко онова таено години наред. Имаше нещо в усещането на това мъжко тяло допряно до нейното, което й носеше страннен покой, на който не можеше току така да свикне. По гърба й все още се спускаха тръпки и оставяха кожата й настръхнала след себе си. Мари сви рамене и усети това като свиване на криле, все още се чувстваше несигурна, въпреки че се намираше в обятията на толкова силен и привликателен мъж. Думите му бяха мед за накъсаната й, прогорена душа, която едва се крепеше на мястото си.  Очите й, с цвят на мътно море, се впиха в собствените й пръсти, които стискаха здраво дрехите му, сякаш се надяваше нищо да не я отдели от него и това бе точно така. Лек бриз успяваше да разпилее достатъчно много косата й за да усети, че наистина стоят изправени на прага на неизвестното под тях.  Вече не искаше да гледа надолу, в онзи миг имаше очи само за неговите; те бяха толкова бистро сини, че успя да види своето отражение в тях, видя себе си, уплашена до мозъка на костите си, напрегната със всяка фибра на тялото си, което бе в ръцете на този мъж. Само за миг, Мари съжали и помисли, че прави колосална грешка да му се довери и да му поврява. Короната, отношението, думите... всичко това не изглеждаше реално, бе прекалено хубаво за да е истина и това я съкрушаваше с всяка изминала секунда,  в която обмисляше всичко това. Опита се да се оттърси от тези всяващи ужас мисли и се загледа в очите му за още една секунда, но този път се фокусира в насточивостта, силата и  увереността прозиращи в тях;  така не успя да види жалкото си отражение в тях отново.
Едва доловимо, Мари кимна в знак, че е съгласна с думите му. Все още нямаше сили да изрече думите, бе прекалено рано да направи и тази стъпка, макар и да знаеше, че има пълното право да изразява съгласието си , особено когато ставаше дума за нея самата. "Да, дръжте ме здраво." крещяха очите й, крещеше бледото й лице и безгласните устни.
Дъхът й секна за пореден път, когато усети как и малкото останала дистанция между лицата им, бе заличена до краен предел. Устните й се разтопиха изцяло върху неговите и усещането бе някак различно. Мари откри същата нежност от думите му, по топлата кожа на тънката му уста. Целувката му бе настоятелна, мъжка, а Мари бе достатъчно гостоприемна да му даде по-голям достъп, просто ей така, което от една страна не бе редно.   Ръцете й, вкопчени в дрехите му , се отпуснаха - едната се уви почти около врата му, държе да е толкова близо до нея и да не я пуска, както и бе обещал, другата й длан обаче се впи отново в дрехите му, сякаш все още се страхуваше. Отвърна на целувката без дори да го мисли, защото знаеше, че ще съжали ако отново се предаде на онази страхлива част от себе си.  Заради разликата във височината, Мари се надигна на пръсти и опря тяло изцяло върху неговото, даже не усети кога губи баланс назад.
Дори не усети, че вече  не бе стъпила здраво на парапета.
Не усещаше, че отново летеше, не усещаше вятъра в косите си.
Усещаше само и единствено него и сладкия вкус на лекотата, който устните му сякаш й бяха предали. Беше доста приятно.  Не знаеше, че няма въздух останал в себе си, когато внимателно  раздели влажните си устни от неговите, и все пак ахна и отново затаи дъх.  Очите й се затвориха рязко и тя отказа да погледне на където и да е било, дори и в сините очи пред себе си. Едва не възкликна, когато здравата му хватка около талията  й се разхлаби, накрая усещането за тялото му я напусна почти напълно. Той задържа  единствено ръката й.
Сега може би бе момента да я пусне за да падне. Падане обаче така и не последва. Мари разтвори рязко очи и откри себе си на метри от балкона, насред въздуха, по-свободна и лека от всякога. Не намери думи, с които да изрази раздоста, тя сама се изписа на лицето й, имаше чувството, че цялата грее от щастие, че не се намира на дъното на пропастта под терасата.
Мари върна влажния си поглед на мъжа, все още държащ ръката й.
- Не паднах.- рече и  погледна отново надолу. - Защо не паднах?-наистина не разбираше , затова прекалено наивно за възрастта си погледна пак към него и зачака отговор. Всъщност, защо имаше чувството, че знае какво щеше да й каже той?
avatar
M. Baratheon
Baratheon
Baratheon

Posts : 478
Join date : 01.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Nightmare dressed like a daydream

Писане by erian. on Съб Сеп 02, 2017 4:53 pm

Мари Баратеон беше забележителна жена. Дори и в страха си. Следеше внимателно очите й, защото там се криеше всичко, което искаше да разбере за нея. Всяка подробност, която му бе нужна, за да научи желанията й. Той беше тук, за да я направи щастлива. Не бе глупак, за да очаква да се разкрие пред един непознат. Затова щеше да използва всички други начини. Без да се притеснява или да изпитва срам. Целта оправдаваше средствата. Неговата беше да я види в пълния й блясък. Накрая щеше да успее. Вярваше в това.
Не разбираше как изключителна дама като нея се бе омъжила за мъж, който не я обичаше. Намираше удоволствие при момичета, които не можеха да се сравняват с това, което имаше в собствения си дом. На негово място нямаше да погледне друга. Очите му щяха да принадлежат само и единствено на законната му съпруга. Съжаляваше, че не я бе срещнал по-рано. Тогава много неща щяха да са различни, но Боговете бяха решили да ги запознаят едва сега. Мисията му беше повече от ясна. Да направи Мари щастлива и щеше да го стори.
Изгледа я с усмивка щом се издигна във въздуха. Ръката й все още бе в неговата и това му достави изключително удоволствие. В крайна сметка му беше повярвала. Благодарение на това се извисяваше високо над него и отново можеше да усети свободата. Далеч от проблемите и задълженията, които й пречеха да се наслади на всичко онова, което й бяха отнели. Не беше робиня, а кралица.
- Не паднахте, защото почувствахте това, което исках да Ви предам. Повярвахте ми и затова отново се издигате. Казах Ви, че заслужавате да сте щастлива и бях прав. - отговори на въпроса й, но и тя знаеше отговора вътре в себе си. Самият той бе доволен от станалото. Нямаше по-прекрасна гледка от тази да я види щастлива. - Забравете за проблемите и повярвайте в силата си. Оставете всичко, което Ви задържа под вас. Летете и бъдете щастлива.
Освободи ръката й от своята и я проследи как се понася над него. Летеше. Русите й коси бяха като разтопено злато, а лекият плат върху тялото й я караше да прилича на птица, която най-накрая бе повярвала в себе си. Изглеждаше невероятно.
Ериан стоеше на терасата и с поглед следеше всяко действие на Мари. Чакаше я с изключително нетърпение, за да се върне при него и двамата да отпразнуват свободата й. Съпругът й беше изчезнал, децата й също. Нямаше ги, за да им попречат. Да изричат отровните си думи срещу нея. Повече никой нямаше да го стори. Той нямаше да го позволи. Двамата можеха да направят всичко, което пожелаят без да очакват да бъдат съдени. Неприятелите им нямаха правото да го сторят, защото те бяха свободни, млади и държаха силата в ръцете си.
Две чаши с вино се появиха в ръцете му щом Мари се спусна обратно към него. Отново улови ръката й и я стисна, за да я върне при себе си на балкона. Хвана я, а след това я обгърна с ръцете си. Пръстите му докоснаха едната й буза, за да се насладят на руменината, която се бе появила. Беше по-красива от всякога. Сияеше. Той също се усмихна и й подаде една от чашите с прекрасното питие. Отпи от своята и изчака тя да направи същото, за да може да я заговори. Изгаряше от нетърпение да чуе разказа й.
- Как се чувствате? - попита нетърпеливо той и погали края на един кичур от косата й. Искаше да стори толкова много неща, да изрече хиляди думи, но предпочете да чака. Тя сама щеше да му позволи и разкаже. - Щастлива ли сте?
Направи една крачка към нея. Беше достатъчна, за залепи тялото си до нейното. Да усеща близостта й му носеше изключителна наслада. Харесваше му да е до нея. За толкова кратко време беше видял много чувства изписани на лицето й. Не можеше да отрече, че не изпитва нежни чувства към нея. Мари бе невероятен представител за пола си и заслужаваше нещо добро до себе си. Представителят на Желязната банка бе точно такъв.
Отново я целуна. Сля устните си с нейните. Принуди я да допре гръб на парапета и с длани улови лицето й, за да може да продължи с нежната си атака. Наслаждаваше се на тази близост и отказваше да се отдалечи. Не знаеше дали и тя изпитва всичко това. Надяваше се от дъното на душата си и очакваше да го разбере. Вярваше, че никой друг не й подхождаше така както и той. Твърде дълго бе разчитала на разочарования. Той нямаше да бъде като тях. Знаеше това и щеше да й го докаже. Той бе мъжът, който жена като нея заслужаваше. Мислеше, че тя го знае и нямаше да се откаже от него.
avatar
erian.
Others
Others

Posts : 407
Join date : 28.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Nightmare dressed like a daydream

Писане by M. Baratheon on Вто Сеп 19, 2017 9:08 pm

Беше някак трудно да пусне ръката му.
Да пусне всяка една задръжка и задна мисъл, която я караше да замръзва на място.
Да пусне страха и да повярва, че може да се справи.
Да допусне, че заслужава тази лекота и спокойствие.
Тази свобода, за която неусетно и дори тайно от себе си бе копняла да вкуси.
Мари пусна здравата мъжка ръка, последна котва, която можеше да я задържи; този път не падна, не полетя надолу към неизвестността, не удари дъното. Не, този път тя полетя нагоре, право към небето където беше и мястото й - над всичко и всеки. Дори не погледна назад или надолу. Очите й бяха затворени, но чувстваше с всяка клетка на тялото си това със сигурност непознато  преживяване.
Разтвори ръце, разтвори крила и вдиша свободата,  изпълни цялото си същество с лекия, сладникав вкус на този особен вид щастие. Кожата по цялото й тяло настръхна  ,когато нежните, гъделичкащи лъчи на слънцето я помилваха. Чувството дори не можеше да се опише, нито да се анализира, това бе отражението на нейните мечти и съкровенни стремежи - да лети над света забравила, че е майка, дъщеря или нечия съпруга. В един момент й се стори, че собственото й име не е от особено голямо значение. Горе в небесата никой нямаше да съди фамилното или моминското й име. Беше просто някоя си Мари, една свободна от грижи жена, готова повече от всякога да остане на това ниво, което до секунди й се струваше незъвможно. Всъщност, идеше й да заплаче от радост, някак си и стана толкова хубаво, че усети, че все още е човек с деликатни човешки реакции. Сълзи в греещите й очи обаче така и не се образуваха, само запариха леко, но сетне това усещане бе заменено от друго, по-поглъщащо, по-истинско. Вятърът свистеше през разперените й пръсти, а косите й се бяха разпиляли напълно, тялото й бе лист , но вече не треперещ. Клепачите й отново се свиха, после тя разтвори очи да види колко високо се намираше. Идеше й да закрещи, ала устните й останаха неми в един замръзнал израз на неописуема еуфория. Не беше много по усмивките, това обаче на лицето й бе точно това - една искрена, широка усмивка, каквато не си бе позволявала да има от доста време насам.
Не знаеше колко време е прекарала с вятъра и слънчевите лъчи, но когато погледа по случайност попадна върху мъжката фигура в далечината, Мари реши, че вече се е насладила достатъчно на полета си. Спусна се към него елегантно, само че дълбоко в себе си знаеше, че едвам се побираше в кожата си. Години прекарани в някакви норми заедно с  възпитанието и обноските, които бяха част от нея сега й се отблагодаряваха, като въздържаха ръцете и пръстите й от треперено по вълнението. Може би никога нямаше да може да се отпусне напълно, това притеснение обаче веднага изчезна, когато отново се оказа на сантиметри от обятията му. Допирът му бе внимателен и по-лек от всякога, но по-важното бе желан. Мари не съзнаваше, че е зачервила страните си и това нямаше абсолютно никакво значение за жена като нея. Гледаше право в сините очи на този мъж, който я бе освободил от оковите на живота й. Как ли щеше да му се отблагодари за подарените мигове, как ?
Отпи жадно от чашата, без дори да се замисля какво има вътре. Гледаше право в очите ми и неусетно пусна наивността й да води за момента, но не  съжали, че му се е доверила, даже напротив.  На въпросите му, Мари просто се усмихна , поради простата причината, че нямаше думи. Прехапа устна и понечи да започне някак, накрая се отказа и отново изви ъгълчетата на устата си нагоре. Това за нея значеше много. Безгласното щастие бе изписано на лицето й. Може би някога щеше да се научи и да го рисува и с думи. Някога.
Преди да се усети, отново вкуси сладкото вино, но този път не от бокала , а от онези нежни, мъжки устни. Собствените й устни се оказаха доста гостоприемни този път, чак сама се изненада от себе си. Бе допуснала този мъж толкова близо до себе си, че й идеше сама да се упрекне. Една част от нея тихо нашепваше, че това грешка, друга доста по-голяма обаче отвръщаше на целувката и впиваше пръсти в дрехите му, за да е сигурна, че няма да я пусне така лесно, не и сега. Накрая, Мари се намери в положение, за което преди години щеше сама да се линчува - притисната от силен мъж, чийто стремежи бяха чисто и просто да я направят щастлива.  Харесваше й, нямаше как да си изкриви душата, не и сега в този момент.
Мари се дръпна леко назад и прекъсна целувката  колкото да си поеме въздух, по-назад нямаше и как да отиде затова и се задоволи с малкото разстояние помежду им. Бе затворила очи и не искаше и да ги отваря повече.
- Благодаря ти. - прошепна , в следствие на което  върховете на горните им устни нежно се докоснаха отново. Ръката й, свита в юмрук, вкопичил се в дрехата му , се отпусна и намери своя път до врата му. Тогава Мари просто го притисна пак към себе си и го целуна сякаш за последно.  Наистина бе благодарна, за урока , за думите, за допира , за всичко, което не си бе представяла, че ще получи.
Чувството, че се намира тук и сега започна бавно да се изплъзва през пръстите й. Сетне света на Мари се завъртя твърде неочаквано и бързо. Изчезна топлината от слънцето, свежестта на ветреца и свободната и  нежността от целувката , в които Мари се бе вкопчила така здраво. Всичко просто се стопи, под идващата реалност, чието присъствие бе като шамар за нея.


Когато отново отвори очи, единствената светлинка в покоите й бе от свещника с догарящи свещи срещу спалнята й, а  наоколо цареше все още пълен  мрак.
- Мамо...- гласчето на малката й дъщеря веднага я разсъни и Мари побърза да се надигне, макар и с пъшкане. Болката по тялото й се завърна по-пареща от всякога, но майчиното у нея отдавна я бе притъпило. Сега в глава й кънтеше единствено  мисълта - защо детето й бе будно по това време. Еленей, малката грееща звезда на Мари бе кацнала до нея със свити раменца. Майката веднага разбра, че става дума за кошмар и несъзнателно забрави всеки един спомен за собственият си сън, който я бе разстърсил из основи и притегли момиченцето си в леглото. Двете се сгушиха едва в друга, но главно Мари имаше нужда от опора сега, дори и да идеше реч за невръстната й  дъщеря. Еленей заспа за секунди, но майка й остана будна потънала в мисли и усилия да си спомни защо й идеше да заплаче за забравения си сън. Намери една единствена причина - сънят просто бе  хем хубав, хем гаден. Хубав защото не беше кошмар, и гаден... защото бе свършил.
avatar
M. Baratheon
Baratheon
Baratheon

Posts : 478
Join date : 01.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Nightmare dressed like a daydream

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите