Масово
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» I can always count on you
Вто Яну 09, 2018 7:36 pm by moon;

» Young adult / lionel n' moon/
Вто Яну 09, 2018 7:30 pm by moon;

» Dawn with arms of roses
Вто Яну 09, 2018 7:20 pm by moon;

» The rising moon is on the shine. • April and Dorian
Вто Яну 09, 2018 7:17 pm by April

» let it all go, let it all go away.
Вто Яну 09, 2018 7:15 pm by April

» April и Meera
Вто Яну 09, 2018 7:08 pm by April

» Другарче за ГИФ
Вто Дек 26, 2017 8:22 pm by April

» And it feels like heaven, when I kiss the devil ll SPAM
Нед Дек 24, 2017 12:32 pm by Lissabelle

» Brenard Bracken / 24 / Lord of Stone hedge
Нед Дек 03, 2017 4:55 pm by Matthias.


It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Страница 1 от 3 1, 2, 3  Next

Предишната тема Следващата тема Go down

It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by alec lannister. on Нед Юли 30, 2017 10:13 pm

“Хванете лъжеца! Хванете убиеца! Хванете Алек Ланистър! Крясъците продължаваха да го гонят. Удряха се в едната страна, рикошираха към другата и преминаваха през тялото на младия Ланистър, бъдещия лидер. Звучаха твърде реално, за да бъдат просто в главата му. Чуваха се твърде близо, за да бъдат просто в съзнанието му. Трябваше да се спира на няколко пъти, за да се обърне и да види, че всъщност никой не крещеше. Но дори и тогава ги чуваше. Там някъде чуваше и гласовете на Куентин, на Санса, на сестрите му. Чуваше ги толкова ясно и знаеше как изглеждаше в техните очи. Като един лъжец, като един убиец.
Ала нещата бяха различни. В съзнанието му, в главата му, дори и в него самия.
Не вината от убийството щеше да го съсипе. Твърде дълго време бе обвинявал майка си за неща, които Ланистър бяха извършили. Твърде дълго време бе хвърлял вината върху Церсей за жертвите, които падаха. Обвиняваше я и за собственото си падение. Знаеше методите на майка си, знаеше как тя действаше. И бе използвал същите методи, бе действал по същия начин. Дори и за толкова кратък миг се бе превърнал в съществото, което мразеше; в съществото, което обвиняваше за всичко. Тази вина щеше да го съсипе. Бе позволил на тъмнината да замъгли преценката му, да го накара да тръгне по път, по който не съществуваше връщане назад. По път, осеян със смърт, крясъци и вина.
Не знаеше колко дълго бе останал на едно място. Опрян на едната стена, Алек се опитваше да си поеме въздух. Дори не бе изтичал толкова много, че да се умори, колкото се опитваше да избяга от крясъците в главата си. В този момент усети тежките стъпки някъде зад себе си. Сърцето му отново задумка в тялото му и този път знаеше, че бяха истински. Дали бяха разбрали? Дали бяха тръгнали след него? Нямаше сили да мисли, нямаше сили дори и да върви. Но опря едната си ръка върху стената и тромаво затича напред. Всъщност не знаеше накъде отиваше. В един момент помисли, че се луташе в кръг. В друг – сам се залъгваше, че вървеше по правилния път.
Едва няколко минути по-късно върна здравия си разум и успя да асимилира случващото се около и зад него. Спря рязко, извъртя се на пети и напълни дробовете си с въздух. Той бе Алек Ланистър, по дяволите. Скоро щеше да бъде и лидер. Не можеше да се крие, нито да бяга. Нито да склони глава. Щеше да приеме нещата такива каквито са. А той знаеше, че нямаше какво да се случи. И въпреки всичко очакваше идващите стъпки като смъртта. Смъртта, която вече бе оставила безжизненото тяло на майка му и сега идваше да прибере и неговата душа. А може би и разум.
Но това не бе Смъртта. За жалост или за щастие – не знаеше, но Алек зърна лицето на Куентин. Сърцето му отново се сви. Болезнено, унищожаващо. Дори не можеше да приеме емоциите, които бяха на път да залеят тялото му, не искаше да ги приеме. Не можеше да поеме следващ спор, не можеше да погледне очите му. Нямаше сили за това. Може би утре или други ден. Но не и сега. Можеше да прочете гнева в очите му. Гняв, объркване, съжаление. Но за какво бе всичко? Заради последния им разговор или заради нещо повече?
- Върни се, Куентин. Върни се при останалите – провикна се Алек, ала в следващия миг най-добрият му приятел вече се намираше пред него. Ланистър направи няколко крачки назад, готов да побегне отново.
Какво можеше да му каже? Нищо. Сега усещаше онази бариера между настоящето и миналото по-силно от всякога. Някога можеше да му каже всичко, цялата истина колкото и грозна да бе тя. Сега дори не искаше да го погледне, не смееше да го погледне. Сега времената бяха различни. Сега миналото отдавна бе изчезнало и дори не бе оставило следи от старото им приятелство. Защо? Защо? Питаше се, питаше се, но така и не успяваше да открие отговора. Сам бе поставил границата, но неговата глава се блъскаше в нея.
Как би реагирал, ако разбереше? Или вече бе разбрал. Затова ли бе тук? Мислите в съзнанието на Алек преминаваха като проблясъци, ала всъщност той ги усещаше като дълги монолози, чийто край бе толкова далеч. Нижеха се секунди, а той усещаше дълги часове, в които се луташе измежду Куентин и мълчанието, обхванало ги. Сега или никога. Ако му кажеше, може би щеше да се почувства по-добре. Да открие спасение и да вкуси от живота на лидера. Но не можеше да бъде сигурен. Имаше чувството, че мъжът, който стоеше пред него, бе напълно променен от реалността, от настоящето. Имаше му доверие, но нямаше доверие на реалността.
Сега или никога. Ръката му потрепери. Не бяха изминали и секунди преди Алек да проговори отново. Не искаше да слуша Куентин, не можеше да понесе гласа му.
- Връщай се, Мартел! При Таргариен, при Раела. Заповядвам ти.
Отстъпи още няколко крачки назад. Не почака и секунда, обърна се и отново се запъти напред. Ала психиката му бе разрушена, тя разрушаваше тялото му и така силите изоставяха Алек. Спасението изоставяше Алек и той усети самотата.
Не самотата. А последствията от действията му.
Не самотата. А реалността.
avatar
alec lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 10751
Join date : 18.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by Quentin Martell. on Нед Юли 30, 2017 11:21 pm

Всичко в Мартел кълнеше на дорнски, докато тичаше след най-добрия си приятел. След по-добрата си половина. Нещо, което през годините не бе признавал дори на него. Беше изпълнен с толкова много гняв, че кокалчетата на ръцете му стиснати в юмруци бяха тотално побелели. Проклинаше го. Проклинаше това, че войната ги отдалечи. Че с времето изгубиха толкова много, докато в мислите си Куентин искрено се надяваше и вярваше, че някой ден всичко ще се върне по старо му. Но... Шансовете не бяха на негова страна и случилото се преди броени минути го потвърждаваше и изпълваше гърдите на Дорнеца с горчилка.
По дяволите, Алек!
Чувствата му заплашваха да го унищожат. Да го разкъсат отвътре навън и да се пръснат в тежкия въздух на цитаделата. Толкова силно искаше да стигне до него първи, за да го спаси от всичко това. От цялата помия, в която сам се бе забъркал. Защо?! Въпросът прокънтя в съзнанието му, но правилния човек, към когото трябваше да бъде отправен, нямаше как да го чуе. Беше твърде далеч, а чувството, че могат да си четат мислите бе останало в детството им, когато прекарваха дни в усъвършенстване на така наречената си „дарба“. Искаше да му каже колко много го ненавиждаше в момента, колко много искаше да избие всяка изречена и сторена глупост от него до момента. Но знаеше, че това е невъзможно. Първо, че Куентин не бе способен на това и второ – не бе истина. Така наречената ненавист, която изпитваше... която си мислеше, че изпитва в момента бе просто изгаряща болка, породена от чувството за предателство. Той го предаде! Хвърли приятелството им в огъня и извърши всичко... това. Сам.
- Алек.
Името се изплъзна като въздишка, докато тичаше. Ако беше извикал, може би никога нямаше да успее да го настигне. Зовът единствено щеше да го подплаши още повече и да го подтикне да направи кой знае още какво. Поредната фатална грешка. Вместо това след следващия завой се закова на място, когато забеляза фигурата да стои на място. Гледаше към него с онези уникални очи; онова кафяво петънце в левия ирис, което можеше да разпознае навсякъде. Думите му дори не достигнаха ушите на Куентин, докато крачеше уверено към него, спирайки на сантиметри от лъва.
Искаше да го зашлеви, да му се развика, да го постави на мястото му и да свали емоционалния товар от гърдите си. Но вместо това запази мълчание, а очите му се впиха изпитателно в тези на Алек. Искаше да му даде шанс за обяснение. Искаше да чуе от него защо всичко това се случваше. С чий разум бе дръзнал да сложи главата си в устата хищника по този начин. Искаше да го чуе от него, защото онзи Алек, който познаваше, нямаше да се крие зад мълчанието и в сенките на чуждите догадки и съмнения. Щеше да бъде прям с човека, който на практика израсна с него. Ала Куентин така и не получи отговора, който така силно искаше.
Заповед? Заповядваше му?!
Гърдите на Мартел се изпълниха с въздух. Беше готов да избухне срещу единствения, на когото някога можеше да повери и най-тъмните си тайни, освен една. И всичко можеше да си проличи по вида му. Челюстта му бе стегната и изпъкнала, юмруците му трепереха от стискане и напрежение, а очите му бяха готови да изпепелят плътта на Ланистър.
Пресегна се и сграбчи Алек, който отново бе дръзнал да му обърне гръб, за лакътя. С помощта на собствената си тежест и адреналинът, който бе плъзнал като пожар от драконов огън по цялото му същество, той заби гърба на Алек в близката дървена врата, която водеше към покоите, отредени на Ланистър и притисна предмишницата си към гърдите му. В очите на Куентин се четеше бяс, който може би никой досега не бе виждал. Репутацията на кроткото дорнско пале току що бе изпепелена, в следствие на прекрачването на прекалено много граници. Притисна го силно и се увери, че няма да се измъкне.
- Не отговарям пред теб! – изръмжа и изражението му се изкриви в отвратена гримаса. Как смееше да му говори така? Как смееше да му говори по този начин за Раела? Очите му не се отделяха от тези на Алек. Гледаше го така сякаш дълбаеше право в съществото му, търсеше отговорите, които явно бяха прекалено трудни за изричане. – Какво, по дяволите, си мислеше?! – извика и усети горчилката, която се издигаше в гърдите му. – Защо-
Внезапно се огледа и натисна бравата, преди да завлече приятеля си вътре, този път забивайки гърба му право в каменната стена. Нямаше да го пусне, нито да го остави да се опита да направи още някоя глупост, докато не получеше отговор.
- Защо го направи?
Колкото и ядосан да беше в момента, в очите му се разля онзи умилителен поглед, който внезапно започна да контрастира на цялостното му изражение. Чувстваше се погнусен от цялата ситуация. Не можеше да повярва, че Алек би стигнал дотам, че да постъпи по такъв начин. За миг го заля нова вълна адреналин, която го накара да отлепи тялото на Алек от стената и отново да го блъсне в нея.
- Говори с мен, Алек! – във вика му се долови онази изкривена нотка на болка, която предвещаваше пречупване, а в очите му се разля онзи специфичен блясък близо до долните клепачи. – Просто говори, по дяволите... – гласът му се пропука и затихна. – Моля те...
avatar
Quentin Martell.
Martell
Martell

Posts : 11380
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by alec lannister. on Пон Юли 31, 2017 12:35 am

Още щом извърна гръб на Куентин, онова, което го очакваше, му нанесе силен удар върху цялото тяло. Първоначално си помисли, че бе просто привидение от бързината и съвсем скоро щеше да изчезне, но това не се случи. Може би защото не бе така. Виждаше малкия Алек пред себе си. Виждаше усмивката на лицето му и виждаше онзи детски пламък в погледа му. Малкият Алек Ланистър, който все още не се бе изправил пред истинските трудности на живота. Малкият Алек Ланистър, който все още имаше родители; все още таеше мечтата си и все още копнееше за тренировки. Като малък никога не си бе представял, че ще стигне до подобен момент. Като малък винаги си мислеше, че Куентин Мартел ще остане най-добрият му приятел, ще остане неговият брат. Мислеше и вярваше, че никога нямаше да го изгуби и че нищо и никой не можеше да ги раздели. Не беше детска наивност, не беше хлапашка мечта. Беше нещо, за което жадуваше и сега, защото границата, която разделяше Куентин и Алек, бе успяла да пропука сърцето му на две. Образът на малкото момче се обърна към него, а след това погледна и Куентин зад него. Последвалите секунди смразиха Алек и той усети как цялото му тяло заседна в пропаст, от която не можеше да помръдне. Усмивката от лицето на детето изчезна, пламъкът в погледа му изгасна. И остана една празнина. Едно разочарование. Знак за предателство. Алек Ланистър бе предал себе си, бе предал мечтите си. Алек Ланистър бе предал миналото си. Но най-вече бе предал най-добрия си приятел. “Това е най-добрият ни приятел, Алек! Какво правиш?Студ обхвана сърцето на Алек. Разочарование се заби в душата му като игла. “Какво правиш? Какво си мислиш, че правиш? Не можеше да отговори.
Хватката на Куентин бе онова, което издърпа Алек от транса, в който бе изпаднал. Все още невярващ на онова, което бе видял, Ланистър първоначално бе заприличал на труп. Къде бе стигнал? Къде бяха стигнали? С поглед потърси малкото момче зад Куентин. Но то бе изчезнало. Разочаровано, смразено. Малкият Ланистър бе изчезнал.
Последвалите няколко секунди преминаха набързо пред очите му. Имаше чувството, че бе изгубил разсъдъка си. Виждаше Куентин, но не можеше да го усети. Проследяваше действията му, но не можеше да се противи. Шокът бе обхванал тялото му, а разочарованите очи сякаш все още бяха приковани към него.
Успя напълно да се освести, когато Куентин го набута в стаята и за пореден път заби тялото му в каменната стена зад него. Алек не усещаше болката. Студът от онова, което бе направил, и от онова, което бе видял, бе обгърнал тялото му в толкова силна обвивка, че спираше всяко чувство, което можеше да го докосне. Погледът му бе празен. Душата му бе празна. Имаше чувството, че каквото и да направеше, нямаше да съжалява. Каквото и да стореше, нямаше накъде повече да затъне. И може би бе така. В умилителния поглед на Куентин, Алек можеше да види и нещо друго. Можеше да усети погнусата, която изпитваше към него; към онова, което бе сторил. Бе се досетил, Алек знаеше това. Но тогава защо все още го държеше тук? Можеше да го предаде. По дяволите, можеше да го предаде и да прекрати всичко това. Но противно на всички вътрешни молби на Алек, действията се развиваха към съвсем противоположна страна.
И той не можеше да се подхлъзне към друга.
Стисна зъби и впи поглед в този на Куентин.
- Защо?! – изръмжа срещу лицето му. Нотка на омраза. Несъществуваща нотка. Непозната нотка. Нотка, към която дори не се стремеше, но все пак издаде. – Защо ли?!
Изправи рязко гърба си, успявайки да събере достатъчно сили, с които да отскубне едната си ръка. Дали бе от внезапното действие – не знаеше, но за миг успя да надвие Куентин и да освободи и другата си ръка. Дланите му силно стиснаха раменете на Кю и го отблъснаха назад.
Пое си дълбоко въздух. Искаше да помисли. Искаше да направи нещо друго, но нямаше време за това. Стисна отново тялото на Куентин. Може и да бе по-нисък, признаваше си, но това не го правеше по-слаб. И сякаш за да докаже това, за секунди успя да смени ролите им. Блъсна Кю в стената зад него – точно там, където Алек стоя до преди няколко секунди, и го погледна с поглед, изпълнен с гняв. И несъществуваща омраза.
- Казах ти да се връщаш, Куентин – не крещеше, не викаше. Но гласът му бе груб, студен. Смразяващ. – Моите действия не влизат в работата ти. Направих това, което трябваше! И ти не си човекът, на когото ще давам обяснения!
Истината бе, че нямаше сили, с които да крещи. Нямаше сили, с които да продължи. Но успяваше да прикрие това по-умело от когото и да е било. Отдръпна се от Куентин, оставяйки го до стената. Направи няколко крачки назад, ала все още бе впил гневния си поглед в него. С всяка следваща крачка, усещаше как преградата между тях ставаше все по-широка и по-широка. Това ли бе моментът, в който щеше да го изгуби завинаги?
Може би. И може би това бе по-добрият вариант.
- Давам ти последен шанс да си тръгнеш, Куентин. Да си тръгнеш и да се върнеш при скъпите си господари.
Нямаше право. Алек нямаше право да му говори така и все пак вярваше, че казваше истината. Но защо? За да го ядоса още повече или за да то откаже напълно от приятелството им?
Не бе осъзнал кога бе стигнал до другия край на стаята. Опря гръб върху ледената стена, ала не сваляше поглед от Куентин. Усещаше как мозъкът му пулсираше в главата. Силна болка туптеше в цялото му тяло.
Туптеше за всяка дума, която бе изрекъл. Туптеше за всяко действие, което бе направил.
Туптеше за всяка грешка, която си бе позволил.
Но най-силната болка туптеше за Куентин Мартел.
avatar
alec lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 10751
Join date : 18.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by Quentin Martell. on Пон Юли 31, 2017 8:29 am

Начинът, по който Алек го гледаше, го вбесяваше още повече. Той нямаше да отстъпи. Никога. Дори когато бяха деца и спореха, двамата винаги стигаха до края. До самото дъно. Докато един от тях не се оттласнеше от него, за да изплува на повърхността и да се нарече победител. Пръстите на Куентин мигом се впиха в тъмния плат, когато Алек му отвърна. Онзи гняв в очите, всички неизказани мисли. Погледите им се отразяваха взаимно и все пак бяха толкова различни, заради самата подбуда. Идваха от крайно различни места, ала все пак се срещаха тук и сега. В един може би последен сблъсък. Като доброто старо време, нали така казваха?
По носа на Мартел пробегна тръпка. Сбърчи го така сякаш бе готов за най-лошото. Бе готов да се хвърли в бой, който дълбоко в себе си знаеше, че бе напълно безсмислен. Но в края на краищата изглежда... бе необходим. Защо го отблъскваше по този начин? Защо не можеше да му се довери, както преди? Къде бяха сбъркали по пътя, който си обещаха, че ще извървят рамо до рамо и винаги ще са готови да подадат ръка, ако другия се подхлъзне и залитне в грешната посока? Къде отиде всичко това?! В погледът му се прокрадна сянката на тъга, но миг по-късно бе напълно заслепена от действията на Ланистър.
- Алек! – изкрещя името му. За пръв път толкова силно и ясно от ужасно много време насам. Викът му разцепи въздуха в покоите, малко след като гърба на дорнеца се стовари срещу студения камък. Тежестта на името му остана да виси между тях, ала очите им и за миг не се отделиха едни от други. – Кога стана такъв? – попита с горчива нотка в гласа, когато му заяви, че нищо, което правеше, не влизаше в работата на Куентин. Всичко, което правеше, влизаше в работата му!Кога се превърна в това, Алек? – Вгледа се в него, но в очите му вече не се четеше гняв, а съжаление. Искрено съжаление. В какво се бе забъркал?
Тежка въздишка се изплъзна от гърдите му, когато лъвът се отдалечи от него. Свлече бавно гърба си по стената и седна на пода. Лицето му издаваше разочарованието от неполучените отговори. Болеше го. И не защото всичко в момента отиваше по дяволите със скоростта на златния дорнски залез, а защото Алек Ланистър – единствения човек, на когото можеше да довери всичко, дори живота си – се отдалечаваше от него с години. И в момента продължаваше да се отдалечава. Буквално и преносно, там и пред очите му. Захвърляше приятелството им право в лицето на Куентин като непотребен парцал, който вече бе износил и от който не се нуждаеше. Парцал, който изглежда не му вършеше работа, не можеше да избърше грешките му.
- Няма да си тръгна. – отсече. Думите му го нараняваха. Господари. А само преди няколко дни му говореше как винаги щеше да остане Куентин Мартел. Как не трябва да ги вижда като господари. И той знаеше, че това е истината и знаеше, че това бяха искрените му мисли. Но думите на Алек в момента се забиваха по-болезнено и от отровни стрели в гърдите му. И все пак той нямаше да си тръгне. Защо, биха попитали много. По-скоро всеки със здрав разум и инстинкт за самосъхранение. Защото го обичаше. И не по онзи глупав детински начин. Обичаше го по начин, който би го съсипал, ако някога го изгубеше. А в момента се случваше точно това – губеше го. – Ще ти се наложи да ме убиеш, за да се отървеш от мен, Алек. Готов ли си да го направиш?
Въпросът допринесе за тежестта между тях. Изпитваше го, искаше да види поне една позната искрица в очите му, едно проклето потрепване. Един едничък знак, който да му даде надежда, че Алек все още бе някъде там, вътре в този... непознат за него мъж. Никога нямаше да го предаде. Бе готов да умре с тайната му, колкото и грешно да бе това. Образът на мъртвата Церсей Ланистър още се мяркаше в призрачни проблясъци пред очите му, ала Куентин не можеше да отдели поглед от този на Алек. Дебнеше. Чакаше. Искаше да го намери вътре.
-  Ти си много повече от страхливеца, когото ми показваш в момента. – поде и се изправи отново на крака. В Дорн имаха едно просто правило – не оставай на земята, когато можеш да станеш и да продължиш битката до самия й край. А това бе битка, която Куентин не възнамеряваше да загуби по толкова лесен начин. Направи няколко крачки напред. – Дори в момента да се опитваш да ме отблъснеш, много добре знаеш, че аз не съм като всички останали, които познаваш. – Още една крачка. – И много добре знаеш, че дори да се опиташ да ме изгониш като мършав пес, няма да те оставя. Дори да започнеш да ме замеряш с камъни, да започнеш да ме кълнеш и заплашваш, а з  н я м а  д а  т е  о с т а в я! – повиши тон при следващата по-голяма крачка. Мразеше да му крещи, ала в момента нямаше контрол над това. Над думите си. – Въпросът е, Алек Ланистър... – Спря се на по-малко от крачка от него, а очите му все така търсеха и чакаха своя отговор, дори устните на Алек да останеха затворени завинаги. – От какво се страхуваш? – Въпросът бе кратък и прост, но надигна нова вълна от емоции в гърдите на Мартел, защото започваше да съзнава, че може би не постига нищо в момента. Може би говореше просто на глупавата стена зад тила на това... На тази черупка, която бе останала от Алек. И това го вбесяваше. Дотолкова, че вдигна ръка и пръстите му отново се свиха в юмрук. Отне му само част от секундата да премисли, преди да го засили към лицето му. Ала вместо това кокалчетата му се впиха безмилостно в стената, точно до главата на Алек, а погледът на Куентин най-сетне се измести надолу. Остана така, свел глава. Не пожела да помръдне. Не пожела да разтрие болката, която се разля нагоре чак до рамото му. Игнорира я напълно. Искаше просто да си го върне. Искаше да го накара да разбере, че ще е с него, колкото и болезнен да е пътят, докато не срещне края си. – Отговори ми. – прошепна и притвори изморените си очи.
avatar
Quentin Martell.
Martell
Martell

Posts : 11380
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by alec lannister. on Пон Юли 31, 2017 1:32 pm

Да го убие. Нужно му бе само това, за да усети тежестта на меча си, прикрепен към хълбока му. Почти бе забравил, че го бе взел със себе си, а сега го усещаше така, сякаш мъкнеше торба с камъни. Тежестта придърпваше тялото му надолу към земята, готова да го смачка още в мига, в който паднеше. В това ли се бе превърнал Алек Ланистър? В убиец. Бе убил майка си. За да намери ново начало, за да си отмъсти, за да ѝ причини същата болка, която тя бе причинила на мнозина. Оправдания, оправдания и още оправдания. Но го бе направил, дори не бе помисли. Сега пред него стоеше Куентин и осъзнаваше, че ако наистина искаше да се отърве от него, трябваше да го убие. Замълча.
Предпочиташе да убие себе си.
Да сложи край на този спор, на тази кавга, на този кошмар. Никога не бе помислял, че ще стигнат дотук, а сега подобно нещо натежаваше върху сърцето му и го смачкваше. Куентин виждаше ли го като убиец? Като човек, способен да убие най-добрия си приятел? Бе убил майка си, какво му пречеше другото… Предпочиташе да убие себе си. Искаше да умре, но не и да продължи да живее този нов живот. Да се спаси от пропастта, в която бяха попаднали, и най-вече да се спаси от преградата, която сам бе изградил.
Алек Ланистър се бе превърнал в страхливец. Страхуваше се от истината, от онова, което бе извършил. Страхуваше се да погледне някогашния си най-добър приятел и да му каже какво бе направил и защо. Да му каже истината. Страхуваше се от последствията и от съжалението, което четеше в очите му. Ако така щеше да изживее живота си, то не му трябваше. Даваше го на ръцете на Смъртта и никога не би изявил желание да си го върне.
Последвалите думи на Куентин дори не бяха прекъснати. Алек проследяваше с поглед мъжа пред себе си, слушаше всяка негова дума, но сякаш не можеше да приеме нищо от това. Имаше чувството, че при следващото му мигване, щеше да се озове отново в онзи коридор, бягайки от собственото си съзнание. Но това нямаше да се случи. Защото Алек бе в реалността, а от нея по-жестоко нямаше. Бавно, но сигурно осъзнаваше каква болка бе причинил на Куентин. Осъзнаваше колко го бе ядосал и колко зле изглеждаше в неговите очи. Ала дали и Мартел си спомняше онази детска усмивка на Алек? Спомняше ли си обещанията, които си бяха дали? Мечтите, които бяха споделили? Разбира се. Куентин трябваше да ги помни, но това сякаш не бе достатъчно, за да закрепи приятелството им. Миналото бе просто минало, не можеха да го използват като оръжие.
Тялото на Ланистър се скова в мига, в който Куентин удари стената над него. По дяволите, бе повярвал, че най-добрият му приятел искаше да го удари. И по дяволите, когато все още изглеждаше така, Алек бе готов. Бе готов да поеме всички удари, всичката болка. Ако това означаваше, че щеше да се отърве от реалността.
Младият Ланистър не посмя да потръпне, нито да покаже каквато и да е била емоция. Знаеше, че искаше да спаси приятелството си с Куентин, но не бе правилното нещо. И двамата имаха различни животи; жени, които може би някъде щяха да обичат. Приятелството им бе загубена история и Алек нямаше да въвлича Мартел със себе си надолу по пропастта, в която продължаваше да пропада.
- Аз ли съм страхливецът? – кратък, твърде тих смях се изпусна от устните му. – Защо тогава не ме удари, Куентин? Защо направо не ме убиеш? – секунда мълчание, премисли думите си, а след това осъзнал в какво положение се намираха, Алек отново се засмя. – Дори имаш оправдание, нали? Справедливост. Ще убиеш убиеца на Церсей Ланистър. Нима няма да искат това? Нима няма да се издигнеш в очите им?
Алек бе онзи, който каза на мъжа срещу себе си, че каквото и да се случва, той винаги щеше да остане Куентин Мартел. Сега изглеждаше сякаш връщаше думите си, но това не бе така. Ланистър винаги щеше да го вижда като такъв. И не само. Щеше да го вижда като най-добрия си приятел, като брат; като човека, когото обичаше най-силно.
- Не се страхувам от смъртта – пророни тихо. За да довърши предното си изречение. За да подтикне Куентин към нещо повече. За да даде закъснял отговор на въпроса, който най-добрият му приятел му бе задал. – Знаеш, че не се страхувам от смъртта – с едната си свободна ръка посегна към меча, все още прикрепен към хълбока му. Само за да го стисне силно. Искаше да го извади, да го даде на Куентин и да посрещне онова, което би трябвало да го очаква. Но не го направи. Тежестта върху сърцето му бе твърде силна, за да му позволи да направи каквото и да е било. Може би и самият той търсеше отговори. Самият той искаше да разбере какво, по дяволите, се случваше.
Истината бе, че Алек Ланистър се страхуваше от реалността. Страхуваше се от себе си, от преградите, които бе издигнал. Но най-вече се страхуваше от Куентин Мартел. Но не бе онзи страх от по-силното, от смъртоносното. Бе онзи страх от непознатото, от криещото се.
Отпусна студената дръжка на меча си и вдигна поглед само за да срещне този на Куентин.
- Мислиш си, че всичко това може да бъде превъзмогнато. Но не може. Казах ти, Куентин, вече не сме онези малки деца, които тренираха по време на посещението ти в Кастърли. Не съм онова малко дете, чиито проблеми се свеждаха единствено до тренировките. Реалността е по-сурова отколкото очаквахме. И ти трябва да знаеш това най-добре! – гласът му все още бе така студен, но сега звучеше по-изморен от всякога. Дори тялото му излъчваше онази силна нужда от почивка, от тишина. Нужда, която Алек умело прикриваше в погледа си, затрупвайки я с огнените искрици на лъва у него. – Откажи се или ме убий!
avatar
alec lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 10751
Join date : 18.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by Quentin Martell. on Пон Юли 31, 2017 2:41 pm

Погледът му остана впит в каменния под. Не искаше да го поглежда отново, не искаше да вижда ярката лъжа в очите му, защото знаеше, че Алек ще продължи да се крие зад маската, която очевидно носеше. Това не бе той. И двамата го знаеха. Но думите му продължаваха да трупат камъче върху камъче в съществото на Куентин. И малко по малко това щеше да стигне своя лимит, кулата щеше да се срути и да нанесе ужасни поражения. Единственото, което го крепеше в момента бе разсейващата болка от съприкосновението със стената.
Думите се трупаха, а кръвта на Мартел започваше да кипи все по-силно и по-силно, което си личеше и с тежкото дишане. Бореше се със себе си и желанието да хвърли картите на масата тук, веднъж и завинаги. Бореше се и второто лека полека надделяваше с всяка отровна дума, която извираше от устата на Алек Ланистър. Кокалчетата му оставаха забити в стената зад мъжа, а очите му отказваха да срещнат отново тези на Алек. Това единствено би запалило фаталната искра по-бързо и сигурно. Ако погледнеше към лъжливото му изражение още веднъж, просто щеше да го загуби, разсъдъка си. Щеше да направи нещо, за което да съжалява до края на дните си. Да съжалява много повече, отколкото съжаляваше тук, в момента.
Разбира се, че се страхуваше. Страхуваше се от толкова много неща, но не се страхуваше да ги сподели с него. Знаеше, че всичко можеше да остане в безопасност веднъж поставено в ръцете на Алек, но благодарение на изминалите няколко дни и особено на днешния, в гърдите на Куентин се бе загнездило отвратително съмнение. Оплиташе трънливите си клони като проклет розов храст и отказваше да го пощади. А случващото се в момента единствено поощряваше усещането. Засилваше болката, която съмнението в Алек му причиняваше. Защото никога през живота си не бе мислил, че ще стигнат до такова положение.
Провокираше го. Защо? Много добре знаеше, че това не бе правилния начин и все пак Алек сипваше масло в огъня. Умишлено опъваше струните и сякаш желаеше те да се скъсат и да го изперат през лицето по най-безмилостния начин. Да го убие?! Помията, която се лееше от устата му единствено подсилваше отчаянието на Куентин. Наистина ли го бе изгубил? Кой, по дяволите, стоеше пред него сега?! Защото това в никакъв случай не бе неговия Алек. Детето, с което се запозна на сватбата на Елия и Джейми, момчето, с което изгради това, което представляваше днес и мъжът... с когото си мислеше, че ще посрещне и най-черните дни с усмивка.
- Наистина не знаеш какво значиш за мен! – изрева внезапно и вдигна поглед към него. Очите му бяха зачервени от ярост и насълзени от болка. Искаше да го види по този начин? Уязвим? Ето го! – И ако не си го видял досега, Алек, то ти си най-големия слепец в Седемте кралства!
Гласът му изпълни помещението и остави след себе си единствено досадния звън в ушите му и бученето на собствената му кръв, която се блъскаше безмилостно в стените на вените му и бълваше нагоре към главата му. Какво печелеше, ако го убие? Ако го предаде? Нищо. Но щеше да загуби всичко, а след него и себе си. Защо продължаваше да упорства? Кого се опитваше да залъже? Пред него не стоеше някой вчерашен лорд, а Куентин.
- По дяволите с шибаната ти реалност! Назови един път, в който съм се отказал от теб, Алек! – избухна за пореден път след кратката пауза. – Настигнах те, за да не го направи някой друг! Разбираш ли в какво положение ще изпаднеш, ако разберат?! – Очите му отново затърсиха истинския Алек някъде там, зад фасадата от празни приказки. Поклати глава и сетне отстъпи назад. Сплете пръсти и отпусна длани върху главата си, обръщайки му гръб. Трябваше да се успокои. – Не търся детето в теб. Нито в мен. Войната уби и двете. Онова, което най-силно искам е да видя истинския Алек. Поне още веднъж. И ако това означава да лъжа за теб, ще го направя. Защото всичко това, в момента... Това ме убива. Нуждая се от истинския Алек. Колкото и дълбоко да си го заринал аз знам, че е някъде там. – Въздъхна и се обърна бавно, за да го погледне отново. – Може да си мислиш, че съм се променил. Че животът тук съвсем ме е пречупил. И може би си прав. Но едно нещо не се е променило, Алек, уверявам те. И това е, че аз не се отказвам от онези, които обичам. И ако не вярваш в това, то тогава...
Разпери ръце и поклати глава в знак, че се предава.
avatar
Quentin Martell.
Martell
Martell

Posts : 11380
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by alec lannister. on Вто Авг 01, 2017 2:49 pm

Сведе поглед към пода. Не можеше да погледне към Куентин отново, но не защото не искаше да го види. Напротив. Искаше да го погледне, да му разкаже всичко до най-малката подробност. От самото начало на техния спор от преди няколко дена до самия край на този спор тук, днес. Но не трябваше. Въпреки всички думи на Куентин, въпреки всички негови действия… Алек Ланистър имаше онова проклето чувство у себе си, че всичко бе грешно. Самият той бе грешен. И може би бе така, а може би не бе – но страхът от реалността бе по-силен от всяка друга емоция. Чувстваше се като страхливец, дори се срамуваше от това. Чувстваше се и като лъжец. И бавно осъзнаваше, че лъвът в него се бе предал. Нямаше го. На негово място бе онова малко изплашено момченце, което за първи път се докосна до истината и не можеше да я осъзнае напълно. Онази искрица на гняв в погледа му бе изчезнала. На нейно място бе тъгата и съжалението. По онова, което бе разрушил, и по онова, което разрушаваше в момента.
Отпусна глава назад и я опря в студената стена. Въздухът бе натежал и само допринасяше за разрушителното чувство у Алек. Очите му се вдигнаха към тавана и той вдигна ръце само за да разтърка слепоочията си. Тишина. Наслаждаваше се на тишината, колкото и тежка да бе тя, защото знаеше, че в този момент и само в този момент нямаше да каже нищо грешно, нямаше да направи нищо грешно. Просто стоеше и мълчеше и знаеше, че в следващата минута разрухата щеше да продължи. Може би щеше да го повлече надолу със себе си. И може би той щеше да грабне ръката на Куентин и да го повлече заедно с него. Но ако останеше така, щеше да продължи по пътя на лъжата. Щеше да остави най-добрия си приятел зад гърба си и тогава всяко негово обещание щеше да се разкъса на милиони парчета, заедно с неговото сърце. Заедно с неговата душа. Свали погледа си и го остави зареян някъде там, зад Куентин. Където отново видя малкия Алек. Не знаеше дали бе заради желанието му и нуждата му от съвет, или съзнанието му отново си играеше с него, но за миг се почувства по-сигурен в действията си.
Не го лъжи, Алек. Той е най-добрият ни приятел. Този път нямаше разочарование в очите на малкото дете. Имаше само тъга. Тъгата, която бе и в погледа на Алек. Надежда, че щеше да постъпи правилно. Поне този път.
- Осъзнаваш колко мразиш един човек едва когато започнеш да обмисляш смъртта му – пресипналият му глас само допринесе за онова, което се опитваше да скрие. Дори не бе казвал на глас колко мразеше майка си. Винаги бе давал само вид на такова момче. Ала сега когато го изрече, усети как цялата тежест от всичко, което бе извършил, просто се стовари на пода. Опита се да го повали. Но Алек вярваше с цялото си същество, че бе извършил правилното нещо. Че бе отмъстил с право. Виждаше омразата в очите на Роб и знаеше, че бе постъпил правилно. – Представям си как ти звучи това. Но Тя бе извършила неща, които не исках и няма да понасям на собствения си гръб. Ланистър винаги плащат дълговете си, бе дошъл моментът Тя да плати своите.
Гласът му бе по-студен отколкото някой би очаквал. Говореше за майка си като за човек, който не познаваше. И може би бе така. Може би Церсей бе имала причини, но Алек никога не би ги приел. Никога не би приел предателствата и убийствата, които тя бе извършила.
- Как се досети… ?
Как се досети, че убих собствената си майка? Въпрос, който не можеше да довърши. Не искаше да го довърши. Знаеше, че ако го направеше, тежестта на въздуха щеше да стане още по-голяма, а тогава Алек едва ли щеше да намери сили да я понесе. Сега дори и това спокойствие му бе достатъчно и не искаше да го развали с ненужни думи.
Ала не му трябваше много време, за да осъзнае в какво всъщност бе въвлякъл Куентин. Бе го натоварил със собствените си действия и ако се наложеше Алек да плати дълговете си, то най-добрият му приятел щеше да бъде там, до него, за да плати и своя. Без да му остави възможност да отговори на въпроса, Ланистър рязко изправи гърба си. Впи поглед в Мартел и можеше да усети как сърцето му отново заби все така бързо и болезнено.
- По дяволите, Куентин! – изръмжа още преди да види реакцията му от внезапните действия. – По дяволите, по дяволите. Защо си тук? Ако разберат… Ако разберат, Куентин! – искаше да изкрещи, искаше да избута всичко, което се изпречеше пред погледа му. Но не можеше. Защото ако някой някога разбереше… –ще те повлека със себе си…
avatar
alec lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 10751
Join date : 18.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by Quentin Martell. on Вто Авг 01, 2017 7:07 pm

Беше на път наистина да се предаде и просто да остане там, докато някой не дойде и не ги заподозре в конспирация. Да ги осъдят, да ги накажат. Не му останаха думи, с които да го накара да му се довери. Единственото, което остана беше проклетият му живот. И щеше да го даде. Куентин никога не се страхуваше да застане като щит пред онези, които наистина го заслужаваха. Първо Раела. След това Тристен. Сега... Алек. Порочното колело на един проклетник на име Куентин Мартел. Беше готов отново да поеме удара, но Алек благоволи да наруши тишината, която бе започнала да го навежда към фатални мисли.
Лицето му този път остана спокойно, въпреки че страните му горяха. Щеше да го изслуша, може би му го дължеше след всичко случило се. Може би грешката не бе у Алек, а в самия него. Той се влюби в принцесата. Той издърпа ръката си от онова обещание, че светът ще бъде тяхното кралство един ден, когато служат на краля в блестящите си доспехи. Той пое отговорността към Короната. Той се превърна във вярното пале на Таргариен. Куентин. И докато го слушаше в гърдите му вреше вината. Какво ако бе останал до него през цялото това време, както му бе обещал? Какво ако всичко сега се случваше от части заради него? Отлично знаеше, че Алек не можеше да търпи майка си понякога. Но винаги, в и н а г и  около Куентин той стихваше и се отпускаше що се отнасяше до лейди Церсей. Той някак успяваше да потуши огъня в малкото лъвче и да го накара да осъзнае, че понякога тези чувства, колкото и силни да бяха, можеха да му навредят повече, отколкото на сърцето на една майка, чието дете открито я презираше. „Не си заслужава“, казваше му. „Знам, че не е лесна личност, но все пак имаш майчина фигура в живота си“, допълваше и изчакваше докато Алек не кимне в съгласие, преди да продължи. „И благодарение на това – на теб и нея – аз също имам, Алек. Отново.“
Но никога не бе предполагал, че приятелят му може да стигне до тук. До това положение, че наистина да посегне на живота й. На своята кръв. Ако беше отказал да тръгне към Чертога вместо Тристен, Егон щеше да си прибере Раела, Куентин щеше да си остане в Дорн и нямаше да се отдалечи от Алек. И колкото и перфектно в този случай да изглеждаше, то не бе правилно тогава. Но сега... Не можеше да спре да усеща предателската горчивина в устата си. Онзи отвратителен металически вкус, който се появяваше когато прокървиш някъде отвътре. Можеше да е до него, но вместо това Алек бе останал сам. Беше му обещал и не спази обещанието си. Имаше ли право да го съди в момента? Имаше ли право да му бъде бесен? Не. Но въпреки всичко беше страшно ядосан. Не заради самата постъпка. Фактът бе свършен. Беше ядосан, защото последствията можеха да му го отнемат завинаги този път. А не бе готов да се сбогува с Алек.
- Тогава ще изпълня обещанието, което нарушавах досега. – отвърна кротко и изчака Алек да погледне към него, точно както преди. Не можеше да скрие колко разочарован бе, не можеше да скрие и страхът, който се пропиваше по лицето му като отровен бръшлян. Страхуваше се за него, не за себе си. Отдавна бе приел съдбата си, дори толкова млад. – Всичко ще бъде наред, ако ми се довериш. Позволи ми отново да бъда твоята скала, Алек. – помоли го и протегна ръка напред. Ако Алек наистина бе някъде там, щеше да направи крачката. Трябваше да се досети по-скоро, че ако пришпорваш един лъв, той единствено ще отвръща със сила. Но по-рано Куентин бе позволил на първичните си страх и гняв да го водят. – Не могат да докажат нищо. Всичко, което знаем е, че съм дошъл мигновено, за да ти съобщя лошата новина. Всички ме видяха там. Всички знаят колко държах на нея и колко държа на теб. Логично е да съм тук, Алек. Можем да се справим с това. Заедно. – В очите му се четеше сигурността, която искаше да предостави на Ланистър, но вътрешно трепереше. Всичко в него се опитваше да отхвърли случващото се, да откаже да повярва, че всичко това се случваше. Но грозната истина бе прекалено тежка и смачкваше всеки от тези нищожни опити у Дорнеца. Пръстите му потрепнаха подканващо за пореден път, очите му умоляваха Алек да се приближи и търсеха един малък нищожен знак, който да му подскаже, да му даде и капка надежда. – Аз също се страхувам. – прошепна и стисна зъби, защото напрежението в тялото му нарастваше с всяка изминала секунда. – Хайде, Алек... Писна ми да губя. Не мога да изгубя и теб. Моля те!
avatar
Quentin Martell.
Martell
Martell

Posts : 11380
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by alec lannister. on Вто Авг 01, 2017 8:38 pm

Алек добре си спомняше какви обещания си бяха дали с Куентин като малки. Бяха си обещали, че винаги ще са рамо до рамо. Бяха си обещали, че никога няма да се оставят, че никога няма да се предадат. Бяха си обещали, че ще са като братя. Винаги заедно, винаги близки. Неразделни. Щяха да се подкрепят във всяко едно положение, при всяка една грешка, при всеки един проблем. Щяха да бъдат един до друг във всеки труден момент, без дори да се замислят. И въпреки кратките, но за Алек твърде дълги, години, през които те двамата не успяха да достигнат един до друг, тези обещания си оставаха. Алек бе готов да ги спази винаги. Можеше да се изправи във всеки един миг, ако Куентин имаше нужда от него. Но сега… Сега не можеше да го моли за подобно нещо. Не можеше да поиска от него да остане на неговата страна. Щеше да бъде грешно. Точно като него.
Предусещаше думите на Мартел. Познаваше го толкова добре, че знаеше какво щеше да каже. Разбира се, че щеше да каже това. Колкото и да искаше, Алек не можеше да очаква друго. Не и от него. И въпреки всичко всяка следваща дума се забиваше в сърцето на младия Ланистър. Забиваше се и оставаше там като игла, която не може да бъде издърпана. Усети горещината, която се надигна в гърлото му. Буцата, която щеше да му попречи да говори, ако понечеше. Очите му, които бяха започнали да парят толкова силно. Лъвът бе пречупен. Алек бе пречупен. Не можеше и не искаше да повярва, че бе въвлякъл Дорнеца в това. Не можеше и не искаше да повярва, че Куентин бе готов на нещо подобно за него.
Усети тежестта върху сърцето си. Смачкваше го и го хвърляше обратно на земята само за да повтори действията си. Алек бе вторачил поглед в протегнатата ръка на Куентин, чиито пръсти сега потрепваха. Понечи да каже нещо, ала в същия миг усети как ако направеше нещо, каквото и да бе то, най-вероятно щеше да се срути. Преглътна буцата в гърлото си, премигна няколко пъти. Ала тишината остана.
Нима не искаше да хване ръката на Куентин и да го прегърне? Нима не искаше да му каже, че колкото и егоистично да бе, искаше да остане до него? По дяволите, искаше го. Но Алек Ланистър не бе такъв. Не би подложил живота на Мартел под риск. Дори не можеше да помисли за подобно нещо. Дори не го искаше. Знаеше какви щяха да бъдат последствията след убийството на майка си. Знаеше какви щяха да бъдат трудностите и предизвикателствата. Но никога не бе предположил, че ще попадне в такава ситуация. Не бе успял да предположи, че Куентин ще разбере. Алек бе останал сляп за най-добрия си приятел, бе повярвал, че всичко ще бъде наред. Бе повярвал, че единственият живот, който щеше да рискува, щеше да бъде неговият собствен. Но не бе така. Алек бе останал сляп за най-добрия си приятел.
- Не мога да позволя да направиш подобно нещо, Куентин – отсече тихо, сякаш самият той се страхуваше от собствения си отговор. Това беше самата истина. Имаш прекалено много на главата си. Рискуваш живота си за прекалено много хора. Куентин… Страда достатъчно.
Знаеше, че сегашният живот на Мартел не бе нещо, което желаеше от дъното на сърцето си. Знаеше, че той продължаваше да страда и да живее за деня, в който щеше да се спаси от тази дупка. Но ако го повлечеше надолу със себе си, щеше да направи живота му още по-мизерен. Дори знаейки тази тайна, животът му беше под риск. Алек знаеше това, Алек твърдеше това. Искаше да повярва в собствените си мисли, защото не можеше да допусне Куентин да се жертва отново.
Напълни дробовете си с въздух, а след това вдигна ръцете си и покри лицето си с длани. За миг разтърка челото си с върха на пръстите си, ала това бе единственото действие, което успя да направи.
- Не искам да те изгубя отново, Куентин – прошепна сякаш на себе си, ала знаеше, че Дорнеца можеше да го чуе. – Но и няма да позволя нещо да ти се случи заради решенията, които съм взел. Няма да се превърна в Нея.
Бавно, но сигурно осъзнаваше, че щеше да се превърне в собствената си майка. Бавно, но сигурно усещаше как сърцето му се разкъсваше между две неща, които изгаряха всяка негова вътрешност. Разумът му го дърпаше към второто, но онова, което го теглеше към първото, бе собственото му сърце. Бе живял твърде дълго без най-добрия си приятел. Без човека, когото си позволи да обича най-силно. Знаеше, че ако напуснеше тази стая, щеше да го изгуби отново. Знаеше, че ако останеше, отново можеше да го изгуби. Но това бе решение, което трябваше да вземе.
Тук и сега.
avatar
alec lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 10751
Join date : 18.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by Quentin Martell. on Вто Авг 01, 2017 9:48 pm

Алек видимо се разкъсваше и си личеше в начина, по който лицето му се напрягаше. Начина ,по който очите му шареха и начина, по който говореше. С Куентин знаеха почти всяка своя малка привичка, но Мартел още знаеше, че ако Алек избереше да продължи сам и да избере само единия от тях, независимо кой, това щеше да бъде най-фаталната му грешка. Пукаше му твърде много за него, за да му позволи да я допусне. Или дори да опита. Но като добър приятел щеше да го изслуша до край.
- Аз вече направих избора си, Алек. – отвърна с въздишка и бавно отпусна ръката си обратно до тялото. Очевидно лъвът не бе готов да приеме молбата на Куентин. Но това не означаваше, че той щеше да спре да опитва. Приближаваше се и знаеше, че може да достигне до него. До истинския Алек. Видя го само за част от секундата, когато зърна зачервените му очи. – Ти не си съдията на това за колко хора рискувам живота си. Нито можеш да определиш кога е настъпил момента да спра. Единствено аз мога да реша. И го правя, защото ме е грижа за теб. Алек, това не е проява на слабост и не искам да го посрещаш с насмешка и заучена фраза между устните, с която да отхвърлиш помощта ми, защото изглежда сякаш те съжалявам.
Присви устни и поклати глава, когато Алек се сравни с Церсей. Разбира се, че никога нямаше да бъде като нея. Нито той, нито никой друг, най-вече Куентин... никой нямаше да му го позволи. Той все още имаше хора, които го обичаха, а Церсей бе останала с почти никого. И може би беше жена, способна на ужасни дела. Но в сърцето на Мартел все още оставаше загнездено онова уважение, което изпитваше към нея. И в края на краищата... без позволението й нямаше да може да се среща с мъжа пред него, докато бяха малки. Единственото, което Куентин можеше да каже за нея бе, че Церсей Ланистър беше човек готов на всичко, за да победи и знаеше, че бе готова да убие, за да предпази децата си. Цената никога не е била от значение за Ланистър. Куентин знаеше, че винаги я плащаха.
Не можеше да го гледа така. Не искаше да продължава да го гледа как се тормози. Алек продължаваше да се налага сам и това убиваше бившия принц. Затова пристъпи близо. Както каза, беше му омръзнало да губи. Тази битка щеше да е негова. Тяхна. Дори да бе последната, той щеше да я спечели и за двама им. Внимателно обхвана китките му, не искаше да го стресне. „Предай се, Алек“ повтаряше наум, а сърцето му бе готово да разбие гръдния му кош и да се впие в тялото на приятеля му. „Остави ме да ти помогна.“
Бавно и леко измести дланите му надолу, за да открие отново лицето му и ги прибра близо до своите гърди. Знаеше, че Алек не обича да го виждат така. Знаеше, че можеше да си навлече още негативни емоции от страна на русокосия, но бе готов да ги поеме. Бе толкова уязвим в момента, че единственото, което Куентин искаше, бе да заключи вратата и да остане с него доколкото бе необходимо. Ала това единствено щеше да събуди подозрения у някой, който търсеше сина на Церсей, освен Куентин. Затова просто повдигна брадичката му и го накара да се вгледа в него.
-  Няма да ме изгубиш, дори да го пожелаеш. – обеща и си позволи да се усмихне съвсем леко.
Ето го, взираше се в него. Можеше да го види. Най-накрая. Истинския Алек. Дланите му се плъзнаха по страните на мъжа и обхванаха внимателно лицето му. Горещата тръпка, която се разля по тялото му единствено подсили надеждата му. Може би въпреки всичко нищо не бе изгубено. Въздъхна и притисна челото си в това на Алек притваряйки очи. Липсваше му толкова силно, че думите не бяха достатъчни. Имаше толкова много за казване, но всичко винаги ги притискаше.
- Ти си много повече от „сина на Церсей Ланистър.“ – заяви тихо и задържа очите си затворени. Можеше да види съвсем ясно онзи спомен в съзнанието си. Споменът от деня, в който самия Алек му бе казал точно това. Още тогава Мартел се бе убедил, че момчето срещу него е орисано да постигне нечувани неща. – И аз няма да ти позволя да се убеждаваш другояче. Чу ли ме? – Разтри леко палци срещу бузите му и се подсмихна, защото последния път, когато го направи не усещане дращенето на брада под пръстите си. Последва кратка пауза, в която Куентин просто се страхуваше да помръдне и да се отдръпне. – Трябва да ти призная нещо...
avatar
Quentin Martell.
Martell
Martell

Posts : 11380
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by alec lannister. on Вто Авг 01, 2017 11:17 pm

Мразеше да го виждат в това му състояние. Ненавиждаше моментите, когато той показваше слабост пред другите. Затова и ги избягваше; затова бягаше от всеки свой страх, от всяка своя слабост с надеждата, че те нямаше да се изпречат на пътя му в миг, непосилен да се справи с тях. Защото той бе Ланистър. Защото той бе лъв. А нито Ланистър, нито лъвовете имаха страхове. Нито едните, нито другите показваха слабост. Нито пък показваха подобна тъга. Вдигаха гордо глави, сякаш нищо не се бе случило. Преглъщаха сълзите и тъгата си, защото нищо не можеше да ги сломи. Но ето го Алек Ланистърмладият лъв, опитващ се да скрие всичко онова, за което му бе повтаряно да не изпитва. Опитваше се да прикрие истината, която се криеше в погледа му, защото така трябваше. Защото така би направил един истински Ланистър. Така казваше майка му. И може би това бе единственото нещо, което бе запомнил от нея, и единственото нещо, към което се опитваше да се придържа. Защото самият той не искаше съжаления. Не търсеше тъжни слова и успокоителни речи. Но ето го Алек Ланистър – младият лъв – опитваше се да си припомни думите, които бе наизустил. Но не можеше. Защото този път бе по-слаб. Лъвът бе склонил глава.
Можеше да усети приближаващите се стъпки на Куентин. Можеше да усети как гласът му се оказваше все по-близо и по-близо. Но не направи нищо, дори не каза нищо. Единствено усети горещата вълна, която премина през тялото му, в мига, в който Мартел обхвана китките му. Можеше да се отдръпне, можеше да продължи да бръщолеви глупости, в които не вярваше. Но този път реши да остане. Този път не помръдна, защото бе непосилен. Непосилен да направи каквото и да е било.
Алек отдавна бе взел своето решение. Дори и несъзнателно, дори и да го бе отхвърлял в продължение на толкова дълго време. Дълбоко в себе си знаеше, че никога не би отблъснал Куентин. Дълбоко в себе си желаеше да го задържи до себе си. Да бъде както преди. Или дори различно. Чувстваше се като егоист, взел грешното решение. Като егоист, мислейки единствено за своите нужди и желания. Но Алек Ланистър бе опитал. Бе опитвал твърде дълго време да продължи живота си без приятеля си. Сега му се струваше невъзможно да издърпа ръцете си и да му каже, че трябваше да си върви. Да се върне в Кастърли и да поеме управлението. Защото това се очакваше от него. Но на младия лъв му бе писнало от нещата, които очакваха от него. Бе му омръзнало да слуша за нещата, които трябваше да прави, и за нещата, които не трябваше. Ако това означаваше да бъде грешник и егоист, то тогава го приемаше. Приемаше съдбата си и знаеше, че дори и лъвът бе непосилен да се противопостави.
Стоеше и го наблюдаваше. Притиснал челото си в това на Алек, Ланистър можеше да види дори и краткото спокойствие, появило се по лицето му. Разумът му крещеше да се отдръпне. Да си тръгне и да остави Куентин отново сам. Така както бе направил преди няколко дни. Да го остави сам сред всичко и всички и да се опита да забрави за всяка дума, за всяко действие, за всяка близост. Но този път сърцето му бе по-силно. Сърцето бе онова, което придържаше краката на Ланистър здраво върху земята и не му позволяваше да помръдне. Сърцето му бе онова, което го спираше от всяко грешно действие. И ако досега бе наранявал Куентин, ако досега бе изричал думи, които поразяваха сърцето на младия Мартел, то Алек нямаше да продължи с това. Не и сега. Не и сега, когато приятелят му бе останал в миг, толкова противен за други. В миг, в който самият Алек щеше да падне поразен.
Сърцето му ускори ритъма си при последното изречение на Дорнеца. Ако бе преди няколко дни, Ланистър щеше да се отдръпне с устни, извити в усмивка, и да му даде свободата да му признае каквото и да е било, знаейки, че истината щеше да остане скрита. Сега просто замълча. Първоначално самият той вярваше, че нямаше сили за признания. Нямаше сили за истини. Не повече. Имаше чувството, че тази вечер бе казал много повече отколкото трябваше. И бе показал много повече отколкото всъщност би показал на когото и да е било. Но пред него стоеше Куентин. Нали? Не бе когото и да е било. Бе Куентин. И истината бе съвсем различна. Истината бе, че и самият Алек имаше прекалено много неща, които трябваше да каже на Дорнеца. За причината да си тръгне така неочаквано последния път. За причината да се държи толкова отвратително с човека, на когото вярваше най-много. За причината да го отблъсква всеки път щом усетеше нещо различно. Вътрешно знаеше, че нямаше смелостта да го направи. Нямаше силите да намери думи, с които да опише всичко онова, което искаше.
Затова отдръпна глава само за да намери погледа на Куентин и да впие очите си в неговите.
“Трябва да ти призная нещо...
И аз.
Защото Алек криеше твърде много неща, които се страхуваше да изрече.
- Какво? – поразен от онова, което се страхуваше да очаква, не успя да каже нищо друго. Не успя да реагира на предишните му думи, на предишните му действия. В съзнанието му единствено се въртеше последното изречение на Куентин. И знаеше, че сърцето му биеше не заради насъбралия се адреналин, а заради страха от истината, от онова, което го очакваше.
Но не помръдна. Остана като статуя, която очакваше да бъде разбита само за да бъде построена отново.
avatar
alec lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 10751
Join date : 18.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by Quentin Martell. on Сря Авг 02, 2017 7:22 am

Обикновено Куентин не се страхуваше да изразява мнението си, да казва истината. Още от малък бе прям и нещата, които можеха да запушат умната му уста бяха много малко. Дори преди няколко дни кралят го бе помолил да бъде честен и да му каже какво наистина мисли за определени хора, за това как се отнасят с него в двора и дали може да му вярва. Мартел дори не се поколеба преди да му отговори. Дори някои от отговорите да не бяха онова, което се очакваше от един подчинен. Защо тогава бе толкова трудно да признае пред Алек нещо, което изпитваше от много години? Помнеше онзи кратък момент от детството им, подобен на този тук. Тогава самият той се изплаши от истината, въпреки че ако бяха в Дорн това нямаше да е проблем. Куентин се бе стреснал от самата ситуация, но тогава беше лесно да замажеш очите на всеки. Децата в тях си оставаха много по-умни и креативни от мъжете, които в момента бяха.
Можеше да усети, че близостта му го притеснява, защото лицето на Алек пареше при допир. Но не искаше да го пусне, не още. В момента се чувстваше изцяло в мир. Нещо, което не бе изпитвал от страшно дълго време и мъжът пред него бе източника на спокойствието му. Как можеше да му признае, че още от дете го обичаше по-силно и от себе си? Как щеше да реагира един Ланистър на това? Защото от Алек не струеше нищо друго освен братска любов. Куентин не искаше да загуби това, само защото сърцето му настояваше да получи своето. Всички казваха, че именно то е нещото, което ще те възвиши, но в същото време собственото ти сърце ще те унищожи до основи при първата удобна възможност.
- Аз...
Думите замръзнаха в гърлото му под формата на тежка буца, която впи шиповете си и се загнезди здраво. Искаше да го целуне и да остави действията му сами да говорят, но не можеше. Сърцето му заби лудо само при мисълта и страхът от реакцията го накара да стисне зъби. Не можеше да го направи, дори след толкова много време. Но и не искаше да го пусне. Беше готов да остане до него и да живее с това. Да го пази само за себе си и да умре с него. Но беше ли правилно? Чувстваше се толкова слаб в момента, защото за пръв път от толкова много време успя да достигне до Алек и когато това най-накрая се случи собственото му тяло го предаваше. Колкото и да му заповядваше да стои мирно, то искаше да избяга от тук.
- Алек... – въздъхна, събрал нова доза кураж. Все пак му дължеше истината и трябваше да я изрече, каквото и да му костваше това. Но тогава Ланистър помръдна и го погледна. Всичко в Куентин се срина и се превърна в купчина руини в краката му, когато срещна очите му толкова отблизо. Зениците му се разшириха, въздухът му секна, а в ушите му се впи досаден звънлив звук. За миг в него се загнезди усещането, че ще припадне, защото чувстваше главата си толкова лека в момента. Какво се случваше с него?
Преглътна тежко и бавно отдръпна ръцете си от лицето на Алек. Ето че страхът го бе хванал за гушата и в момента бавно, но сигурно го подтикваше да се откаже от това. Очите му се плъзнаха встрани, парещи и натежали. Глупак. Какво си мислеше?! Заседналият в гърдите му въздух гореше и задушаваше сърцето му, докато отстъпваше крачка назад. На лицето му се разля тъжна усмивка, показваща че истината му не е от значение. Беше ли наистина? Не. Но може би бе по-добре да я спести на Алек. Да му спести поне този товар. А дали Алек наистина бе толкова сляп?
- Хайде. – промълви тихо и остана вгледан в пода. Куентин бе крал на рязкото отклоняване на темата. Винаги когато се почувстваше несигурен или уязвим по някакъв начин, той се обръщаше на сто и осемдесет градуса. Понякога буквално. Отсъствието на Алек щеше да събуди ужасно много подозрения сега и отлагането единствено щеше да породи повече въпроси. Трябваше да го изведе от тук и да го върне на местопрестъплението. Всички трябваше да видят и да се уверят с очите си, че Алек е съкрушен от новината, дори това да не бе истина. Всички трябваше да видят сина на Церсей там, за да бъдат задушени съмненията им още в своя зародиш. – Трябва да те върна обратно, Алек. Обещавам, че ще бъда до теб. Имаме роли, които трябва да се изиграят. – Най-накрая намери силите отново да го погледне, а на лицето му бе изписана уверителна усмивка. Прехапа вътрешната страна на устната си и сподави всичко онова, което искаше да изплува на повърхността. – Знам, че можеш да се справиш. Разбира се, от друга страна... – По лицето му пробегна съвсем лека гримаса, показваща бързо размишляване. В главата на Дорнеца се разрастваше конфликт. Ако го заведе обратно на празненството, щеше да го отърве от съмненията по негов адрес. Но в същото време щеше да го подложи на толкова много болка, а Алек в момента не изглеждаше така сякаш можеше да понесе още. – Един син може да е твърде съкрушен от загубата, за да пожелае да напусне покоите си. – довърши и се взря в него. Но погледът му издаваше нещо друго. Казваше му, че иска да останат тук. Показваше му своите собствени намерения. Задаваше му един едничък въпрос – споделяше ли всичко това? Примигна няколко пъти и отново погледна нервно встрани. – Изборът е твой...
avatar
Quentin Martell.
Martell
Martell

Posts : 11380
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by alec lannister. on Сря Авг 02, 2017 9:04 am

Чувстваше се по-сигурен в тишината, в тъмното, в тайните. Това не можеше да бъде поставено под въпрос. Страхуваше се от истината и от онова, което щеше да последва от нея. Но не защото не я искаше. Напротив. Искаше я, искаше да чуе всяка малка подробност; всеки малък детайл. Искаше да чуе всичко, което Куентин криеше от него. Но се страхуваше, защото не знаеше как щеше да му повлияе; не знаеше как щеше да реагира. Защото на думите на Куентин нямаше да разкрият само една тайна. Думите на Мартел нямаше да разкрият само един човек. Щяха да разкрият двама; всеки един техен момент, всеки един техен спомен. Алек го бе предусещал. Колкото и да бягаше, колкото и да се криеше, Ланистър не можеше да отрече, че двамата най-добри приятели не често, но не и никога, имаха моменти, които се опитваха да замажат с “любовта между двама братя; любовта, която можеха само да те разберат.
Алек не бе сляп, не бе и безчувствен. Винаги бе знаел, че нещо се случва. Винаги бе усещал онази част от сърцето си, която изгаряше при всеки поглед към Куентин. Но никога не бе имал смелостта да го приеме. Не бе имал куража да се изправи и да признае това още в самото начало. Бягаше, криеше се, отблъскваше го. И точно това бе причината да го отблъсне последния път. Нали? Защото не бе сигурен, защото се страхуваше. Защото знаеше, че ако изречеше нещо, щеше да постави цялото им приятелство под въпрос. Щеше да постави и цялото си същество под въпрос.
Ала колкото и сигурно да се чувстваше в тишината, всички Богове му бяха свидетели колко силно проклинаше всяка част от себе си в мига, в който усети отдалечаването на Куентин. Изведнъж отново почувства себе си слаб и уязвим, сякаш при следващата му дума, щеше да се предаде и да приеме тежестта на живота.
Отклони темата. Куентин не изрече онова, което Алек очакваше. Или което си мислеше, че очаква. Ала нима можеше да очаква нещо подобно от него? Не можеше, разбира се. Не можеше да мълчи и да чака работата му да бъде свършена. Не можеше да го отблъсква при всеки момент, в който усетеше близостта им, и след това да очаква, че Мартел ще се впусне в истината сам-самичък. Всичко това се нуждаеше от толкова много действия, които Алек нямаше смелостта да извърши. Всичката истина се нуждаеше от думи, които Алек не можеше да изрече. Знаеше, че искаше. Дълбоко в себе си вярваше, че това бе правилното нещо. Но в същото време си повтаряше, че не бе. И че не можеше.
Отклони поглед, за да открие правилните думи, с които да отговори на въпроса му. Изборът отново бе негов, но този път Алек дори нямаше и капка колебание.
- Не искам да се връщам там. Нямам сили за лъжите и фалшивите съболезнования, които ще чуя. Искам да остана тук тук, в тази стая, при Куентин Мартел. Но, разбира се, това не бяха думи, които би изрекъл точно сега. Колкото и да усещаше нуждата от тях. Но ако ти трябва да вървиш, тръгвай. Аз ще се оправя.
Секунда по-късно съжали. Секунда по-късно осъзна каква глупост бе извършил за пореден път. Отново бягаше, отново се опитваше да се спаси. И отново използваше работата на Куентин като оправдание за действията, които самият той не можеше да извърши. Страхливец! Сърцето му се бе свило и все пак някак успяваше да тупка толкова болезнено, че Алек искаше да го изкара. Проклинаше се, проклинаше думите си. Но нима можеше да каже нещо друго?
Разбира се, че можеше да каже нещо друго.
Направи крачка напред, приближавайки се към Куентин. Но в следващия миг рязко застана на едно място и изправи тялото си. Устните му съвсем леко се извиха в почти видима усмивка при мисълта за разликата в раста на двамата мъже. Мартел винаги го дразнеше за това, Алек винаги отричаше. Но сега си личеше повече от всякога. Въпреки че Ланистър бе по-големият, в момента имаше чувството, че бе по-малкият. Виждаше фигурата на Куентин пред себе си и можеше само да се възхити на вида и смелостта му. На силите, с които продължаваше да живее. На куража, с който се придържаше към пътя, по който бе поел. Сега Дорнеца изглеждаше толкова по-голям в очите на Алек. Почти като модел, който трябваше да ползва за подражание. Бяха пораснали толкова бързо, че младият лъв почти не можеше да види онези малки деца, които тренираха в Кастърли. Всичко се бе променило и някак си всичко бе останало същото. Изборът бе на Алек кое да задържи.
- Куентин… – изрече тихо. Гласът му бе изморен, но не показа тъгата, която криеше в сърцето си. Надеждата, че някога някъде щеше да чуе истината и щеше да открие сили, с които да сподели своята. Всичко бе толкова тъмно и непознато. Но онова, което светеше така ярко, бе образът на Мартел. А Алек не можеше да позволи тази светлина да изгасне. Не можеше да позволи да вижда как отмества поглед при всяко отдръпване на Ланистър. Бе страхливец твърде дълго време. Бе бягал твърде често. – Какво искаше да ми кажеш? – устните му се бяха извили в половинчата усмивка, успявайки да разкрият дозата кураж, която бе изпълнила тялото му. И може би щеше да изчезне още в мига, в който Куентин го погледнеше. И може би Ланистър бе на път да провали всичко, което бяха изградили досега. Но той бе лъв, а лъвовете не се страхуваха.
avatar
alec lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 10751
Join date : 18.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by Quentin Martell. on Сря Авг 02, 2017 10:36 am

Не искам да се връщам там.
В очите на Куентин мигом проблесна надеждата. Лицето му бързо върна цветовете си и устните му потрепнаха съвсем леко в лъжлива усмивка. Искрено се надяваше точно та този отговор. Искаше да го чуе от него, искаше просто да останат тук за по-дълго. Дори да не говореха за нищо, просто да бъдат заедно. Като онези следобеди в градините на Слънчево копие, когато бяха твърде уморени от деня, за да обсъждат каквото и да било. Просто лежаха до красивата зеленина на оазиса, а слънчевите лъчи ги къпеха. Всичко беше перфектно и двамата бяха в мир със себе си. В погледа му падна тиха сянка няколко секунди по-късно, а от гърдите му се изплъзна тежка въздишка.
- Няма да се върна без теб. – отсече и седна на ръба на леглото. Не бе осъзнал колко изтощен бе физически, докато не се отпусна на мекия матрак. Имаше чувството, че би се разпаднал всеки момент. И щеше да му хареса. Просто да потъне в удобството, а след това и в съня си. Щеше да избяга поне за малко от този свят. Само ако беше толкова лесно, помисли си. – Не искам да те оставя сам. Егон знае, че сме близки и ще бъде наясно защо ме няма. – Облегна лакти на коленете си и отпусна лице в дланите си. Леко разтърка очите си и задържа пръстите си притиснати така.
Не беше толкова лесно да му каже, колкото си мислеше. А уж всичко при тях се уповаваше на факта, че можеха да си споделят абсолютно всяка една болка и тревога, всяка приятна новина. Всичко. А сега какво? Ако му кажеше, че го обича, щеше да го приеме по онзи начин, по който и двамата го правеха от години. „Обичам те, братко, ти си всичко за мен.“ Само начинът, по който това звучеше в съзнанието му накара кръвта на Куентин да кипне за пореден път. Защото бе истина, но не цялата истина.
Внезапно изгуби контрол над тялото си, всяко мускулче в съществото му се стегна болезнено. Скочи, пресегна се и помете таблата с бокалите и празната кана от нощнdта масичка. Вбесяваше се на себе си, вбесяваше се на несигурността си. Защо не можеше да бъде безкомпромисен и в чувствата и думите си, също както с оръжията си? Защо не можеше да ги владее по същия начин? Защо нещо, което изглеждаше в пъти по-лесно, всъщност бе ужасно трудно? Звукът от разпръснатия благороден метал прокънтя в покоите на Алек, а вените по врата на Куентин бяха изпъкнали като въжета. Лицето му оставаше извърнато от това на Ланистър, но можеше да се види как от него капеха сълзи, проблясваха за миг във въздуха преди да се разбият в студения под и да попият в камъка почти мигновено. Побърза да ги избърше с опакото на дланта си, но може би бе твърде късно.
- Бесен съм ти. – каза тихо след няколко секунди пауза, в които си събра мислите за разлика от разпилените бокали. Не беше напълно лъжа, но и не беше онова, което искаше да му каже наистина. – След всичко, през което преминахме ти продължаваш да вдигаш стени около себе си. – Широките му рамене се мърдаха бавно от тежкото дишане. Изпука нервно кокалчетата си и остана с гръб към Алек. – Бесен съм ти за това, че си инатлив ланистърски задник. Че си готов да захвърлиш всичко, което имаме и е само наше веднага щом острието опре до кокала. – Подсмръкна и приклекна, за да събере глупавите чаши от земята. Сигурно изглеждаше като пълен шут в момента. Кого се опитваше да заблуди. – Не се приближавай или ще те ударя. – изръмжа, преди дори Алек да си е помислил да му помогне или да се опита да направи нещо глупаво.
След като подреди всичко обратно на мястото му, оставяйки повече въпроси на масата, отколкото другия можеше да му зададе в момента, Куентин се обърна. Лицето му бе смръщено, точно като на сърдитото хлапе, което някога представляваше. Но освен това по лицето му се прокрадваше и сянката на срам. Изглеждаше глупаво и го знаеше. Точно това го караше да гледа косо встрани и да се моли, че всичко това няма да се превърне в първоизточника на грозна и плоска шега до края на живота му. 
- Това имам да ти казвам, Алек...
avatar
Quentin Martell.
Martell
Martell

Posts : 11380
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by alec lannister. on Чет Авг 03, 2017 10:06 am

Алек Ланистър винаги е бил “инатлив ланистърски задник, винаги е бил егоист. Още от малък единственото, за което се интересуваше, бе себе си и онова, за което мечтаеше. Интересуваше се единствено от това как да достигне желанията си и как винаги да бъде на неговото. Създаваше проблеми на почти всеки Ланистър и въпреки че бе законният лидер, който щеше да поеме управлението след майка си, и въпреки че винаги се стараеше да се държи с една идея по-зряло отколкото трябваше, инатът и егоизмът бяха онези две неща, които така и не успя да изтръгне от себе си. Поне не докато не срещна Куентин. Още в мига, в който бе разбрал, че щяха да си станат като братя, Алек си обеща, че с него щеше да се държи различно. Държеше на него повече отколкото някой би си помислил и именно това бе причината Ланистър да се опитваше да поставя него пред себе си. Не винаги му се получаваше, разбира се, но онова, към което се опитваше, бе важното. Защото Алек никога не бе искал да създаде проблем на Куентин, никога не бе искал да постъпи с него по подобен начин.
Но сега… С всяка изминала секунда се убеждаваше все по-силно, че все пак Алек не бе спазил обещанието си. Не бе осъзнавал колко ядове му създаваше, колко силно го натоварваше. Не бе осъзнавал какво му причиняваше с всяка следваща стъпка. Не можеше да повярва на очите си, по-скоро не искаше. Защото тогава щеше да се наложи да си признае, че не бе спазил обещанието си. Че бе предал Дорнеца.
Но не можеше да си спомни откога не го бе виждал така ядосан. Така бесен, така изморен от всичко, което го заобикаляше. Сепна се, когато Куентин избута бокалите и каната от масата. Сепна се, когато видя колко ядосан бе. Но онова, което изражението му можеше да изрече, бе единствено тъгата. Тъгата и съжалението, които изпитваше. Тъгата и съжалението, че бе позволил да стигнат дотук.
Щом тишината отново настъпи в просторната стая, Алек за пореден път тази вечер вдигна едната си ръка и силно разтърка очите си. Усещаше болката по всяка малка част от тялото си. Усещаше объркването и съжалението. Вината, която раздираше сърцето му. Вината, че бе допуснал всичко това да се случи. И все пак не можеше да изрече нищо. На няколко пъти разтвори устните си и точно в мига, в който си бе помислил, че е подбрал точните и нужни думи, буцата се появяваше отново за гърлото и го стискаше до мига, в който той отново се откажеше. Това не бе той. Това не бе Алек Ланистър. Той винаги знаеше какво да каже, винаги знаеше как да постъпи. Или поне така си мислеше. Сега единственото, което можеше да каже, бе колко съжалява, а знаеше това колко зле щеше да прозвучи. Съжаленията нямаха място тук. Нямаха способността да помогнат и да поправят онова, което вече бе разрушил.
- Не съм искал да захвърля всичко – още преди да го изрече, знаеше, че нямаше да помогне с това. И все пак бе почувствал нуждата да го каже. Изръмжа тихо, по-скоро на себе си. В интерес на истината Алек също бе бесен на себе си, но и това не можеше да поправи. Усещаше колко безполезен бе, безсилен. Можеше да направи толкова много неща и в същото време не можеше. Имаше възможността да изрече толкова много неща и в същото време нямаше.
Знаеше как да борави с думите си. Знаеше как да ги използва на точното и правилно място. Но сега сякаш всичко, което някога бе казвал, изчезна от съзнанието му. Всеки малък спомен, всеки детайл от неговото детство, прекарано с Куентин, бе размазано и Алек не можеше да намери сламка, за която да се хване. Усещаше, че го изпускаше. Че изпускаше най-добрия си приятел, а това бе нещо, което щеше да го съсипе. Да го разруши завинаги. Отчаяно започна да се рови в спомените си. Да търси нещо, което щеше да му помогне. Но Ланистър бе сам; сам бе започнал това и сам трябваше да сложи край на това.
- Познаваш ме, Куентин – прекъсна тишината, която бе продължила сякаш години. – Знаеш, че това не съм аз. Не съм искал да се чувстваш така – казваше истината, ала в същото време имаше чувството, че го лъжеше. Алек дори и несъзнателно наистина бе изградил стени около себе си. Толкова силни и толкова здрави, че самият той бе изгубил начина да ги разбие. Чувстваше се като малко дете. Искаше Куентин да му помогне, да му каже какво да направи. Така както правеше като малък. Слушаше съветите му, слушаше думите му. Защото знаеше, че бяха правилни. Знаеше, че Мартел никога не грешеше. А сега, когато трябваше да се справи сам с това, усещаше, че само правеше нещата по-зле. – Ти си най-добрият ми приятел. Искам да поправя всичко това.
Потъваше, затъваше. Правеше всичко друго, но не и да поправи бъркотията, която бе създал. Ако имаше възможност, щеше да се обърне и да удари собствената си глава в стената. Да се опита да подреди мислите си и най-накрая да намери правилния път, по който да тръгне. Но сега това му изглеждаше толкова далечно. Сякаш никога нямаше да ги изкара от разрухата, в която ги бе въвлякъл.
Сякаш никога нямаше да намери начин да свали стените, които сам изгради. 
avatar
alec lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 10751
Join date : 18.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by Quentin Martell. on Чет Авг 03, 2017 12:57 pm

Стоеше там, вгледан малко по-встрани откъдето Алек се намираше. В съзнанието му валяха въпроси, за да го откъснат от болезнената тишина, която изпълваше гърдите му с отровен въздух. Какво правеше наистина тук? Защо продължаваше да се опитва? Постигаше ли изобщо нещо с присъствието си тук, или единствено влошаваше положението? Какво постигаше? Да обърка Алек съвсем? Да го накара да съжалява за нещо, което е направил?  И защо трябваше да съжалява за нещо, което очевидно бе искал?
Думите на Ланистър го издърпаха от този басейн от мисли, но Куентин единствено поклати глава и погледна към пода. В момента си разменяха празни приказки. Щяха ли да ги накарат да се почувстват по-добре? Щяха ли да ги залъжат поне за малко? Едва ли, колкото и да им се искаше. И двамата отдавна не бяха толкова наивни и глупави, че да вярват в плоски глупости, само защото им се искаше. Имаше много неща, които не искаха, но правеха въпреки това и Куентин не бе сляп за случващото се. Или поне за онова, което се случваше около него. Докато за самия себе си бе умишлено сляп. Явно това получаваше, задето поставяше всички пред себе си и не очакваше нищо в замяна. Притъпяваше собствените си чувства и мотивите, желанията, мечтите му оставаха на заден план. Съжаляваше ли в момента? Точно в този миг определено. Но вътрешно знаеше, че всичко е за по-голямото добро. Егоизмът бе крайно чужд на Куентин Мартел. Или поне откакто порасна. Докато беше принц можеше да си позволи да е надменен, да е капризен и с твърде високи изисквания към каквото и да било. Но когато съблякоха знатните му одежди и всички титли, които вървяха в комплект с тях, той видя през какво минаваха много мъже, които до онзи миг са били под равнището, на което той стъпваше.
Познаваше ли го наистина? Така си мислеше, но самия Алек му каза преди няколко дни колко са се променили и двамата. Възможно ли бе да се познаваха толкова добре, колкото преди? По-скоро можеха ли да си позволят да го твърдят? Имаха ли това право, без да се лъжат право в лицата си? Може много неща у тях да се бяха променили, но едно бе сигурно – никой от тях не бе глупак, освен ако не си го наложеше сам. И дори тогава това означаваше, че отказват да приемат истината, а не че не я виждаха или осъзнаваха.
Ти си най-добрият ми приятел. Искам да поправя всичко това.
Дългите му пръсти се свиха в здрави юмруци. В гърдите му се надигна нова вълна и очите му се впиха в тези на Ланистър. Можеха да се видят пламъците на разрухата в тях. Емоциите му го разрушаваха частица по частица. С няколко широки крачки стопи разстоянието между него и Алек, сграбчвайки го за тъмната дреха и долепяйки гърдите му срещу своите. Писна му. Омръзна му от подобни изречения. Мразеше съжаленията и обещанията, защото почти всички ги нарушаваха. Включително и той. Беше се уверил в това и вече не възнамеряваше да се осланя на тях. Не искаше. И въпреки всичко бе готов да повярва на Алек по всяко време. Но не и точно в този момент, когато дорнецът бе обзет и воден почти изцяло от сърцето си.
- Не искам да съм най-добрия ти приятел.
Никога не съм искал да съм просто най-добрия ти приятел.
Думите му напуснаха гърдите му под формата на дълбок и нисък рев. Поредният прилив на адреналин пулсираше по цялото му тяло и караше кожата му да гори. Сбърчи нос и се поколеба само за няколко секунди. Няколко секунди, които го спасиха. Спасиха и двама им, когато Куентин понечи да го целуне и замръзна на сантиметър от устните му, след като някой почука силно на вратата. Вместо това Мартел обви ръцете си около Алек и го притисна силно в обятията си, точно преди един от стражите да отвори вратата. Пъстрите му очи се впиха веднага в мъжа, а дланта му внимателно разтри гърба на Алек.
- Толкова съжалявам, приятелю... – промълви тихо и в очите му се настани въпросителна сянка насочена към стража. Преглътна сухо и бавно се отдръпна от Алек. – Всичко тук е наред. С лорд Ланистър сме  п р и я т е л и  от години и той има нужда от някой близък в момента. Продължете с търсенето. – Направи няколко големи крачки и се приведе леко, за да могат устните му да достигнат ухото на другия. – Чух викове откъм западното крило. Не знам дали не е просто за заблуда, защото който и да е виновен най-вероятно вече е намерил начин да се измъкне от цитаделата. Но в момента най-важна е сигурността на кралското семейство и всички гости. Не губете време тук. Аз ще се справя.
След като отпрати мъжа, Куентин затвори вратата и отпусна тромаво гръб на нея въздишайки тежко. Имаше чувството, че сърцето му се е заклещило в гърлото му, но лицето му нито за миг не се пропука, докато лъжеше един от верните мъже на Егон. Беше го уверил, че може да му разчита. Но сега си задаваше въпроса дали бе напълно искрен тогава.
След като си отдъхна от ситуацията, очите му отново намериха тези на Алек в средата на стаята. По гръбнака му пропълзя ледена тръпка и го накара да потрепери опрян срещу вратата. Какво, по дяволите, правеше? Не можеше да събере чувствата си, а в момента погледът му издаваше паниката, която бе насочена директно към Алек с намерението да пръсне сърцето на Куентин като кристална топка веднъж завинаги. Устните му потреперваха конвулсивно, а пръстите му се бяха забили в дървената врата сякаш беше в капан.
Така се чувстваше в момента, но не можеше да избяга. Не искаше...
avatar
Quentin Martell.
Martell
Martell

Posts : 11380
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by alec lannister. on Чет Авг 03, 2017 9:18 pm

Сякаш никога нямаше да ги изкара от разрухата, в която ги бе въвлякъл. Сякаш никога нямаше да намери начин да свали стените, които сам изгради. Във вените на Алек течеше кръвта на Ланистър, кръвта на лъва. Това бе кръв, славеща се със своята сила. Кръв, за която нямаше невъзможни неща. Алек можеше да усети как кръвта се стичаше по тялото му. Само мисълта за нея можеше да го накара да извърши нещата, от които се страхуваше. Нещата, които го ужасяваха. Никога не бе разочаровал семейството си щом се стигнеше до този аспект. Нямаше да го направи и сега. Ако се наложеше, щеше сам да издърпа себе си и Куентин от разрухата, в която ги бе въвлякъл. Ако се наложеше, щеше да направи всичко, за да разбие стените, които сам изгради. Защото нямаше да остави нещата така. Не и сега, не и тук. Нямаше да се предаде толкова лесно. Нямаше да захвърли нещо, което бяха градили толкова дълго време, за толкова кратък момент. Не и сега, не и тук.
Нужно му бе само едно действие, само една дума, за да разбере, че онова, което бе изпитвал, не бе грешно. Проклинаше се, проклинаше се толкова дълго за моментите, които бе избягвал; за страха, който бе напирал в тялото му и го бе карал да върши глупости; за пътите, в които бе отблъсквал Куентин от себе си само защото се бе страхувал от онова, което можеше да види в очите му. За един едновременно толкова кратък и толкова дълъг миг, Алек Ланистър почувства цялата смелост у тялото си и знаеше, че бе готов да направи онова, което и двамата отбягваха в продължение на всичките тези години. Можеше да обърне гръб на всичко и всички и да извърши действията, които така силно си бе забранил.
Не можеше да излъже, че не се почувства объркан. Не можеше да излъже, че не се почувства като най-слабото същество на този свят. Но усещаше тупканията на сърцето си и знаеше, че те бяха за Куентин Мартел. Знаеше, че се чувстваше унищожен през годините, в които не го виждаше. Знаеше и колко щастлив бе, когато отиде да го види преди няколко дни за първи път от толкова дълго време насам. И всеки един малък миг, всеки един малък спомен, всяка една изречена дума, всеки един закътан техен момент проблеснаха в съзнанието му. Осветиха пътя, пред който се бе поставил сам, и започнаха да го бутат към онова, което бе желал толкова силно – пазено в тайна, скрито под толкова пластове лъжи и братска обич.
И за един кратък миг бе повярвал, че най-накрая щеше да се докосне до бляна пред себе си. За един твърде кратък миг си бе помислил, че най-накрая щеше да усети онова, което бе обладало мислите му, дори и без той да усети, през всичките тези години. Не помръдваше, не говореше. Гледаше Куентин и можеше само да усети как разстоянието между тях не съществуваше. Бяха просто те двамата и ако Алек можеше да замрази времето, по дяволите, щеше да го направи. Защото цялото му същество, всяка малка част от тялото му, копнееше за това, за тази смелост, която усещаше в момента. И знаеше, че ако си позволеше да ги изпусне, твърде трудно щеше да намери сили отново да си ги върне.
Дори не успя да напълни дробовете си с въздух. Съзнателно тялото му трепереше под това на Куентин, ала всъщност Алек бе застанал като статуя. Статуя, готова да се срине всеки момент. Момент, който дойде прекалено бързо.
Можеше само да усети как тялото му се скова, осъзнавайки, че вратата зад тях се бе отворила. Усети и как Мартел бе обвил ръцете си около него. Защо? Ушите му пищяха, не чуваше нищо, не чуваше никого. Усещаше присъствието си зад себе си и все пак не можеше да разбере нищо от онова, което се случваше. Остана и в същото положение, когато Дорнеца пусна тялото му и го заобиколи. Тръгваше ли си? Не можеше! Бе му казал, че ще остане до него. Не можеше да си тръгне! И все пак Алек се чувстваше като развалина. Като нещо, което нямаше силите дори да произнесе името си. Не знаеше дали бе заради внезапния адреналин, който обладаваше и напускаше тялото му. Или заради онези няколко кратки секунди, през които можеше да усети дъха на Куентин върху устните си. Чувстваше се неспособен да мисли, неспособен да говори. Неспособен да направи каквото и да е било. Сърцето му препускаше в тялото му, ала Алек Ланистър се чувстваше като мъртвец.
Не знаеше колко време бе минало, не бе способен дори и да разбере това. Осъзна къде се намираше едва когато чу затварянето на вратата зад себе си. Това инстинктивно го накара да се обърне. Куентин трябваше да е там, не можеше да си тръгне! Не и сега! Топлината, която обля тялото му, в мига, в който го видя, облегнат върху вратата, върна спомена за момента, който бе прекъснат. За момента, който караше тялото на Алек Ланистър да трепери като победен лъв.
Намери очите на Мартел. Вгледа се в тях и единствено можеше да види красотата им. Онова, което винаги бе виждал, но предпочиташе да остане сляп за него. Предпочиташе да отмести погледа си и да си тръгне. Но не и сега. Не и тук!
Изправи гърба си, стисна ръцете си в юмруци и му трябваха секунди, за да скъси разстоянието между тях. Можеше дори да го усети. Притисна Куентин към вратата.
Нужен му бе последен поглед към очите му, за да не забрави за всеки един подобен момент, от който бе избягал преди. Нужна му бе само една секунда, за да притвори очи и да впие устните си в тези на Мартел. В дълбока и страстна целувка, която можеше само да разкаже за всички чувства, които Алек Ланистър някога бе изпитвал. Чувстваше се като развалина, а едновременно с това се чувстваше и толкова лек, щастлив. За един толкова кратък миг бе успял да свали целия товар от плещите си, който бе носил толкова дълго време. Скрит под купища лъжи, покрит от купища измислици.
Този моменттук и сега – бе цялата истина, която Алек някога можеше да даде на Мартел. Този момент бе единственото нещо, за което бе мислил толкова дълго време без да осъзнае. Без да си позволи да осъзнае.
Отдръпна устните си от тези на Дорнеца само за да си поеме дъх и заедно с това да усети близостта му. Да усети аромата на Куентин Мартел по себе си.
Сърцето му препускаше в тялото му, ала Алек Ланистър се чувстваше като мъртвец. Като някой, който се бе освободил от всичките си тайни само за да достигне до онова, което криеше най-умело. Само за да достигне до чувството, което изпитваше в момента. И да осъзнае, че този момент бе единственото нещо, за което някога бе мислил. Да осъзнае, че това бе единственото нещо, което някога бе искал и винаги ще иска.
avatar
alec lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 10751
Join date : 18.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by Quentin Martell. on Чет Авг 03, 2017 11:20 pm

Гърдите му се надигаха и отпускаха тежко, сякаш някой го душеше бавно и сигурно, но приятно. Можеше да усети как кръвта му кипеше в момента, вгледан в Алек и изпълнен с толкова много борещи се помежду си емоции. Беше объркан, беше изплашен и в същото време виновен и гузен. Какво, по дяволите, щеше да се случи сега? Сега, след като направи голяма крачка, без дори да има възможността да я завърши. Не можеше да си обясни кое бе по зле – самия опит или това, че бе прекъснат по средата на... всичко. Толкова му се искаше земята да се отвори и да го погълне възможно най-бързо.
Сините очи на Алек го караха да забива пръстите си по-силно в дървото, на което бе облегнат. Като жертва, притисната в ъгъла от ловуващ лъв. Изпепеляваха го, а той не спираше да се взира в Дорнеца. Защо? Алек, просто се направи на ударен, както винаги, крещеше наум, но устните му оставаха здраво притиснати една към друга. Беше прехапал вътрешната страна на долната си устна толкова силно, че всеки момент можеше да прокърви. Как бе възможно след като най-сетне бе събрал куража всичко да бъде опустошено от един глупав страж? Сега Куентин дори не знаеше какво да предприеме. Какво да каже. По дяволите, дори не знаеше къде точно се намира. Съзнанието му бе като стая, в която някой внезапно бе загасил всички свещи. Очите му оставаха втренчени в тези на Ланистър в очакване. Какво очакваше? Отговор. Ругатня. Избухване. Удар. Нещо! Искаше да се обърне и да избяга, но обещанието му тежеше като скала върху краката му.
Ролите се бяха разменили.
Дори не можеше да повярва, че най-накрая бе стигнал толкова близо и все пак в момента се чувстваше толкова далеч. Не спираше да си повтаря, че това бе грешка. Негова грешка. Открай време потискаше всичко това, за да предпази Алек, защото знаеше, че нещата тук бяха коренно различни от тези в Дорн. Толкова близо. Усещането от преди няколко минути го връхлетя като орда дотраки. Беше негов за няколко секунди. Само негов, в ръцете му. Миг, който можеше да продължи в нещо, което да ги погуби завинаги. Може би така бе по-добре. Може би щяха да осъзнаят, че не е правилно. Щеше да им даде причина да се концентрират над приятелството си и...
Кого заблуждаваш, Куентин?
Сърцето му пощуря в мига, в който Алек започна да стопява разстоянието между тях. Не, не, не. Очите му се разшириха в очакване, пресъхналите му устни потрепнаха в опит да изрекат нещо, но от тях не излезе нито звук. Имаше чувството, че всеки момент ще избухне в пламъци, които щяха да погубят тялото му, когато усети това на Алек срещу своето. От гърдите му се изплъзна тихо издишане, а очите му започнаха да се местят трескаво от тези на Алек към устните му и обратно. Какво правиш?! Устните му продължаваха да потрепват, но думите просто не стигаха до върха на езика му.
В следващия момент всичко потъна в топъл мрак. Въздухът му секна, а пръстите, които до този момент се забиваха и дращеха по дървото, сега бяха отпуснати. Сякаш това тяло вече не му принадлежеше. Сякаш бе замък, който Ланистър превзе с щракването на пръст. Топлината, която се разля от сливането на устните им към всеки край на тялото му накара всички забравени цветове да се завърнат в съзнанието му. Пръстите му несъзнателно се вкопчиха в тъмния плат, в който бе облечен Алек, а от ръба на притворените му очи се изтърколи по една сълза. Изпариха се преди да достигнат много далеч, оставяйки единствено ярки следи по страните му, които Алек щеше да види след като се отдръпне.
Остана вгледан в него може би за няколко секунди, ала времето можеше и да е много повече. Всичко в момента му изглеждаше като перфектната илюзия. Като сън, който се превръщаше в реалност с всичките си цветове. Беше толкова объркан, толкова изненадан и безмълвен. И в същото време в съзнанието му се трупаха още и още думи. Изречения. Въпроси. Имаше чувството, че всичко това ще го унищожи като просто замахване с ръка. Но едновременно с това се чувстваше освободен. Поне малко. Тук и сега.
- Алек...
Името му се изплъзна в нежен шепот от устните на Мартел като желание, което отправяше към боговете, а сърцето му вече правеше своите опити да се слее с това на Алек. Биеше срещу гърдите му и караше Куентин да го държи здраво до себе си. Как можеше да му каже, че това не бива да се случва, както всички биха очаквали? Нямаше сила толкова силна, която да го накара. Дори проклетият му разум в момента бе поробен от бясно биещото му сърце.
Едната му длан се плъзна обратно към вратата и трескаво напипа ключалката. Не можеше да го подели със света. Не и в момента. Металния звук от заключването на вратата породи нова тръпка у него, която пробягна по гръбнака му като стадо диви коне. В очите му мигом се настани ярко облекчение. Само за няколко секунди, преди желанието да го изрита и да окупира трона си. Пръстите му се плъзнаха нагоре по гърдите на Алек и се спряха на бузите му. За миг зрението на дорнеца се замъгли, а пулсът му забоботи безпощадно в ушите му. Само за този кратък миг съзнанието му направи последен опит да си върне положението с имена като Церсей, Раела и Санса, но бе забито в пода и стъпкано секунда по-късно. Сега очите му виждаха кристално ясно единствено лицето на Алек. Палците му внимателно и бавно рисуваха по бузите му, а гърдите му се надигаха срещу неговите. Искаше го. Всичко това. Него. Искаше го толкова силно, че бе готов да рискува абсолютно всичко.
Без да чака за поредната доза разум, която щеше да се влее в съзнанието му, Куентин нежно притисна устните си срещу тези на Алек и остави усещането отново да го обладае. Имаше чувството, че може да полети. А със силите, които разцъфтяха в тялото му сякаш бе способен на всичко. Бавно и внимателно започна да го избутва към центъра на стаята, към ръба на леглото. Устните му грабеха жадно от амброзията, която представляваше Ланистър, а стъпките му ставаха все по-настоятелни с всяка изминала секунда.
avatar
Quentin Martell.
Martell
Martell

Posts : 11380
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by alec lannister. on Пет Авг 04, 2017 8:15 am

Алек бе направил огромен скок. Огромен лъвски скок, с който се гмурна в непознатото. В дълбините на чувствата си към Куентин Мартел и потъваше към дъното като удавник, който не можеше да си намери нещо, за което да се хване, за да остане на повърхността. Потъваше надолу в непознатото, във всички онези тайни, които някога бе крил. Потъваше, давеше се, но му харесваше много повече отколкото на повърхността. Харесваше му много повече от живота, който бе водил досега – на сигурното, на мястото, откъдето можеше само да наблюдава Куентин като най-добър приятел. Ала съзнанието му, колкото и опиянено да бе, не можеше да не се запита… Какво щеше да се случи утре? Какво щеше да стане, когато се наложеше да изплува нагоре, да излезе от тази стая и да види всички онези лица, които сега презираше така силно? Нима трябваше да продължи да се държи като нещо, което не бе? Нима трябваше да поддържа онази лъжа, че обичаше Куентин като брат, като свое второ Аз? Нима в края на краищата никога нямаше да може да се докосне до дъното и да остане там завинаги? Не можеше да се върне. Не искаше и сега, когато не можеше да мисли трезво, си каза и че няма да го направи. Нямаше да го остави отново.
Звукът от заключването на вратата изпрати към Алек гореща вълна, която премина през тялото му, стигайки до съзнанието му. Искаше го. Осъзнаваше колко дълго бе чакал това, дори и да го отричаше. Осъзнаваше колко дълго бе мислил за това, дори и в миговете, когато отблъскваше Куентин от себе си и от всички онези желания, които така скрито бе имал. Искаше го. И не се интересуваше от нищо и никого. Не се интересуваше от хората, намиращи се зад вратата. Не се интересуваше от хората, които може би го търсеха, чудеха се къде бе той, когато трупът на майка му лежеше някъде там. Не се интересуваше от хората, които се нуждаеха от Куентин Мартел. Защото го искаше само за себе си. Всяка част от него, всеки инч от него. Искаше го. Повече от всичко, което някога бе искал на този свят.
Мислите му завършиха, когато успя да усети устните на Мартел отново. Топлината им бе онова, което разтърсваше тялото на Алек. Всичко онова, което безмилостно атакуваше тялото му. И ако получеше няколко минути самота, може би щеше да се запита какво правеше. Може би щеше да се почувства объркан, стреснат. Объркан от бързината, с която всичко се случваше, и стреснат от собствената си смелост, която бе проявил. Но нямаше нужда от няколко минути самота. Имаше нужда от Куентин, а това, което се случваше в момента, можеше единствено да зареди тялото му със светлина. Силна светлина, която щеше да притъпи всяка грешка, която някога бе извършил. Силна светлина, която щеше да разбие всяка негова мисъл, че всичко това бе нередно; че всичко това бе нещо, за което дори не можеше да мисли.
Пътят от вратата до средата на стаята му се стори някак вечен. През времето, в което отстъпваше назад, усети, че ръцете му бързо се бяха заели с дрехите на Куентин. Още в секундата, в която усетеше плата между пръстите си, го захвърляше някъде настрани сякаш това бе единственото нещо, което се изпречваше на пътя му преди да стигне до Дорнеца. И може би бе така. Усещаше как дишаше тежко, едва успяваше да си поеме въздух измежду целувките, които заливаха тялото му отново и отново. Потъваше, давеше се, но му харесваше.
И сякаш за да докаже това, за секунди успя да смени ролите им. Блъсна Кю в стената зад него – точно там, където Алек стоя до преди няколко секунди, и го погледна с поглед, изпълнен с гняв. И несъществуваща омраза. За секунди успя да смени ролите им. Извъртя телата им, така че той самият да се окаже с гръб към вратата и секунда по-късно вече избутваше Куентин върху леглото. Трябваше му само секунда. Една секунда, в която погледна Куентин с поглед, изпълнен с обожание. С искрата на лъва. С всички онези тайни, които бе крил така умело, а сега бяха разкрити за секунди. Озова се върху Куентин и миг по-късно вече бе изгубил половината си дрехи. В съзнанието му цареше хаос. Красив хаос, създаден от всички онези чувства, които изпитваше в момента. От топлината, която тялото на Мартел излъчваше. От пръстите му, които потреперваха, подвластни на страстта, обладала тялото му. За миг бе забравил къде се намираха. За миг бе забравил за всичко и всички и продължаваше да потъва и да се дави. В Куентин, в погледа му, в топлината му. Във всичко онова, което създаваше Мартел.
И за миг всичко спря. Младият Ланистър отлепи устните си от тези на Куентин и се надвеси над него. Само за да го погледне. Само за да намери погледа му, който можеше да разпали огън в тялото му и в същото време да го смрази на място. Осъзнаваше, че не можеше да отлепи погледа си. Осъзнаваше, че през всички онези години, в които пренебрегваше това с лека ръка, тези чувства просто се бяха натрупвали. И Куентин Мартел бе красив. И Алек Ланистър знаеше това отдавна; знаеше за красотата и всичко онова, което създаваше самия него. Ала бе достатъчно глупав, за да реши да си затвори очите. Сега съжаляваше, съжаляваше за всеки път, в който бе наранил туптящото му сърце. Можеше да го усети и можеше да усети как неговото почти се разпадаше. Вдигна ръка само за да докосне с длан бузата му. За да докосне с палец мястото, където се бе спуснала онази сълза, която той дори и да не бе искал, бе видял.
И как се очакваше… След всичко това да се изправи и да продължи с живота, който бе живял? Как се очакваше след всичко това да остане същият Алек Ланистър?
Не можеше. Не искаше. Тишината и спокойствието го съсипваха, ала му трябваше още един миг. Само за да го погледне. Само за да намери погледа му, който можеше да разпали огън в тялото му и в същото време да го смрази на място.
avatar
alec lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 10751
Join date : 18.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by Quentin Martell. on Пет Авг 04, 2017 12:48 pm

Устните му тръпнеха за още и още. Горяха срещу тези на Алек и бавно, но сигурно водеха към сладката агония, която очакваше и двама им веднъж щом достигнат целта си. В момента не съществуваше нищо друго. Не съществуваше никой друг за него освен Алек и ароматът, който винаги усещаше, но никога не си позволяваше да почувства истински. Досега. Очите му бяха затворени, ала съзнанието му рисуваше свой собствен свят. Виждаше красивите му черти без дори да го поглежда, защото ги познаваше по-добре и от себе си, пръстите му се движеха нежно по наболата брада на Ланистър.
Ако някой го бе срещнал преди време и го бе попитал дали изпитва нещо повече към Алек от братска любов и дълг, той щеше да поклати глава. Щеше да отрича всичко, с което го замереха. Защото щеше да се страхува твърде много, за да го признае пред себе си. Та какво ли оставаше да го признае пред тях. Ала сега, когато двамата споделяха всичко това и знаеха, – казаха си всичко без дори да проронят и дума – отново щеше да отрича до края. Но не защото се страхуваше от това как би се отразило на него, не защото го интересуваше какво биха си помислили всички. А защото се страхуваше, че всичко може да се отрази фатално върху Алек.
Когато усети светлия плат да се свлича от раменете му, Куентин леко захапа долната му устна, за да го подразни. Цялото му тяло, цялото му същество пламтеше при всеки допир между кожата му и пръстите на Алек. Искаше да го има, точно тук и сега. Искаше да строши оковите, с които живееха вече години, но не искаше да прибързва с нищо. Предпочиташе да остави Ланистър да води. И сякаш като по поръчка Алек взе всичко в свои ръце и изненада дорнеца. Когато усети студената стена зад гърба си, от гърдите на Куентин се изплъзна тих стон. Устните им се разделиха и очите му отново потърсиха тези на лъва. По дяволите. В момента съвсем покорно се предаваше на лудостта, която се криеше в погледа на Алек. Можеше да види пламъка на желанието в очите му. Дърпаше го, привличаше го все повече и повече към себе си с всяка изминала секунда. Беше готов на всичко в този момент. В тази стая. И Алек го знаеше.
- Изцяло твой съм...
Прошепнатото признание бе прекъснато почти мигновено. Тялото му бе превзето от изненадата, примесена с дълго очаквана тръпка, която Мартел би сметнал за непозната, но тя винаги бе била там. В сенките на съзнанието му. Осъзнаваше, че бе отключил нещо у Алек, което не искаше никога да изгуби. Онова момче го нямаше. Пред него стоеше мъж, който знаеше какво иска. Ръцете му прогаряха дупки в плътта на Куентин, докато го насочваше назад, а очите им не се разделяха нито за миг.
Когато усети ръба на леглото зад краката си Куентин дори не се опита да противоречи на естествените сили. Тялото му полетя назад и надолу и се отпусна свободно върху мекия матрак. От гърдите му се изплъзна тежка въздишка, а хладките завивки му вдъхнаха нова глътка свежест. Когато усети тежестта на полуголия Алек върху себе си не дълго след това, ръцете му пропълзяха внимателно по ханша на мъжа и се задържаха там, а тазът му се притисна леко нагоре. В очите му можеше да се прочете неподправеното желание, докато отново обхождаха красивото лице на Ланистър. Богове, бе толкова красив.  Възхищаваше му се още от дете, но в момента над него наистина не се надвесваше сладкото момче от Кастърли, а мъж със скрита стихия в гърдите.
Протегна едната си ръка нагоре и отново почувства бузата му, а палецът му се плъзна нежно по долната устна на Алек. Само след миг на лицето на Куентин се изписа може би неочаквана усмивка – толкова чиста, толкова непринудена и истинска. Като онези, които раздаваше толкова лесно като по-малък. През годините си мислеше, че бе забравил какво е наистина да се усмихва. Усмивката му да бъде породена от нещо положително. Но ето, че... Алек го караше отново да се усмихва по онзи начин. Куентин Мартел се усмихваше. Последва тих кикот и по бузите му плъзна руменина. Искаше да погледне встрани и да отърси глупашкия срам, който го изпълни внезапно, ала не можеше. Беше в плен. Дори не можеше да повярва какво се случваше в момента.
- Сигурен ли си?
Въпросът излетя между устните му с такава нежност, която самият той не бе чувал от себе си. Но преди дори да получи отговор от Алек, пръстите на другата му ръка вече се плъзгаха внимателно по ръба долнището му. Ушите му копнееха само за един единствен отговор, а очите му съвсем ясно го умоляваха. Тазът му продължаваше да се притиска към Алек, а устните му пулсираха болезнено заради отсъствието на неговите.
avatar
Quentin Martell.
Martell
Martell

Posts : 11380
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by alec lannister. on Пет Авг 04, 2017 11:49 pm

Почти несъзнателно устните му бяха оформили съвсем лека, но напълно видима усмивка. Ала не бе от онези хлапашки усмивки, които се появяваха на лицето на Алек щом получеше онова, което искаше. Не бе и от онези подигравателни, които използваше, когато нещо не му се нравеше. Бе истинска усмивка, която можеше само да покаже на Куентин какво означаваше всичко това за него. Можеше само да му покаже колко дълго бе чакал този момент и всички онези чувства, насъбрали се в тялото му, а сега – пуснати на свобода. И Алек вярваше, че точно в този момент не съществуваше нищо, което да го направи още по-щастлив, ала в следващия миг видя усмивката на Мартел. Това изпълни тялото му с блажено чувство, сякаш бе живял за това. Знаеше, че Куентин не се усмихваше често. Казваше, че не му отиваше, но всъщност това го правеше още по-красив. Казваше, че лицето му просто отказваше, ала точно в този момент Алек знаеше, че нищо не се бе възпротивило. И ако можеше, щеше да наблюдава тази усмивка по-дълго, отколкото всъщност си позволи. Запечата я в съзнанието си, сякаш се страхуваше, че щеше да я изгуби. Запечата всеки малък детайл от нея в ума си, защото не искаше да забрави. Тази усмивка, този момент, Куентин Мартел.
Допирът на палеца на Куентин върху устната на Ланистър само изпрати нови горещи тръпки по тялото на младия лъв. За първи път го усещаше толкова близко до себе си, ала можеше да чуе как собственото му съзнание му крещеше, че искаше още и още. Жадно търсеше начин да притисне тялото му до своето все по-близо. Защото не искаше и нямаше да го пусне. Защото на няколко пъти си бе позволил да изгради стени около себе си, достатъчно високи, за да спрат всеки техен опит за близост. Сега, когато бе усетил Дорнеца по-близо от всякога, знаеше, че никога нямаше да се насити. Знаеше, че щеше да иска още и още. От аромата му, от топлината му. От всичко онова, което сега можеше да докосне.
Въпросът на Куентин го издърпа към реалността. Ала реалността бе като онази, която се появяваше щом затвореше очите си. За първи път реалността бе толкова красива, че Алек не искаше да я напусне. Пое си дълбоко въздух, а след това спусна лицето си към това на Мартел. Доближи устните си до ухото му и преди да изрече каквото и да е било, позволи на топлия си дъх да се разпръсне по кожата му. Да го възпламени така, както той бе възпламенил него.
- Изцяло твой съм – повтори тихо думите му. Това бе на път да породи още по-голяма усмивка върху лицето на Алек, но той нямаше време за подобни неща. Не и сега. Още в следващия миг докосна нежно врата на Куентин с устни.
Първоначално просто го дразнеше. Искаше да усети как тялото му се разпадаше под неговото. Искаше да усети как пламъците обгаряха и двамата. Едната ръка на Алек потърси тази на Куентин само да са сплете пръсти с неговите и да я стисне силно. В следващите няколко секунди устните му се спускаха нагоре и надолу по врата на Мартел, ала миг по-късно Алек изправи рязко гърба си. Дори не искаше да погледне за реакцията на Дорнеца. Почти веднага пръстите му се бяха заели с долнището на мъжа под него и щом бяха готови, Алек отново отпусна тялото си надолу.
Устните му се върнаха по кожата на Мартел. Можеше да усети как тялото му гореше. Ала това на Алек бе по-топло от всякога. Усещаше недостига на въздух, който го бе накарал да се запъхти. Усещаше как сърцето му препускаше все по-бързо и по-бързо. Усещаше как пръстите му почти трепереха от целия адреналин и цялата страст, които разкъсваха душата му. Разкъсваха я така болезнено красиво, че Ланистър искаше да запази този момент завинаги. Можеше да се закълне, тук и сега, че никога не бе изпитвал нещо подобно. Никога не се бе докосвал до нечие тяло, което го караше да чувства това. И може би Мартел усещаше това у него, а може би дори не успяваше да обърне внимание – прекалено разсеян от допира на Алек, но младият Ланистър бе различен. Сега не бе онзи груб, инатлив ланистърски задник, който си бе позволил да изрече всички онези глупости, с които да нарани Куентин. Сега бе онзи Алек Ланистър, истинският, който най-накрая си бе позволил да издаде тайните си.
Тайните, които сега го възпламеняваха.
Устните му се спускаха все така бавно по тялото на Мартел. В един миг бяха прекалено нежни, в друг – изпълнени с лека грубост, олицетворявайки желанието, което напираше у Ланистър. Реално, все още не бе осъзнал напълно, че всичко случващо се бе реално. Имаше чувството, че при следващото му мигване, щеше да се озове отново в онзи коридор… Но топлината на Куентин бе прекалено силна, за да запази тази мисъл в съзнанието му. Лекото потрепване на тялото на Мартел под множеството целувки на Алек бе прекалено влудяващо, за да запази каквато и да е мисъл в съзнанието му.
На Алек му бе нужна само секунда, за да вдигне поглед и да открие очите на Куентин. Да види пламъка в тях. Пламъкът, който бавно, но съвсем сигурно и влудяващо се спускаше по цялото му тяло.
avatar
alec lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 10751
Join date : 18.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by Quentin Martell. on Съб Авг 05, 2017 9:33 am

Едва сдържаше желанието в гърдите си. Ала трябваше ли? Защо да го прави? Защо се сдържаше? Всичко, което искаше в момента бе да го усети. Да се слее с него така както с никой друг. Да се гмурне в пожара от чувства, който ги бе обградил в перфектен кръг, който постепенно се стесняваше. Искаше да ги погълне. Искаше да получи само едно едничко подтикване да продължи. Искаше да изгори с него.
Изцяло твой съм.“
От гърдите на Куентин се изплъзна искрен смях, а в ъгълчетата на очите му се образуваха лъчезарни бръчици. Вкусваше от щастието всеки път щом Алек кажеше нещо различно от фалшивите изрази. Знаеше, че това е той. Тук и сега. А не онзи странен мъж от по-рано, който само приличаше на него. Усещаше мира, който го прегръщаше в нежните си обятия и знаеше, че отвъд тази стая той не съществуваше. Но това не го натъжаваше. Не и в момента. Очите му изпиваха жадно чертите на Ланистър, а желанието в тях грееше като драконов огън.
Помръдна, за да помогне на ръцете му да развържат кожените върви на долнището му. Пръстите му плавно се плъзнаха нагоре по гърба му кратко след това, когато отново усещаше гърдите на Алек срещу своите. Преминаха нежно по красивия улей, който образуваше гърбът му и се спряха на раменете му. Кожата му бе толкова гореща и нежна, привличаше Куентин като магия. Не му бе непозната, но определено сякаш я опознаваше наново, по съвсем различен начин. Пръстите му трепереха срещу нея от магнетизма, който излъчваше. Едновременно бе готов да изгори за нея и се страхуваше, че може да го нарани и да му остави белег завинаги. Красив белег несъмнено. Белег, с който със сигурност щеше да се гордее. Но вместо това устните на Алек прогаряха своя път по кожата му. Нежни въздишки се изплъзваха през няколко секунди, породени от сладкото усещане, което се разстилаше след всеки допир на устните му. Кожата му потрепваше конвулсивно, а устните му кълняха безмълвно. Искаше още.
Очите му не спираха да се взират в Алек. В пъстрите му ириси не присъстваше нищо освен ярките нюанси на любовта. Усещаше дъха му върху своя, усещаше сърцето му срещу своето. Биеха едно към друго сякаш в синхрон. Беше толкова красив.
- Богове, толкова си красив... – повтори на глас, докато гледаше надолу. Изчака, за да срещне очите му преди да се пресегне и да обхване лицето му в шепите си отново. Придърпа го отново нагоре и притисна челото му към своето след кратка и звучна целувка. – Толкова си красив. – прошепна отново и остави всички бариери, всички задръжки да рухнат и да се превърнат в пепел около леглото. Точно тук и точно сега Куентин Мартел нямаше нищо за губене.
Преобърна го и секунда по-късно се настани между бедрата му. Остана така, надвесен над Алек за няколко секунди. Искаше да го погледа, искаше да осъзнае наистина колко уязвими бяха и двамата в момента. Светът извън тези покои бе потънал в мраз за тях. Времето не съществуваше. Пресегна се и дланта му погали бузата на Алек. Не искаше да го дели със света, но на следващия ден щеше да му се наложи. Сега... Сега живееше за момента. Само и единствено за Алек. Внимателно изхлузи долнището от дългите му крака и отново се притисна към него. Устните му намериха врата на Ланистър и пламнаха в мига, в който се докоснаха до кожата му. Бавно и нежно целувките му преминаваха по дължината на челюстта му, а наболата брада ги дращеше приятно. Тръпката пропълзя по цялото тяло на Куентин и го подтикна да плъзне ръката си между телата им. Искаше да чуе онзи тих стон, искаше да чуе удоволствието от това да го докосва там долу, докато целувките му преминаваха в нежни захапвания близо до ухото на Алек.
- Обичам те, Алек...
Признанието го остави без дъх. Беше го изричал толкова много пъти мислейки, че не е възможно да бъде по-искрен. Но ето че можеше. Защото до този момент, колкото и верни, тези думи имаха съвсем различно значение. Любовта, която представяха бе братска, ограничена и криеща истинската такава. Онази, която изпепеляваше дробовете му всеки път щом тренираха. Не защото се измаряше, не защото Алек бе най-добрия боец в очите му. А защото бе толкова близо до него и в същото време толкова далеч всеки път. Всеки път, но не и сега.
avatar
Quentin Martell.
Martell
Martell

Posts : 11380
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by alec lannister. on Нед Авг 06, 2017 11:29 pm

Вътрешно тялото му се тресеше. Алек можеше да усети как всяка частица от него бе готова всеки момент да се пръсне и да го остави съвсем унищожен. Пръстите на Куентин, които усещаше по гърба си, само допринасяха за това чувство и го караха напълно да се отдаде на емоциите, които бушуваха сега у него. Ала и защо да се сдържаше? Нима имаше причина да го прави? Нямаше. Тук и сега нямаше. Тук и сега всичко бе тяхно. Стаята, леглото, въздухът. Алек принадлежеше на Куентин, а Куентин принадлежеше на Алек. Двамата си принадлежаха като две отдавна отделени части, които само бяха чакали мига, в който ще се съберат отново. Тук и сега Алек Ланистър бе повече себе си от когато и да е било. Тук и сега лъвът бе показал същността, която толкова дълго бе крил в себе си. И всичко това бе за Куентин Мартел. Бе запазил същността си за него, бе запазил душата и сърцето си за него. Тайните, истината. Емоциите, които сега изпитваше. Чувствата, които винаги бе имал.
Принадлежеше на Куентин повече отколкото принадлежеше на себе си. Искаше да му даде повече отколкото можеше. Защото той бе изцяло негов.
Сподавен смях се прокрадна измежду устните му, когато Куентин преобърна телата им. Ала в мига, в който устните на Дорнеца докоснаха кожата му, Алек не бе способен да направи нищо, освен да притвори очи и да се отдаде на пожара, който обгори тялото му. На няколко пъти едва успя да сдържи стоновете си, ала топлината на Куентин бе прекалено силна, за да намери сили,  с които да продължи. Съвсем тих, но успяващ да разкрие всичко онова, което се случваше по всеки инч от него, стонът се изплъзна и колкото и тих да бе, Алек имаше чувството, че бе оглушил стаята около тях.
Думите на Куентин обаче бяха онова, което го оставиха без въздух. Очите му премигнаха няколко пъти, докато съзнанието му се опитваше да обработи всичко случващо се досега. Не успя. Но Ланистър нямаше време за губене. Обви лицето му с ръце само за да го придърпа към себе си. Позволи на топлия дъх на Мартел да се разлее по лицето му само за да разпали огъня у него, да го поддържа жив. Бе чувал тези думи от него. Бе ги чувал многократно и бе отвръщал на тях многократно. Но сегашното им значение бе много по-различно. Това, което означаваха сега, бе много по-силно от онези братски чувства, с които покриваха истината. Това бе много повече отколкото някога си бяха казвали и ако Алек искаше да го чува от един и същи човек до края на живота си, то бе от Куентин Мартел. Куентин Мартел и никой друг.
- Куентин Мартел – изрече цялото му име с обожание. С искрена усмивка на лицето си, чиято причина не знаеше, не осъзнаваше. – Обичам те и винаги съм те обичал.
Все още не можеше да осъзнае защо устните му се бяха оформили така здраво в усмивката, която не можеше да свали. Все още не разбираше защо не можеше да успокои сърцето си. Не знаеше къде се намираше, не знаеше как бе попаднал тук. Не можеше да осъзнае дали го бе заслужил или бе подарък от всички Богове, за който след това прескъпо щеше да си плати. Знаеше само едно. Обичаше го с цялото си сърце, обичаше го повече отколкото някога си бе позволил да обича. И нямаше нищо, което да го спре от това. Дори и всичко, което се намираше от другата страна на вратата, не можеше да го спре да го обича. И ако имаше нещо, което в момента мразеше, то бе моментът, в който щеше да се наложи да отключат проклетата врата и да излязат от тази стая. Моментът, в който ще трябва да остави Куентин и да продължи с проклетия си живот.
Но сега този момент му се струваше твърде далеч. Затова повдигна главата си и за пореден път докосна устните му със своите. Нежна целувка, която се превърна в твърде страстна. Топлината, която изригна между тях и се разпръсна по телата им. Огънят, който тръгна от устните им и продължи надолу по тях, сякаш досега не им стигаше.
Спусна устните си надолу само за да намери врата му. В първия миг единствено го дари с целувка, ала в следващия го захапа леко с върха на зъбите си.
След това отпусна главата си назад върху възглавницата и сякаш остави изцяло тялото си в ръцете на Куентин Мартел. Защото го обичаше, защото бе изцяло негов и защото му принадлежеше. Последвалите минути бяха като блян, за който в миналото си само можеше да си забрани да мисли. Последвалите минути бяха като екстаз, в който Алек изпадаше отново и отново, сякаш никога нямаше да напусне тялото му. Едва сега можеше да усети прохладните докосвания на въздуха, но кожата му бе прекалено топла, за да ги допусне. Куентин бе прекалено топъл, за да ги допусне.
Сърцето му сякаш се бе ускорило. Тялото му сякаш ставаше все по-горещо и по-горещо. Продължаваше да губи представа за себе си и всичко онова, което се намираше около тях. Знаеше само едно. Тук и сега бе единственото нещо, което искаше. Тук и сега принадлежеше само на него.
avatar
alec lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 10751
Join date : 18.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by Quentin Martell. on Пон Авг 07, 2017 9:34 pm

Нежният стон погали ушите му и накара всяко мъхче по гърба му да настръхне приятно. Богове, защо трябваше да е толкова... Толкова опияняващ? Устните на Куентин продължаваха да попиват жадно от топлината на кожата му, ръката му се движеше по-настоятелно, докато не чу думите му. Той го каза обратно. Мартел се надигна леко, за да го погледне. Очите му мигом потънаха в тези на лъва, толкова удивени и в същото време толкова първично изплашени. Потънали в топлината на тръпката, която струеше от гърдите на Алек право в неговите. Всичко в този момент изгуби смисъл. Всичко освен него.
Понечи отново да го назове по име, но устните на Ланистър заключиха четирите букви в целувка и ги върнаха обратно към ядрото му. Можеше да се закълне, че всеки път усещането ставаше по-сладко от предишния. Устните му туптяха от желание, горяха за неговите и всеки техен допир бе като дълго чакана и заслужена награда. Чакаше повече от десетилетие. А сега, когато всичко бе негово – всичко, за което плътта и съществото му копнееха толкова време –  Куентин не можеше да се насити. Не искаше това да приключва, но усещаше как минутите се изплъзват постепенно. Не. Нямаше да пропилее нито една от тях. Всеки миг с него бе по-ценен от живота на дорнеца.
От гърдите му се изплъзна чист и изпълнен с копнеж стон. Зъбите на Алек събудиха нещо у Куентин, което дори той не подозираше, че се спотайва дълбоко под кожата му с маслинов загар. Ласките на лъва отключваха съвсем нова и непозната за него врата. Врата, която го притегляше с удивителна сила, на която не бе способен да противостои... дори да искаше. В Слънчево копие винаги имаха играчки на разположение, млади тела, с които да запълват скучните горещи следобеди. Ала Куентин никога досега не бе правил любов с човек, който смяташе за правилния. Човек, когото обичаше. Към когото изпитваше фактически... истински и неподправени чувства. Не бе спал дори с Раела, защото до брак дори не се стигна. Но сега... Тялото му, сърцето му, душата му в момента не изпитваха само и единствено жажда и първична похот. Не го искаше, само защото бе красив, ужасно привлекателен и способен да разбие всяко сърце, включително и неговото. Куентин го искаше, защото след всичките години, той можеше да види всичко отвъд красивата фасада. Всичко, което се спотайваше в Алек Ланистър. И го обичаше. Всичко, което бе. Не само тялото, което гореше под неговото. Обичаше душата му...
- По дяволите, Алек... – едва не проплака, но думите напуснаха устните му под формата на умилително съскане. Очите му се спуснаха към лицето на Ланистър търсещи неговите, ала срещнаха единствено нежната гримаса на Алек и се изпълниха с обожание. Нямаше връщане назад. Нямаше връщане от този осеян с огън и натрошени парченца стъкло път. Вече бе тръгнал съвсем доброволно по него и щеше да го извърви. Заради него.
Пресегна се и внимателно прокара длан по бузата му и я плъзна надолу по врата му, докато не достигна гърдите на Алек. Беше толкова красив и уязвим под него. Дари го с целувка, но не твърде дълга, преди устните му да поемат на Юг. След като леко захапа ръба на брадичката му, целувките на Куентин продължиха бавно, но сигурно към гърдите му, оставяйки топли и влажни следи. Искаше да го накара да потръпне, искаше да усети онзи трепет в кожата му. Искаше да се увери, че Алек наистина се чувстваше по същия начин. А целувките му продължаваха да проправят своя път надолу. Попиваха топлината от нежната му кожа и продължаваха да искат още. Погледът му се измести нагоре, когато устните му погалиха хълбока на Алек и преминаха още по-надолу. Искаше да срещне погледа му, преди да впие устните си във вътрешната страна на бедрото му и да го подразни със зъби. В пъстрите дорнски очи играеха диви пламъчета.
Тялото му се отпусна по корем върху вече не толкова хладките завивки, а раменете му останаха под горещите бедра на Алек. Можеше да се закълне, че в момента кръвта му бе по-гореща от тази на Таргариен. Те не можеха да бъдат изгорени? Куентин се наслаждаваше на пожара, който се подклаждаше все повече и повече с всеки допир между него и Алек. Нямаше да го лиши от нищо. Нямаше да го лиши от желанията си, от желанията му, от желанията и на двама им. Затова ръцете му се плъзнаха плавно от двете страни на ханша на Ланистър и продължиха нагоре, докато не достигнаха ребрата му, а устните му го поеха бавно.
avatar
Quentin Martell.
Martell
Martell

Posts : 11380
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by alec lannister. on Сря Авг 09, 2017 7:27 pm

С всяка следваща целувка кръвта у Алек ставаше все по-топла и по-топла. Имаше усещането, че направо кипеше вътре в него, готова да изригне всеки миг. Сърцето бе онова, което не можеше да усети. Дали бе защото се бе свило от всичките емоции, които обляха тялото му, или защото тупкаше прекалено бързо, за да бъде усетено – Алек не знаеше. Но това бяха неща, за които не можеше да мисли в момента. Както и причината всичко да му се струваше толкова топло, а всъщност добре си спомняше как в началото ръцете му бяха ледени. Както и фактът, че ако наистина бе избягал от Куентин Мартел, то сега нямаше да изпитва цялата горещина, погълнала телата им. Всичко му се струваше някак нереално, ала в същото време истинско. Целувките, топлината, обичта – бе като блян, до който най-накрая се бе докоснал. Като път, по който най-накрая се бе престрашил да поеме. И имаше толкова неща, които при отсъствието на тези целувки и страсти, биха обзели съзнанието на младия Ланистър. Толкова неща, за които не можеше да мисли, докато тялото му гореше. По-късно може би щяха да го нападнат като стрели, ала сега единственото, което го караше да се чувства толкова уязвим, бе огънят, който не можеше да потули.
Усещаше тялото на Куентин върху своето и точно в този миг може би то бе единственото нещо, което можеше да го предпази от всичко онова, от което той нямаше да успее да се защити. Бе се пречупил, бе се поддал на топлината. И ако имаше нещо, което в този момент би ги застрашило, лъвът дори нямаше да го усети.
А целувките на Дорнеца продължаваха надолу и не даваха причина на Алек да се освести.
- Куентин – изрече тихо още преди да осъзнае, че щеше да го направи. Като молитва. Да спре. Като молитва. Да продължи. И ако имаше нещо, за което в момента бленуваше най-силно, то бе Куентин. Той, тялото му, душата му, сърцето му. И той ги имаше – изцяло бе негов, ала искаше още и още, защото бе твърде жаден. Жаден за него, за целувките му, за всичко онова, което желаеше. За всичко онова, което можеше да му даде.
Спусна ръцете си само за да вплете пръсти в косата му. Задържаха се там, в следващия миг се присвиха, а сърцето на Алек сякаш издаваше стоновете, които устните му изпускаха. Не можеше да ги сдържи, дори не искаше. Знаеше, че те бяха онова, което сърцето и душата му издаваха. Насладата, която тялото му изпитваше. И не бе просто наслада, бе екзалтация, която разкъсваше бавно тялото му. Алек осъзнаваше, че почти се разпадаше. Усещаше тялото си влажно от целувките на Куентин, ала онова, което се случваше в момента, бе повече от всичко онова, от което някога се бе опитвал да избяга. Получаваше всичко онова, което може би и двамата бяха чакали твърде дълго. Единият почти съзнателно, докато другият се бе опитвал да го прикрие. И вярваше, че имаше причина. Вярваше, че сега и тук се случваше с причина.
Минути по-късно почувства как душата му просто напусна тялото. Последен силен, ала достатъчно тих стон. А след това сякаш просна тялото си върху завивките. Завивките, които му се струваха толкова топли. Трябваха му няколко минути. За да успее да си поеме въздух, за да върне съзнанието си. Можеше да усети как цялото му тяло туптеше от горещината, плъзнала се по всеки инч. Можеше да усети как сърцето му се опитваше да възвърне нормалния си ритъм. Сега това му се струваше прекалено трудно. Нещо, до което дори и да се опитваше да стигне, не можеше. И все още не се бе наситил. Сърцето му искаше още и още, съзнанието му се молеше за още. Времето се изплъзваше между тях, ала Алек нямаше да му позволи да му отнеме Куентин.
Придърпа го нагоре към себе си. Устните му нежно докоснаха неговите, ала в следващия миг ги вплете в гореща целувка. Докато Дорнеца бе успял да усети, младият Ланистър вече преобръщаше телата им. Озова се върху него и това сякаш само покачи температурата. Куентин бе обладал съзнанието на Алек, бе пленил сърцето му. Лъвът дори не бе успял да осъзнае кога всичко се бе случило, но осъзнаваше самия факт. И не можеше да се противи, не искаше. Защото изцяло бе негов.
Спусна тялото си и целувките си надолу по кожата на Мартел. Оставяше същите влажни следи, които той бе оставил върху него. Създаваше същите пламъци, които той бе създал у него. И знаеше, че скоро от двама им щеше да остане просто пепел. Пепел, пропита със спомените за този момент. Пепел, пропита със страстта, която и двамата изпитваха.
Целувките на Алек бяха стигнали точно до корема на Куентин, когато той вдигна поглед, за да види лицето на Мартел. Желаеше го. Желаеше всяка частица от него повече от всичко. Ала сега щеше да му даде онзи блян, до който той самият се бе докоснал. Сега щеше да накара неговото тяло да се разкъсва под стоновете и екстаза, от които нямаше да се спаси.
Продължи надолу и за миг, само за миг, младият Ланистър можеше да усети как на лицето му се появи коварна усмивка. Ала не успя да се задържи за дълго. Устните му бяха заети.
Искаше да усети как тялото на Дорнеца се разпадаше под неговото. Така, както той се бе разпаднал преди миг.
avatar
alec lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 10751
Join date : 18.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It is only later, in solitude, in memory that the realization dawns: when the ashes are cold; when the mourners have departed; when one looks around and finds oneself - quite to one's surprise - in an entirely different world. / Quentin and Alec

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 1 от 3 1, 2, 3  Next

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите