Масово
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» I can always count on you
Вто Яну 09, 2018 7:36 pm by moon;

» Young adult / lionel n' moon/
Вто Яну 09, 2018 7:30 pm by moon;

» Dawn with arms of roses
Вто Яну 09, 2018 7:20 pm by moon;

» The rising moon is on the shine. • April and Dorian
Вто Яну 09, 2018 7:17 pm by April

» let it all go, let it all go away.
Вто Яну 09, 2018 7:15 pm by April

» April и Meera
Вто Яну 09, 2018 7:08 pm by April

» Другарче за ГИФ
Вто Дек 26, 2017 8:22 pm by April

» And it feels like heaven, when I kiss the devil ll SPAM
Нед Дек 24, 2017 12:32 pm by Lissabelle

» Brenard Bracken / 24 / Lord of Stone hedge
Нед Дек 03, 2017 4:55 pm by Matthias.


but long did we drift on the sea as two boats much too far from the shore. and i have drowned in each port. and i have cried aloud your name.

Go down

but long did we drift on the sea as two boats much too far from the shore. and i have drowned in each port. and i have cried aloud your name.

Писане by stark. on Вто Авг 01, 2017 1:49 pm

Говореше се, че бе повече вълк, отколкото човек.
Приказките, които Северняците разказваха на децата си, го определяха като герой – честният, добър, доблестен крал на Севера, който ги бе избавил от Ада, на който Югът се бе опитал да ги обрече, избирайки сам да слезе в него, за да изкупи греховете им. Бе се бил храбро във Войната, бе се бил на страна, която не бе избрал, но която щеше да бъде неговата, независимо от противоречията във възгледите и обстоятелствата, защото нямаше нищо по-важно от семейството за лорда, а Северът той смяташе като такова. И негов приоритет бе да ги защитава и брани, да се бори за тях – никой друг нямаше да го направи. Смел и безстрашен в битка, той се спускаше величествен към враговете си и поваляше всеки един от тях, тих и бърз в своята вълча форма. Проявяваше милост към противниците си, дори и те да не заслужаваха такава. Успяваше да я намери в сърцето си и им подаряваше живота, въпреки че не очакваше същото от тях. Бе поел властта след баща си и ги бе извел от мрака. Това разказваха за него. Наричаха го Младият вълк. Казваха, че може да се превъплъти в своята животинска форма, когато пожелае. Че не може да бъде убит. Вярваха в него, в принципите и политиката му, в управлението му. Разчитаха на него. Обичаха го. Сещаха се за момчешката му усмивка – тази, която постоянно бе носил върху лицето си преди да поеме властта, слънцето в очите му, и това ги караше да го обичат още повече. Говореха за него – за своя крал спасител. Бе продал душата си на червените дяволи, за да опази техните. И Северът помнеше. Бе продал душата си на червените дяволи, за да опази техните, и сега думите им сякаш единствени успяваха да вдъхнат живот на инак ходещия мъртвец, в който лордът им се бе превърнал.
Но тихите, едва доловими понякога, шепоти на чуждоземците и шумните, оглушителни викове на жертвите му чертаеха една съвсем друга картина, мрачна и поразяваща със зловонния си реализъм. Вълкът на Севера. Не го изобразяваха с бляскава корона в меки златни цветове и усмивка на лице, във формата на младо, чистосърдечно момче, което водеше и избавяше. За тях той не бе спасителят. Бе демонът на тъмнината, който им бе отнел светлината. Чертаеха контурите на една студена, гнила отвътре личност, затваряха го в тях, ограничавайки го и заставяйки му да не излиза извън очертанията, съвсем съзнателно огъвайки същността му. Палитрата от хладни, отблъскващи цветове се разливаше, докато създаваше образа на хищника – на окъпания в кръв, жадуващ за наличието й, вълк, сеещ смърт и разруха. Ноктите му съдираха вратовете на невинните, зъбите му се намираха впити в плътта на децата им. Вътрешностите им отнасяше със себе си в Уинтърфел, с тях украсяваше своя личен трон, далеч по-зловещ от този, сковаващ костите в Кралски Чертог. Нищо от това не бе вярно. Но хората не се интересуваха от истинската история. Това разказваха Южняците на своите деца и сякаш никой не си спомняше, че Вълкът на Севера някога всъщност бе бил просто едно момче. Истината бе това, което мнозинството правеше от нея.
Повече вълк, отколкото човек.
Чудеше се доколко вярно бе това, докато конят му препускаше към дома й, а дъхът му бе заседнал в дробовете, докато дивашкото, изначалното, първичното взимаше превес и блестеше в очите му. Пръстите му бяха вплетени в юздите, превръщайки ги в свое продължение, а кокалчетата му бяха побелели в следствие на силния захват, подобен на този на стегната му челюст. Но това не бяха признаци на тиха, сдържана ярост – на типичния гняв, който младият лорд съдържаше в себе си, оставяйки го да нараства постепенно с всеки изминал ден, и който само умело тренираното око на някого, добре познаващ го, можеше да различи. Не. Очите му бяха буря – безкраен, потъмнял почти до кобалтовосиво, океан, осеян с множество скали, в които вълните на емоциите му се разбиваха. Спомените и трите оси на времето проблясваха като гръмотевици над водата, гръмовете на миналото падаха в нея и наелектризираха повърхността й. Очите му бяха буря, а той бе руини. Не можеше да бъде спокоен, не можеше да се контролира. Не можеше да бъде себе си. Отдавна бе излязъл извън своята собствена същност. Бе се поддал на животинското и сега то заплашваше да го погълне.
Къде започваше вълкът и свършваше човекът? Границата бе размита.
“Нищо не може да промени това, Алек. Нищо не може да го поправи.”
Ланистър бяха убили родителите му. Бяха убили Рикон. Шестгодишно дете. Бяха ги обрекли на бавна и мъчителна смърт, докато болестта постепенно бе отнемала и последните им сили, здравия им разум, превръщайки ги в ходещи мъртъвци, докато накрая и сетният им дъх не бе секнал. Бе разяждала вътрешността им, докато накрая не бе останало нищо, което да й се противопостави. Северняците предпочитаха да умрат в битка, с меч в ръка, ала лъвовете бяха лишили тримата Старк от този избор, въобще не им бяха дали такъв. Бяха откраднали животите им без време, сякаш те им принадлежаха. Сякаш всичко им принадлежеше. Заради властта, заради извратеното им, неспирно, дълбоко желание да упражняват пълен контрол над всекиго и всичко, до което се докоснеха – палачи, скрити под маската на златото. А Роб бе гледал, неспособен да направи нищо, неспособен да спаси и тях, семейството си, давещ се в собствената си безпомощност и болка; молейки се на Боговете да ги пощадят и да вземат него, вместо тях. Бе се опитал да намери лек, да им помогне. Бе направил всичко. И то не бе било достатъчно. Смъртта не питаше. Не жалеше. Не спираше пред сълзите и виковете, пред молбите. Взимаше. Сега вече родителите и брат му никога повече нямаше да видят дневната светлина, нямаше да я усетят върху кожата си, заровени в хладната, тиха земя, където царуваха самотата и безвремието. Където те бяха никои. Просто прах и кости.
Ланистър не бяха проявили милост. И той нямаше да я прояви към тях.
В продължение на години бе вярвал, че участта им се дължи на черната смърт; бе проклинал болестта и себе си, невъзможността да ги опази. Бе се самообвинявал и самонаказвал, съсипан от неспособността да ги върне. А Алек бе знаел. Алек, който той приемаше като роден брат – братът, с когото не бе кръвно свързан, но сам бе избрал. Алек, който бе бил до него, когато семейството му му бе било отнето; Алек, който го бе спирал в месеците след това, когато Роб, подвластен на болката си, непрекъснато бе поставял живота си в опасност. Алек, който заедно с Теон, Аря, Санса и Бран, му бе всичко. До теб съм, му бе казвал.
След като му бе забил нож в гърба.
И сега всичките стари рани, ненапълно зараснали, бяха отворени наново. Изправяха го на колене пред болката и бележеха гърба му с невидимия си камшик. Смъдяха и го изгаряха, а предателството горчеше на върха на езика му, в гърлото му, в очите и сърцето; горчеше и пареше, пулсираше като извор на древна енергия, която младият лорд не знаеше как да съдържи в себе си, и сега тя заплашваше да го помете и срине до основи.
Нямаше да прости. За блестящите в очите на майка му сълзи, за опустошения й, празен поглед, когато бе осъзнала какво очакваше най-малкия й син и съпруга й, за виковете на безпомощност и безнадеждност на една майка, която не можеше да помогне на детето си. За тихите, накъсани слова на баща му, прощаващ се с него, и застиналата върху устните му в смъртта полуусмивка на примирение. За обещанията, които бе дал на Рикон, за да направи последните му часове по-леки, уверявайки го в дългите години живот, които го очакваха, чувствайки нуждата да излъже, покрусен напълно от надеждата, която съзираше в двете малки, сини морета, взиращи се с уплах в него. Бе държал ръчичката му, докато брат му издъхваше, и бе плакал, бе продължил да плаче много след това, но нито една от сълзите му не бе успяла да върне малкото момче, което бе трябвало да има съвсем друг живот. Рикон си бе отишъл първи. После бе баща му – обичаният, честен и добър лорд на Уинтърфел, за когото хората щяха да скърбят най-силно, баща не само на Роб, но и на Севера. А накрая и майка му – силната, борбена жена, която го бе отгледала и възпитала, която го бе направила този, който бе. Бе плакал за всички тях и след всяка една смърт по частица си бе отивала от него, заедно с тях, докато накрая не бе останал напълно празен, с пресъхнали сълзи, които вече не можеше да изплаче, претръпнал към каквито и да е емоции. В този ден бе заровил и себе си там в земята.
Бе останал сам с болката си. Не можеше да я сподели със сестрите си или Бран, които лъвовете бяха оставили сираци, трябваше да се погрижи да не изпитват такава, да не рухва – той бе опората, която трябваше да ги задържи цели, дори и той самият да бе на парчета. Не биваше да им показва слабост, да разкрие колко точно опустошен бе, защото тогава щеше да разбие и тях. Трябваше да се погрижи и за Севера, да го оглави, независимо от бурята, бушуваща вътре в него – това бе дълг, на който не можеше да обърне гръб, дори и да се нуждаеше от време за скърбене. Но той нямаше право на такова. Бе лишен от него така, както бе лишен и от близките си, озовал се с корона на главата твърде рано и твърде не навреме. Затова събра цялата буря и я заключи в себе си, зарови я дълбоко в сърцето си и си забрани да изпитва каквото и да е, защото всяко едно чувство бе пукнатина по перфектната фасада, която трябваше да поддържа, а той не можеше да си позволи да покаже на хората какво се криеше иззад нея. Бе пораснал преждевременно, бе загубил детското в себе си и невинността си и се бе превърнал в мъжа, в който най-много се бе страхувал, че ще се превърне.
Нямаше да прости нищо от това.
Зимата идеше за всеки един от тях.
Звездите не му се усмихваха от небосвода тази вечер. Сякаш бяха видели болката, която той носеше като белези по душата си, бяха я съзрели изпод пластовете апатия, с които се обличаше, и се бяха скрили, за да поскърбят с него в тишината, за да му оставят мрака, в който знаеха, че имаше нужда да се скрие, за да не се изгуби в бурята от емоции, с която не знаеше как да се справи. Бе бил претръпнал твърде дълго, за да помни, забравил да чувства и живее. Тъмнината го бе обгърнала, а той бе потънал в прегръдката й, бе изчезнал в нея и я бе оставил да го завладее. Дъждът брулеше грубо кожата му, всяка капка се усещаше като камшик върху повърхността й, докато вятърът си играеше с косата му и караше плътта му да настръхва. Но Роб не обръщаше внимание на тези неща, те отдавна нямаха значение. Бе се отдал на дивото и първичното в себе си – на вълчето, което споделяше със Сив Вятър.
А тази му част я водеше право към нея. Всичко винаги водеше към нея.
Не мислеше. Не се интересуваше от последиците или от ясните обстоятелства, които му заставяха да не я доближава, дори да не я допуска в главата си, забраняваха му. Но сега тя бе навсякъде с усмивката си, в която втъкаваше слънчевите лъчи, с очите си, в които звездите се оглеждаха, с косата си, в която снежинките танцуваха и се разтапяха, всяка една мисъл и той не можеше да стои далеч. Дивият звяр в него имаше нужда от нея, от присъствието й, от гласа й, от докосването й, защото само тя можеше да го укроти.
Иначе щеше да ги разкъса всичките. А после и себе си.
И нямаше да има сила в Седемте кралства, която да го спре.
Стените на имението й се размазаха пред очите му, превърнаха се в смесица от еднообразни цветове, които заплуваха в капките дъжд и се сляха. Не различаваше очертанията и формите, танцуващи пред очите му; те въобще нямаха значение. Виждаше мъртвите тела на родителите и брат си пред себе си. Преследваха го като сенки, заседнали между двата свята, които сега идваха да го вземат със себе си. Съскаха му отровни думи, които смразяваха кръвта му и пълнеха очите му, обвиняваха го, ненавиждаха го. За глупостта му, за неспособността му да види, да съзре, че бе допуснал най-големите си врагове в дома си, а те бяха изгорили основите му. Зовяха го и кръвта му кипеше, докато дъхът засядаше в дробовете му и той се задушаваше. Слезе от коня и несъзнателно се добра до масивните врати в центъра, затропа. Не се интересуваше от това, което персоналът щеше да си помисли или от слуховете, които щяха да тръгнат. Трябваше да стигне до нея. Мина покрай възрастната жена, която отвори почти мигновено портите, без да продума. Без да отвърне с нужната любезност, без да робува на етикета и маниерите.
Имам нужда от нея, имам нужда от нея, имам нужда от нея.
Подмина и останалите, които се изпречиха на пътя му, устремен към една определено помещение, в което се надяваше да я намери. Стените на тесния коридор сякаш се приближаваха към него, събираха се в самата му същност. Не знаеше как бе намерил пътя в това си състояние или защо прислугата се бе отказала да го преследва, но в следващия момент пръстите му се озоваха на дръжката на вратата и завъртяха, а той замръзна на място.
Нямаше много неща, заради които Вълкът на Севера си позволяваше да бъде човек.
Но Норел Сервин бе всяко едно от тях.
Очите й срещнаха неговите, ала моментната й изненада не го накара да отстъпи. Заключиха погледа му и това бе достатъчно, за да го накара да продължи напред, без да поиска разрешение. Виждаше само нея и тя бе последният пристан, в който той можеше да намери своето спасение, преди окончателно да се удави.
Придърпа я към себе си и обви ръце около нея. А след това остави очите си да се напълнят със сълзи за всеки един път, в който не си бе позволил да плаче, за смъртта не семейството му и предателството на брат му; за кръвта по ръцете му и смъртта, увила се около врата му като примка; за жестокостта му и суровостта на живота. И за всичките грешни избори, които бе направил просто защото всъщност никога не бе имал такъв.
avatar
stark.
Stark
Stark

Posts : 2187
Join date : 18.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: but long did we drift on the sea as two boats much too far from the shore. and i have drowned in each port. and i have cried aloud your name.

Писане by narelle blackfyre. on Сря Авг 02, 2017 6:47 pm

Понякога забелязваше погледа на майка си. Гледаше я, сякаш търсеше нещо определено в нея. Казваше й, че вижда промяната. Тази, която бе настъпила сред връщането й. Войната беше променила всички. Тогава какво притесняваше старата лейди Сервин? Никой друг не забелязваше нещо различно в нея. Баща й се усмихваше широко щом го питаше дали това е вярно. Братята й повтаряха, че си е все същата твърдоглава побойница. И въпреки да се мръщеше, дълбоко в себе си знаеше, че промяна винаги настъпва. След всичко, което бе преживяла. Нямаше как завинаги да остане малкото момиче, което вярва в чудеса. Във всеки човек се криеше мрак и той се появяваше, ако му позволяха да се развие. Настъпваше бавно и превземаше цялата душа. Докато не я превърнеше в прогнил плод, който никой не можеше да спаси. Норел беше слънце. Сияеше и топлеше другите. Усмивката й не слизаше от лицето. Беше твърде добра. Съвършена дори. Но над всяка градина падаше здрач и мракът дебнеше своя момент, когато щеше да унищожи светлината, която раздираше слабата му сила. Щеше да се надигне за една последна битка, в която щеше да спечели или загуби.
Знаеше, че родителите й се обвиняваха заради случилото се в миналото. Тъгата все още витаеше в дома им. Можеше да се усети, можеше да я докоснат с върховете на пръстите си дори. Бяха направили грешка. Фатална грешка, която бе коствала щастието на единствената им дъщеря. Съжаляваха. Отказваха да се примирят, но и нямаше какво да сторят. Кои бяха те да се бъркат в работи, които не ги засягаха? Не можеха да говорят или да критикуват. Трябваше да жертват Норел, за да може Севера да бъде велик. Понякога се чудеха дали си заслужава.
Младата лейди се беше завърнала от поредното си пътуване, при останалите знатни семейства, преди няколко дни. След два месеца предстоеше ново. На юг където щеше да се наслади на топлото слънце и чист въздух. Майка й не се отказваше. Вярваше, че така дъщеря й щеше да се научи да бъде истинска дама, а не дивачка, която да си позволява да удря мъжете с меч или без да има такъв изобщо. О, какъв скандал беше Норел Сервин в очите й! Беше приела, че няма да се омъжи, но да не се държи като истинска лейди не можеше да позволи. Не и докато бе жива и можеше да наложи мнението си. Скъпият й съпруг никак не се съгласяваше с разбиранията на жена си, дори да знаеше, че и в думите й има известна истина. Единственото му желание беше да има силна и здрава дъщеря, която да е достатъчно умна, за да изживее живота си достатъчно добре. По-добре от повечето момичета, които ги заобикаляха.
Норел от своя страна не се ядосваше на родителите си. Имаше прекалено голямо търпение, що се отнасяше до тях. Разбираше ги добре и се вслушваше в съветите им. Все още успяваше да балансира между двамата, а прекрасните писма, които майка й получаваше относно държанието й я правеха толкова доволна, че просто не можеше да й причини мъка. Затова и за пред нея намали тренировките с братята си. Нощем нещата не стояха по този начин.
Вечерята бе приключила преди час. Малко преди лягане всеки вършеше последните си задължения. Норел беше изморена от дългия ден и се наслаждаваше на новата си книга, която й бяха подарили от земите на семейство Тъли. Интересно четиво, от което не можеше да се откъсне. Имаше навик от години да остава сама в голямата стая със свещите, за да чете. Никой не я притесняваше, а тази вечер беше необичайно тихо. Баща й и братята й бяха в конюшните, както и повече слуги. Една от кобилите раждаше с усложнения, затова и в дома им бяха останали повечето жени.
Чу бързите стъпки по коридора. Веждите й се повдигната и Норел вдигна поглед, за да види кой идваше при нея. Миг по-късно вратата се отвори и мъжът, който се оказа срещу й я принуди да се изправи рязко на крака. Какво правеше тук? Не го очакваха. Поне тя не знаеше за посещение от негова страна. Ако имаше съобщение, то щяха да й кажат. Такова нямаше и това значеше само едно. Роб Старк бе дошъл тук за нея.
Погледите им се срещнаха за една нищожна секунда и миг по-късно усети прегръдката му. Долови тежестта, която притискаше цялото му тяло. Колко още беше преживял и събирал в себе си, за да се стигне дотук. Норел го познаваше много добре. Знаеше колко е горд. Той бе силен, но всичко имаше своя предел. Искаше да се справя с всичко сам. Поемаше чуждите удари, за да спасява другите. Роб беше жертва на доброто си сърце, но малцина го разбираха. Заслужаваше щастие. Цялото щастие на този свят. Някога бе готова да му го даде, но всичко се беше променило. Сега бе никоя. Просто дъщеря на един от многото му васали. Нямаше титли, злато или нещо, с което да заслужи да се нарече съпруга на лорд Старк. Само смелостта си и добротата, която никой не зачиташе. Красотата? Тя не носеше изгода. Норел имаше много, но това не беше достатъчно в тяхното общество.
Обви ръце около врата му. След това с пръсти погали косата му. Трябваше да се успокои. Трябваше да му вдъхне увереност, която самата тя нямаше. Как щеше да му каже, че всичко ще се оправи след като бе сигурна, че е невъзможно? Нищо в Седемте кралства не беше наред. Какво оставаше за Севера?
Докосваше го съвсем леко. Нежно и бавно, за да се отпусне. Вратата на стаята беше отворена, а минути по-късно се появи и притеснената й майка. Щом видя Норел и Роб се спря на прага. В очите й се четеше неразбиране. Дъщеря й направи знак с ръка да излезе и да затвори вратата. Лейди Сервин направи всичко без да протестира. По-късно щяха да говорят. 
Норел хвана с длани лицето на Роб и го накара да я погледне. След това съвсем бавно и спокойно изтри събралите се сълзи на очите му. Буца бе заседнала на гърлото й. Самата тя беше готова да заплаче, но трябваше да е силна. Някой трябваше да издържи. Той бе рухнал, не трябваше и тя да го прави. Страдаше, защото не знаеше как да му помогне. Разбиваше сърцето й. Никога не го беше виждала така съсипан. Какво толкова се бе случило? Трябваше да разбере.
- Роб, седни. Моля те, седни. Трябва да се успокоиш. Хайде, аз ще ти помогна. – каза нежно тя. Насочи го внимателно към канапето, а след това го накара да се настани на него. Отново обхвана лицето му и го погали. Трябваше да изрече нещо, но не знаеше какво. Всичко беше толкова трудно. Ужасно трудно. – Искаш ли вода или нещо друго? Ще ти донеса, а след това ще говорим. Съгласен ли си? – улови едната му длан и я стисна, за да му покаже, че е тук с него. Нямаше да си тръгне. Тя винаги бе тук. Нямаше къде да отиде. Нямаше къде да се скрие. Дори и с разбито сърце щеше да е винаги до него. Дори и от разстояние.
avatar
narelle blackfyre.
Others
Others

Posts : 403
Join date : 30.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: but long did we drift on the sea as two boats much too far from the shore. and i have drowned in each port. and i have cried aloud your name.

Писане by stark. on Съб Авг 12, 2017 3:19 am

Трябваше да е направен от нищо, за да чувства толкова много нищо. А може би бе давал прекалено много от себе си, на всеки, който дръзнеше да се приближи – по частица за всеки поглед, всяка дума, всеки дъх; бях давал и давал, твърде много, само за да остана неистово, болезнено и отчайващо празен накрая, без каквото и да е, което би могло да запълни тази зловонна пустота, ширеща се в гърдите му, в душата му. Тя придобиваше цветове, форма, живот; оживяваше в сенките, присвояваше си същността му, която не й принадлежеше, замествайки я с гъста, купеста липса.
Понякога му бе просто толкова трудно да продължава да поддържа студената, фина маска на безчувственост и апатия, която вече се бе превърнала в неизменно продължение на лицето му, така прилягаща му, че без нея се чувстваше някак неестествено, не като себе си, в което се криеше и проклетата ирония, защото, когато не бе себе си, всъщност бе най себе си. Беше му трудно, защото му костваше прекалено много, изискваше прекалено много, и, макар в началото да му бе лесно да дава и да дава, вече не бе така. Усещаше как всичко в него бавно рухваше, как самата му същност се сриваше на парчета, как всичко се оттичаше през процепите. И мрачната, неистова празнота вече бе твърде всепоглъщаща, прекалено черна, за да можеше да намери отново светлината. Усещаше как кухотата в него се разрастваше, как го превземаше целия и как бавно губеше битката с нея, ала нямаше какво да направи и как да я спре, за да възпрепятства неизбежната й победа. Затова просто се остави в ръцете й, прегърна я и я остави да го разяде, да го съсипе и изправи на колене, отказвайки да загуби пред нея; предпочиташе да я приеме, да й отвори вратата към душата си и сам да я пусне вътре, защото така имаше чувството, че му бе останал поне все още малко контрол, който бе негов.
След толкова много болка той бе повярвал, че бе претръпнал, че бе имунизиран към остатъчния ефект от непрекъснатите й удари, опиянен от състоянието на емоционална ограниченост и заблуден от театралната игра на мозъка си. Очакваше го, имайки предвид, че жлезите му отказваха да произвеждат сълзи, а тялото му вече не подтикваше ръцете му към трептене и стомаха му към преобръщане. Празнотата го бе научила на определена твърдост, която сега не можеше да изкорени от себе си, на груба суровост, която бе калила характера му и бе вледенила сърцето му, и той бе приел постоянното й присъствие като част от себе си, неизменна такава, без която сега не знаеше как да живее, твърде привикнал към върха, който успяваше да достигне, когато нямаше емоции, които да го дърпат надолу. Бе като наркотик, който го разделяше с реалността, изтривайки я от полезрението му, каращ я да изглежда някак далечна, неистинна. Разликата между този вид опиат и истинските обаче бе, че Роб не можеше да усети ефектите от абстиненцията, защото такива никога нямаше; бе преминал в едно непрестанно, неотминаващо състояние на безчувственост, което поддържаше пулса му равен и мислите му подредени, превръщайки се в единствената сила, която движеше живота му. Затова и сега всичко бе толкова реално, толкова помитащо и опустошително за наполовина излинялата му душа – тя просто бе отвикнала да среща подобни удари, защото той не й позволяваше да го прави. Бе издигнал стена между себе си и външния свят, която ги поемаше вместо него, а до същността му достигаха само едва доловими докосвания, които понякога оставяха вдлъбнати и белези по повърхността й, но никога отворени рани и дупки просто защото там вече имаше твърде много такива и никакво място, което да приюти новите. Не допускаше нищо от това до себе си, а вместо това го заравяше в дълбокия ров, еквивалент на сърцето му, и го държеше там, превръщайки го в затвор, имащ за цел плътна изолация и никаква обратна връзка, езика на която не говореше и отказваше да научи. Понякога открехваше за малко портите и викаше в бездната, оставяше душата си да покърви на спокойствие, освобождавайки я от вечния пост, на който я бе обрекъл, но виковете винаги се връщаха до него като ехо, а кръвта засядаше в дробовете му. Бързо след това затваряше процепа, залостваше вратите и се запечатваше, а времевите разстояния до тези му срещи с истинското му аз все повече нарастваха.
Бе си мислел, че би трябвало да е направен от нищо, за да чувства толкова много нищо. Но сега усещаше всичко, всяка една болка от миналото, всеки един спомен, всяко едно чувство и не знаеше как да се справи с това. Смъртта бе като черна, тъмна пукнатина, разделила живота му на две половини, оставила своя белег върху същността му, а пропастта между двете части, които не можеше да събере наяве, ала усещаше цели вътре в себе си, зовеше името му и го приканваше към себе си с нежен глас и отрова, която изсипваше във вените му.
Норел Сервин бе най-големият му грях и най-голямата му надежда; единственото спасение, което можеше да го избави от падението.
Последният лъч светлина в живота му.
Никой не го бе научил навреме, че жените могат да крадат сърца. Майка му не го бе предупредила да пази своето, баща му не му бе показал как да го направи. И затова, когато тази жена се появи в живота му, тя го плени и превърна в свое, а после го отнесе със себе си, след като си тръгна.
И той знаеше, че никога нямаше да си го върне.
Всичко бе нейно.
Всеки негов дъх, всеки негов поглед, всяка негова усмивка, смехът и сълзите му, докосването му; животът му.
Защото той й го бе дал.
Ръцете му трепереха, но Роб затегна хватката си около тялото й, докато я държеше близо до себе си, заровил глава в рамото й. Имаше нуждата да я усеща, да знае, че е там, с него; че е реална, а не болезнен плод на въображението му, което чертаеше контурите на образа й всяка една вечер, в която тя не бе в ръцете му и липсата й го разяждаше; че не бе красив сън, от който щеше да се събуди само за да осъзнае, че километрите, които сам бе поставил помежду им, не се бяха магически скъсили. Отсъствието й го бе убивало през всеки един, в който не бе била до него, но докосването й сега сякаш бе събрало всичките счупени парчета, опитвайки се да ги залепи в подобие на нещо цяло. Бе го било страх, че може би тя нямаше да иска да разговарят, въобще да го види, че щеше да го отпрати, без дори да е имал възможността да срещне очите й, да я запомни. Бе се страхувал, че тя го бе забравила. Само че сега пръстите на едната й ръка почиваха нежно върху врата му, докато тези на другата танцуваха в косата му, и той знаеше, знаеше, че никога не бе напускал ума й, че Норел добре помнеше всеки един споделен момент, всеки един споделен дъх и ги пазеше в своето сърце като в крепост. Чуваше някак далечните, сякаш идващи към него от повърхността, докато той бе под вода, звуци зад него, но те нямаха значение.
Нищо нямаше значение.
Само тя съществуваше тук.
Всяко едно следващо вдишване запалваше по част от дробовете му, допринасяйки към пожара, който и без това вече се разрастваше там. Ала пламъците бяха тръгнали и по кожата му, бяха я обгърнали цялата, пътуваха и към душата и сърцето му, събаряха стената, която бе поставил като преградата между тях, и преминаваха без пречка, право напред, а той не ги спираше, приветстваше ги, останал без дъх, защото изведнъж бе осъзнал къде бе, с кого бе, бе усетил ръцете й върху плътта си, дъха й върху устните си и огънят, който това съзнаване бе запалил у него, Роб Старк никога повече нямаше да може да изгаси.
Остави я да избърше нежно сълзите му, докато дланите й милваха лицето му, взирайки се в нея вцепенен. Осъзнал се. Тя бе реална и бе пред него, с него, не бе привидение, сън, а той я държеше в ръцете си и никой и нищо не можеха да му я отнемат в този един момент, който бе само техен. Взираше се в нея и не се интересуваше от това, колко уязвим си бе позволил да бъде, колко власт върху него имаше тя, как тази жена можеше да го съсипе само с една дума, само с едно действие, защото и двамата добре знаеха, че той бе готов да направи всичко, което тя поискаше от него, да бъде всеки, за когото тя мечтаеше, и който видеше в очите й. Изглеждаше някак по-млад, различен на бледата светлина на свещите, докато тихо слушаше и попиваше думите й, хващайки се за всяка една гласна и съгласна, като се опитваше да ги втъче в ума си. И тогава, в момента, в който ръката му се стрелна към лицето му, за да покрие нейната, Роб осъзна едно.
Не бе най себе си, когато се преструваше на друг.
Бе най себе си, когато бе с нея.
Остави я да го поведе към канапето, ала издържа приблизително минута преди отново нервно да се изправи и да насочи погледа си към нея.
-          Не желая да седя или да съм спокоен.
Гласът му се пречупи и отекна в помещението, подобно на гръм насред дива буря, докато свиваше ръце в юмруци, за да се овладее. Но, когато се появи реалната опасност тя да го остави, дори да бе само за малко, да си тръгне, необузданият му гняв мигновено замръзна, оттегли се временно, за да отстъпи мястото си на странна емоция, която му бе трудно да определи и да си обясни. Страх. Страх, който от много, много време насам не бе чувствал. Хвана ръката й и я придърпа към себе си, едната му длан обгърна лицето й, докато другата придържаше талията й, и си пое дълбоко дъх, останал без такъв. Бе сигурен, че в очите му се чете лудост, почиваща в тъмата, заедно с болката и студения, леден яд, който чакаше да бъде изсипан върху света, и го бе страх да не я уплаши, да не я отблъсне; да не го сметне за чудовище, защото, когато се бориш с такива, евентуално се превръщаш в едно от тях. Притвори очи и зашептя със сетни сили на приглушената светлина сред тишината.
-          Моля те, Нора, не си тръгвай, не ме оставяй!
Отвори ги, за да срещне нейните, за да заключи погледа й и да й покаже това, което не можеше да й каже.
-          Не искам вода, не искам нищо. Нямам нужда от нищо друго освен теб.
Роб Старк не бе изгубил короната си.
Бе изгубил сърцето си.

Всички влакове водят в твоя тунел.
През трупа си все към теб съм поел.
avatar
stark.
Stark
Stark

Posts : 2187
Join date : 18.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: but long did we drift on the sea as two boats much too far from the shore. and i have drowned in each port. and i have cried aloud your name.

Писане by narelle blackfyre. on Съб Авг 12, 2017 7:31 am

Роб Старк беше като океан, в който се давеше всеки път щом се окажеше до него. Той бе буря, която поглъщаше цялото й същество. Отнемаше всичко. Отблъсваше я от себе си и след това се завръщаше, за да докаже, че винаги е принадлежала само и единствено на него. На никой друг. Не можеше да има друг. Мъж, който да бъде по-добър. По-достоен. По-жесток, защото Роб бе точно това. Беше отнел сърцето й и нямаше да го върне. Никога. Колкото и да го обичаше това не можеше да бъде достатъчно, за да са заедно. Тя бе момиче като всички останали, а той велик мъж, който имаше нужда от велика жена до себе си. И цялото им общество щеше да я сочи с пръст, за да й докаже, че тя никога нямаше да бъде такава. Колкото и да се надяваше тази история да бъде различна. Нямаше как да спаси Севера с нея, а той бе по-важен от желанията и чувствата им. Трябваше да отдаде живота си на каузата. Да мълчи, но вътрешно да крещи и плаче. Колкото и силна да беше, Норел също имаше нужда да пада и става. Трябваше да чувства. Да бъде човек. Отказваше да загуби себе си, а само раздиращата болка й доказваше, че все още беше такъв. Искаше да запази себе си. Противно на всичко, което й се случваше. Научи се да не се доверява и да не вярва на всяка една дума. Биеше се по-добре от мнозина мъже, но пазеше сърцето си чисто. Можеше да бъде като всички останали, но тя искаше да бъде Норел. Искаше да бъде себе си.
Помнеше първата им среща. Бяха деца. Той бе горд и силен, тя бе дива и смела. Приличаха на два остри камъка, които можеха да се сблъскат, но не и да се напаснат. Да се вкопчат в един друг и да свържат душите си, защото точно това се беше случило. Сърцата им не си принадлежаха. Въздухът бе изпълнен с тях.
Всеки шепот, всяка дума, всеки странник. Всичко водеше към него. Виждаше го в сънищата си. Протягаше ръце, за да го докосне и чакаше деня, за да осъзнае, че всичко бе реалност щом допреше пръсти до лицето му и усетеше ръцете му по кожата си.
С времето повярва, че могат да бъдат заедно. Страхуваше се, но и не можеше да не се опиянява от всяка целувка и всяка дума. Поглеждаше към небето и виждаше слънцето, но така и не забеляза сянката над главите им. Тази, която чакаше своя удобен момент, за да се спусне над тях като палач, който беше готов да унищожи любовта им. Бяха сляпи за него, а това причини още по-голяма болка.
Нещастията последваха едно след друго. Отдалечиха ги, а след това ги разделиха. Годежът бе забравен и потъпкан. Не го видя. Чуваше слухове и всеки беше като нож, който се забиваше по-надълбоко в сърцето й. С времето спря да вярва, че още я обича. Познаваше го достатъчно добре, за да разбере какво се случва. Новините започнаха да пристигат. Родителите й криеха всяко писмо, но тя искаше да знае. С времето научи всичко. Оставаше сама и пускаше болката си на свобода. Плачеше, удряше, чупеше. Рухваше и отново се издигаше. Като феникс от пепелта. По-силна и по-смела. Приемаше всичко с гордост, която се бе разпалила в душата й след поредния удар разклатил същността й. Роб вече не я обичаше. Не го вярваше.
До тази вечер. Когато тя трябваше да бъде силна, а той слаб.
Имаше толкова власт. Можеше да го унищожи. Да го стъпче като стена от хартия, която се изпречваше пред роклята й. Нищо не можеше да я спре, но и всичко го правеше. Миналото не можеше да я направи жестока. През ума й не минаваше мисъл, че може да го отпрати. Не можеше да се залъже, че сърцето й все още биеше за него. Мъжът, който обичаше приличаше на развалина. Изглеждаше цял и непобедим, но Норел можеше да забележи болката в очите му. Не знаеше причините да бъде тук. Нещо ужасно се беше случило, но първо трябваше да го успокои. Да загаси подивелия пламък в очите му. Не се страхуваше от него, а от действията, които щяха да последват. Не знаеше каква беше причината за всичко това, но бе сигурна, че щеше да търси отмъщение. Не можеше да приеме поражението. Войната не го беше убила, чумата също. Нямаше да го загуби заради това. Отказваше.
Приличаше на малко дете, което се инатеше. Не искаше да седи, не искаше да се успокои. Стискаше ръце в юмруци и се заканваше на врага си, който не бе в тази стая. Щеше да тръгне след него. Подобно на вълк щеше да гони плячката си, за да я разкъса и унищожи, но нима това щеше да го накара да забрави за болката?Отмъщението изглеждаше най-логичното решение на всеки проблем, но нямаше да му донесе вътрешен мир. Можеше ли любовта й да го спаси? Не бе достатъчна. Знаеше това, но се опитваше да улови всяка мисъл в главата си, за да намери решението на проблем, който не разбираше. Не знаеше какво беше станало, но трябваше да намери изход. Да протегне ръка и да го измъкне от бездната, в която бе изпаднал.
Любовта й не беше достатъчна. Поредният удар, който доказваше това. Не можеше да спаси Севера. Но можеше да спаси Роб. Щеше да опита с всички сили. Той бе всичко и нищо. Скрит в сенките можеше да бъде целият й свят. Пред останалите беше един познат. Всичко и нищо. Един безкраен кръговрат.
Улови раменете му с ръце и очите й се спряха на лицето му. Погледите им се срещнаха. До преди минута вярваше, че може да се справи с всичко това. С него. Сега губеше събраната увереност. Трябваше да го изслуша. Може би това трябваше да стори още от самото начало. Беше в шок. Вероятно не бе и на себе си. Нещо го бе разтърсило и сега търсеше своето място. Място, на което да се почувства у дома. Там където знаеше, че ще успее да събере мислите си. Там където нямаше значение фамилията. За нея нямаше.
Норел докосна с длан челото му. Искаше да бъде сигурна, че няма треска. След това отпусна глава на пръстите му и се усмихна едва забележимо. Показваше му, че не се страхува. Не можеше да я нарани. Не и физически. Веднъж бе разбил сърцето й. Не можеше да стори повече от това. Тя бе пораснала и не се плашеше от чудовищата, които се криеха в мрака и в светлината, защото под слънцето се намираха най-жестоките и най-опасните. Роб не беше сред тях. Той трябваше да пази същността си чиста. Въпреки всичко. Тогава нямаше да има по-достоен от него. Лесно бе да се отдадеш на злото, трудно беше да останеш добър.
Свали наметката му, за да се почувства по-лек и отпуснат, а след това на свой ред го прегърна силно. Трябваше му топлина и любов. Това можеше да му даде тя. Сигурност, че няма да бъде изоставен. Отпусна глава на рамото му и въздъхна съвсем тихо.
- Добре, ще остана. - промълви срещу врата му и притвори очи, за да се заслуша. Можеше ли да долови ударите на сърцето му? Биеше ли за нея? - Говори когато решиш. Тук съм и няма да отида другаде.
Хилядите разсъждения преминали през главата й я бяха разсеяли от онази толкова важна мисъл. Не се бяха виждали от толкова дълго време. Не бяха оставали сами. Безгласно признаваше любовта си към него и всичко това трябваше да получи своята минута на удовлетворение. Роб беше дошъл при нея. Въпреки всичко, все още можеше да вярва, че е важна за него. Нищо друго нямаше значение в този момент. Само той.
avatar
narelle blackfyre.
Others
Others

Posts : 403
Join date : 30.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: but long did we drift on the sea as two boats much too far from the shore. and i have drowned in each port. and i have cried aloud your name.

Писане by stark. on Нед Сеп 17, 2017 2:24 am

Бе се научил да диша мрака, за да не се нуждае от кислород, за да функционира.
Бе превърнал дробовете си в черна нощ – мощна машина, съградена от болтове тъмнина, която преработваше околната, за да я събере вътре в сърцето му и да я направи негова. Поглъщаше я и я затваряше в гърдите му като в клетка, наслояваше я, за да не може да се покаже това, което се криеше изпод нея – за да не може той да си спомни, за да не излезеше светлината на повърхността и за да не засияеше в очите му, които сега можеха да съдържат в себе си само сенки. Машината бучеше и ръмжеше, шептеше и викаше, но работеше, поддържаше го жив, някъде по средата между съществуването и смъртта, носейки болката му по себе си като множество белези за спомен, разпилени мъниста тъга и самота, които го спъваха и дращеха кожата му, и Старк отдавна се бе научил да не бъде неблагодарен. Въздухът биваше изкарван със сила от гърдите му с всяка една загуба, която претърпяваше, ала пластовете мрак се наслояваха в празнината, която той оставяше, и запълваха мястото, обвивайки пръстите си около кухия, едва туптящ орган, само за да стиснат и унищожат, да създадат нова празнота за запълване. Заместител? Отрова. Магичен кръг без изход.
Дробовете му бяха черна нощ, но по небосвода й вече не блестяха звезди.
Вечер след вечер бе лежал в тъмнината, бе се взирал в чернеещия, празен таван, по чиято повърхност липсата на небесните тела все така силно се усещаше, и бе мислил за смъртта им. Тя не му даваше мира – драскаше по стените на вените му, раздираше съществото му и свиваше пръстите си в юмрук около сърцето му. Безкрайна повтаряемост, проклятие, което не можеше да счупи. Винаги бе там. В него и около него. Навсякъде, където идеше, дори когато бягаше. От нея и към нея. Тази мисъл бе превърнала ума му в свой постоянен дом, бе се пропила в стените и бе втъкала част от нишките си в гредите, за да не може никога да бъде изкоренена и забравена. И нищо друго нямаше значение. Умората бе временна. Физическата болка, която си причиняваше, бе временна. Но смъртта им, убийството им, в следствие на това, че той не бе могъл да се върне навреме, за да го спре – това бе перманентно.
И нямаше нищо, което можеше да запълни дупката, която този факт бе оставила в него.
Мракът, разстлал ефирната си плащеница около него и по него, вдъхваше живот на зловонните картини, обитаващи ума му, докато той множество пъти бе поемал по пътя на отмъщението в ума си, докато бе чертал картата на кръвта и бе настройвал компаса на страданието, отказвайки да приеме нещо различно от смърт за смъртта. Бе предполагал, бе знаел в сърцето си, че нямаше нищо случайно в начина, по който си бяха отишли. Бе се мразил за това, мразеше се още – презираше се за безполезността си; мразеше и виновника, макар че никога не бе виждал очите му, мразеше света – за жестокостта и нечестността му, за бруталния начин, по който отнемаше близките му и невинността от живите. Бе посветил нощите си на омраза, а дните си – на забрава, отчаяно опитвайки се да ги съчетае, за да не изгуби ума си; лордът не можеше да пълни сърцето си с такива емоции, но момчето не познаваше други. Мразеше и хранеше омразата си с гнева си, с болката, с мъката.
Но това бе самотно занимание.
Има ли значение?, му нашепваше тъмнината. Има ли значение сега, когато костите им са в земята и не можеш да ги върнеш?
Никога не бе имало по-голямо значение.
Само това имаше значение.
Това, че бе Кралят на Севера, не му стигаше. Никога нямаше да му стигне, никога нямаше да го направи щастлив. Седемте кралства не можеха да запълнят празнотата, която липсата й, липсата им, бе оставила в него.
Сега имаше само зима в сърцето му.
Зимата, на която той бе крал.
Северняците още разказваха онези приказки на децата си. Палитрата на въображението им се разливаше, вдъхвайки живот на героите от земите им – техните крале, владетелите, в чиито вени течеше кръвта на Старк и единствените, пред които дивите северняци свиваха коляно. Великите, безстрашни войни, биещи се за народа си, даващи живота си за хората си, с мраз в очите и милувката на зимата върху кожата си, с шума на вятъра във виковете си и силата на Севера в същността си. Но не им казваха колко бързо бяха паднали същите тези крале, колко бързо бе свършило тяхното царуване. Как лесно бе за короната да целуне студената, безмилостна земя, почивайки до отрязани глави и безжизнени, белязани тела. Вместо това изкривяваха истината, мълчаха, говореха за героите така, все едно не бяха хора и имортализираха душите им. Децата не знаеха как тихо и негероично бе издъхнал баща му, как жалко си бяха отишли чичовците му. Как самият той бавно се самоубиваше във всеки един ден, в който избираше да се саморазруши, вместо да се пребори, и лъжите вече ставаха твърде много, за да можеше да продължи да ги брои. Приказките го представяха като герой.
Той бе чудовище.
И тя не трябваше да го обича.
Вдигна поглед и се опита да я фокусира, да изгони влагата от очите си. Емоциите бяха наводнили същността му – бентовете бяха счупени, преградите – пукнати и скършени, и вече нямаше какво да ги задържи като котва, а течението яростно го отнасяше. Все по-далеч от нея. Опитваше се да се задържи на повърхността, да не потъне; отново се бе хванал за нея, защото тя бе спасителният му пояс, и животът, и смъртта му. Появата му тук бе егоизъм – поредната проява на алчната му същност, която непрекъснато искаше още и още, която бе гладна за любовта на тази жена, неспособна да се засити с ничия друга, заради което той винаги се връщаше. Винаги намирайки пътя обратно към нея. Въпреки решението, което бе взел, въпреки това, което й бе причинил. Тя бе нужда и той не можеше да заглуши виковете й, не можеше да заглуши първичността на порива да я държи в ръцете си и да я усеща при себе си. Да стои далеч от нея бе все едно да не диша. Не можеше и не искаше, защото го бе правил твърде дълго, години наред, лъжейки и себе си, и нея, братята си и любовниците си, лъжейки, защото това бе единственото, което Роб Старк умееше, и защото той не знаеше как да не живее в лъжа. Но истината бе, че никога не бе забравил, че нямаше да забрави, защото, когато й бе обещал сърцето си, той го бе изкарал от себе си и го бе слял с нейното, душата му бе сплела пръстите си с тази на Норел Сервин, и той не можеше, не знаеше как да не бъде едно цяло с нея, как да не чувства липсата й и да не гори във вечен огън, когато я нямаше.
Другите нямаха значение.
Роб се заобикаляше с жена след жена, за да убиеше липсата от единствената, която имаше.
Eдинствената, която той нямаше.
Този избор бе негов и сега той трябваше да живее с него до края на живота си. Но тя не знаеше, така и не разбра защо го бе направил, и сега, когато очакваше да говори за друго, той избра да й каже точно това.
Отдръпна я от себе си, за да я накара да го погледне, за да задържи погледа й, и повдигна брадичката й с пръсти, за да видеше тя всичко в неговия.
-          Никога не бях срещал момиче като теб. Всичките бяха глупави и наивни, или твърде хитри и лукави, интересуваха се само от титлите и богатството, от бляскавите си рокли и скъпите си бижута, и не обръщаха внимание на невежеството и празноглавието си. Предпочитаха да прекарват времето си, плетейки интриги, вместо да въртят меч, което им бе далеч по-нужно, а аз запълвах своето точно с това, не желаейки да го губя с фалша и лицемерието им. Затова никога не им обърнах внимание, никога не се поинтересувах от съществуването им. Ти не бе такава. Не пърхаше с мигли пред малкия лорд на Уинтърфел, не му се усмихваше по начин, който не отиваше на детската ти същност. Взе меча му и го накара да се бие с теб. Не се съгласяваше с думите му само защото поданиците му скоро щяха да го смятат за свой крал. Оборваше аргументите му и не се пестеше истината, която той никога не чуваше от другите. Удари го, когато първоначално не пожела да се бие с теб, защото си момиче. Развика му се за проявената наглост, постави го на мястото му – държеше се с мен като с равен. Бе различна. Толкова шибано различна, Норел, и това ме развълнува по начин, по който никоя друга никога не бе правила. Тогава никога не бях поглеждал друга, независимо от опитите и уговорките на Теон или задявките от страна на дъщерите на васалите на баща ми. Никоя не оставаше в съзнанието ми, но след първата ни среща ти така и не го напусна. Никога. Говореше с мен за звездите и за мечтите, интересуваше се от братята и сестрите ми и нито веднъж не ме погледна по онзи начин, с онази тиха пресметливост, която плуваше в очите на всички други. С теб можех да бъда себе си, просто Роб, а не лорд Старк. Можех да мечтая и да се надявам, да желая да позная един друг свят, в който тежестта на Севера не огъваше раменете ми. А аз копнеех да го опозная с теб, Нора. Исках те и исках всичко, което можеше да ми предложиш. Прекара часове да учиш Аря да стреля с лък заедно с мен, разказа множество приказки на Бран и Рикон, а родителите ми те обожаваха. И аз исках да се оженя за теб. Исках да прекарам живота си с теб, да те направя своя кралица и да поставя света в крака ти. Разбрах го в момента, в който нощните звезди се огледаха в очите ти и прогониха мрака от живота ми. Не исках друга съпруга, не можех да погледна друга жена, защото за мен съществуваше само ти. Виждах само теб във всяко едно нещо, което правех – виждах начина, по който слънчевата светлина се отразяваше в косите ти, как ги палеше и превръщаше в течно злато, как играеше в погледа ти и се свиваше в ъгълчетата на усмивката ти. Виждах те, защото беше светлината в живота ми, слънцето, около което се въртях, за да запазя разума си цял в свят на мрак, който се опитваше да го порази. Но, когато те… починаха, не можех да бъда близо до теб, не можех да бъда с теб, защото ми напомняше на тях – на семейството, което изгубих, защото ти бе част от него, а родителите ми те приемаха за своя дъщеря. Бе семейството ми, Нора, и знаех, че, докато те гледам, ще виждам само заплахата, която представлявам за теб, че ще се страхувам, страхувах се толкова шибано много, от това, че ще те изгубя, че ще умреш в ръцете ми така, както издъхнаха те, и че няма да мога да направя нищо, за да те спра. Ти беше светлината и доброто в живота ми, ала след смъртта им тези две неща умряха в мен. Исках да убивам, да наранявам и да съм жесток така, както съдбата бе била с мен, и не исках да ме виждаш такъв; да познаеш чудовището в мен, да го оставя да те нарани. Не исках да те повлека в калта със себе си, да те лиша от това, което заслужаваше, и избрах да бъда далеч. Накарах всичките онези свои служители да те лъжат, защото бях страхливец, защото не можех да се изправя пред теб и да ти се покажа, да ти покажа в какво се бях превърнал. Отмених годежа, защото исках да си щастлива с някого, който можеше да те направи такава – не с изгнило, ударило дъното, момче, което съдържаше само мрак в себе си. Но въпреки това не исках никой да те има, не можех да понеса мисълта, че някой, който не е мен, може да те докосва, че може да те обича, а те всичките щяха да те обичат, защото друго не е възможно. Не можех да мисля за това, как някой друг щеше да има това, което аз имах с теб, как ти щеше да обикнеш друг. Как щеше да забравиш мен. Исках да те държа далеч от себе си, за да те опазя жива, за да предпазя себе си от болката на загубата и от болката на любовта, която така и не можах да убия, но не исках никога да ме изтриваш от сърцето си, защото бях егоист. Тогава… дойдоха жените и нощната сянка, опитите да те забравя, но във всяка една от тях виждах теб, шепнех твоето име, а забвението, което наркотикът ми донасяше, прогаряше дупки в сърцето ми, защото бе пълно само с теб. Болеше ме, Нора, и това не е извинение за действията ми, но ме болеше и не можех да бъда близо до теб. Исках да бъда сам, да се самоунищожавам и да се саморазнищвам, да се самонаказвам без ти да имаш възможността да ме спреш. Не трябваше да идвам, но не мога да стоя далеч. Съжалявам. Съжалявам, че съм такъв и че не ти дадох това, което заслужаваше, че разбих сърцето ти и че си играх с теб, че не можах да бъда този, който ти искаше да бъда. Съжалявам, че не те оставям да продължиш, че аз продължавам да се връщам и да искам твърде много от теб.
Гласът му вече не бе равен и стабилен както в началото, трепереше – изчезваше в отчаян, изпълнен с болка, шепот, който пареше в гърлото му.
-          Все още съм егоист, Нора. Все още съм чудовище и нищо от това не се е променило. Кажи ми да си тръгна и ще го направя. Кажи ми, че вече не ме обичаш и че не искаш да съм тук. Моля те, кажи ми го, защото не мога да забравя, не мога да те пусна сам. Изправи ме на колене пред себе си, унищожи ме. Бъди жестока с мен, Норел Сервин. Спри дъха ми с жестокостта си, но не ме оставяй да те съсипя, да те превърна в руини, защото ще го направя, ако не намериш сили да ме спреш навреме. Унищожи ме!
Тиха, изпълнена с копнеж, молитва. Той го бе правил в продължение на години, ала сега имаше нужда да го направи тя. За всяка една сълза, която бе проляла, за болката, която бе раздрала и спряла сърцето й. Искаше да тикне меча си в ръцете й и да я накара да го прониже. Даваше й цялата сила, полагаше я измежду пръстите й. Оставяше й решението.
Унищожи ме!
-          Унищожи ме, Нора! Унищожи ме, защото те обичам.
avatar
stark.
Stark
Stark

Posts : 2187
Join date : 18.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: but long did we drift on the sea as two boats much too far from the shore. and i have drowned in each port. and i have cried aloud your name.

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите