Масово
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» I can always count on you
Вто Яну 09, 2018 7:36 pm by moon;

» Young adult / lionel n' moon/
Вто Яну 09, 2018 7:30 pm by moon;

» Dawn with arms of roses
Вто Яну 09, 2018 7:20 pm by moon;

» The rising moon is on the shine. • April and Dorian
Вто Яну 09, 2018 7:17 pm by April

» let it all go, let it all go away.
Вто Яну 09, 2018 7:15 pm by April

» April и Meera
Вто Яну 09, 2018 7:08 pm by April

» Другарче за ГИФ
Вто Дек 26, 2017 8:22 pm by April

» And it feels like heaven, when I kiss the devil ll SPAM
Нед Дек 24, 2017 12:32 pm by Lissabelle

» Brenard Bracken / 24 / Lord of Stone hedge
Нед Дек 03, 2017 4:55 pm by Matthias.


Whenever I'm alone with you You make me feel like I am home again

Предишната тема Следващата тема Go down

Whenever I'm alone with you You make me feel like I am home again

Писане by Lissabelle on Чет Ное 23, 2017 1:52 am

Понякога нещата се случваха защото им бе крайно време да се случат, а не защото ги искаш. Понякога края на една история не дава начало на друга, а те връща в реалността, в което естествено нямаше нищо лошо, но всеки би искал да живее в приказка.
- Защо си така облечена? - майка ѝ застина на вратата и я погледна объркано - Къде ще ходиш? Ще извикам баща ти... - започна, но тихият смях на блондинката я прекъсна.
- Спокойно, мамо. Никъде не отивам. Къде има да отида въобще? - говореше леко приповдигнато, а греещата радост от нея сякаш бе дошла от нищото. Беше ден като всеки друг. Слънцето грееше както обикновено. Птичките пееха. Баща ѝ говореше долу с истинската Лисабела Кейн, която се бе завърнала вкъщи преди не много време. Вече месец бе принудена да я приема за част от семейството, което наистина не ѝ харесваше. Разбира се, това не си личеше, но само защото би наранило семейство Кейн. Освен това нямаше никакво право да иска каквото и да било индивидуално внимание и обич от тях. Все пак не бе наистина тяхно дете.
- Ами тогава защо си облечена по този нелеп начин и... - погледа на възрастната се отмести в страни  - ... онова до леглото ти багаж ли е? - този път страх се надигаше в очите на госпожа Кейн. Лиса отново се усмихна нежно и прегърна майка си с цел да я успокой.
- Казах ти. Тук съм си. Никъде не съм тръгнала. Трябва да отида до един приятел, за да му дам някакви неща и се връщам. Ще съм бърза. - разроши косата ѝ както правеше всеки път щом се опиташе да я развесели.
- Дори няма да усетиш, че съм тръгнала. Хайде, слизай, защото изпускаш всичко интересно, което се случва. Имаш да наваксваш много с Лисабела. - усмихна се отново насреща ѝ и я побутна към вратата, а жената въздъхна предавайки се и затвори вратата след себе си.
Ще ми липсвате.

Наблюдаваше го вече няколко минути. Издължената му фигура на фона на всичката тази красота в градината. По дяволите, наистина изглеждаше така сякаш знае какво притежава. Имаше онази така недостижима аура от другите, сякаш може да направи всичко, защото знаеше възможностите си. Знаеше какво може и какво - не, а съответно имаше хора, които можеха да правят това, което той не умееше. И всичко това затваряше някаква вихрушка от сила около него, която се състоеше във всяка една част от съществуването му. В погледа. В походката. Дори начина по който произнасяше думите. Уверено, но не прекалено. Балансираше по средата на възможностите и го правеше по-добре от всеки лорд, крал или капитан.
Подсмихна се на собствените си наблюдения и хвърли камъчето, с което си играеше. Уцели го, естествено. Мерника ѝ все още беше добър, въпреки дългото време, в което не се бе упражнявала. Дори не се поколеба накъде да погледне. Всеки на негово място щеше да се обърне объркано назад, очаквайки дразнителя да е наблизо, да е видим. Но не и той. Можеше само да предполага какво се случва в главата му и дали през цялото това време бе знаел, че тя е там. На клона на дървото настанила се удобно и наблюдаваща го. Типично за Ерелия, но не и за Лисабела. Може би факта, че погледа му безпогрешно разпозна очертанията ѝ сред прикритието на листата беше достатъчно доказателство, че му бе позволила да опазнае Ерелия. Играта на невинно момиче израснало в манастир отдавна не бе играна пред него, а това някак си я разтоварваше. Можеше да бъде себе си. Най-после, поне пред един човек от Уестерос да не подбира думите и държанието си. Уилас Тирел - бягството от настоящата действителност. Колкото удобно, толкова и приятно.
- Мисля, че досега не съм ти казвала колко много ценя градината ти. Впечетляваща е с всичките си стръкчета, тревички и храстчета. - започна да говори почти подигравателно сякаш ѝ беше стар познат, който можеше да издържи всякакъв вид обращения и държание. Отдавна бе зачертала титлата ''лорд'' пред името Уилас Тирел в съзнанието си.
Размърда се на клона, изправяйки се. Пазенето на равновесие беше в кръвта ѝ. Сякаш бе стъпила на мачтата на собствения си кораб и плаваше в непознати води. Две ловки движения и един скок по-късно и се озова на земята приземи с грация подобаваща на котка. Не бързаше да го приближи. Физическата близост беше нещо надценено. Съвсем различно бе да си на метри от него и да усещаш въздуха, който издишва. Аромата му, който се просмуква в кожата ти. Тази близост беше съвсем различна.
- Ще карам направо. - сложи началото на това, за което бе дошла. Не беше глупав. Сигурно се досещаше, че не бе дошла тук само, за да го замеря с камъчета и да хвали флората наоколо. Иначе, защо щеше да идва облечена в толкова различни от обикновеното дрехи. Мъжки, кожени панталони, които с малко помощ от шивача на баща ѝ бяха направени точно като за нея. Мъжка риза, която отново с подходящото разкроение ѝ стоеше повече от добре и типичния корсаж, с който бе свикнала в по-ранните си години когато живееше сред пирати. Роклите просто не бяха удобни за плуване зад борда или за дърпане на въжете на палубата. А косата ѝ беше пусната, така както никога. Стегнати кокове, перфектно сресани къдрици и всякакви диадеми и окрашения, които заплитаха в златистите ѝ коси сега липсваха. Вместо това всичко беше много по-просто. Пусната, обливаща раменете ѝ, чакаща да бъде повята от морския бриз. И естествено, мъжки ботуши като за финал. Е, те не бяха толкова убони колкото всичко останало, но ако се катереше и разхождаше боса щеше да е прекалено дори за нея.
- Лисабела Кейн се появи. - въздъхна и спря за момент - Истинската имам предвид. Намери ги. Семейството си. Те са повече от радостни около нея, а се оказа, че аз съм прекалено голяма егоистка, за да понасям цялото това внимание, което ѝ отделят. Езда. Уроци по някакви ужасни инструменти, които, по дяволите, ѝ се отдават и свири много добре. Танцува при това доста добре. Има маниерите, излъчването. Кейн направо греят от щастие. Мисля, че не съм ги виждала по-щастливи някога. За една седмица бяха направени цели четири специални менюта и ядохме със златните прибори. Дори отвориха някакво старо вино. - продължаваше да разказва, сякаш искаше да избегне момента, в който му казваше защо точно бе дошла. Сведе поглед надолу изучавайки захабената кожа на обувките си. - Но всичко това угасва когато някой потропа на вратата и те трябва да скрият отново, коя е истинската. Честно казано мисля, че ревнувам. Да, определено ревнувам. Ужасно много. Всеки път когато я видя с перфектното ѝ добро отношение сякаш не вижда в мен конкуренция за тях и нещо в мен крещи. Работата е там, че се опитах да я изгоня, но тя е прекалено добра, за да разбере от тези неща. Мисля, че дори ми се усмихна когато я заплаших. - прочисти гърлото си, усещайки надигащото се притеснение в себе си. Замълча за кратко и захапа долната си устна. Извади ново камъче от джоба си и започна да го върти между пръстите си, за да отнеме някаква част от напрежението. Вдигна поглед към неговия и се остави така още няколко секунди. Опитваше се да го запомни такъв колкото и изтъркано да звучеше. Прекалено лигаво за вкуса ѝ.
- Мисля, че се опитвам да се сбогувам, но не ми се получава. Главо, защото досега не съм имала шанса да кажа каквото и да било на хората, който съм оставяла зад гърба си и сега съм толкова объркана. Съжалявам. - запремига и отново отклони поглед сякаш очите му слагаха допълнителна тежест на всичко.
- Да, ще започна отначало. Искам да ти благодаря. Наслаждавай се на момента, защото рядко благодаря. - пошегува се с надежда да разкара буцата заседнала някъде в нея - Както и да е. Благодаря ти за всичко. За разбирането, за... всичко. И... ами... - изпусна камъчето между пръстите си без да иска и въздъхна сякаш се предава - Сбогом. - протегна ръка, за да се здрависта така както бе виждала да правят когато се разделят непознати, просто защото нямаше идея как се разделят приятели... как се разделят близки хора. Сложи лъжлива, весела усмивка на лицето си макар да знаеше, че той ще види зад нея. Не беше за него. Беше убеждение нужно за самата нея, защото това беше просто Уил... лорд Уилас Тирел. Лорд като всички лордове и най-вероятно дори не приемаше нещата толкова емоционално колкото тя. Хората постоянно се сбогуваха. Едва ли щеше да е първият му път.
Ще ми липсваш повече отколкото някога съм предполагала, Уил.
avatar
Lissabelle
Others
Others

Posts : 4228
Join date : 19.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Whenever I'm alone with you You make me feel like I am home again

Писане by willas tyrell. on Чет Ное 23, 2017 7:55 pm

Не му се спеше. Наблюдаваше тавана в стаята си и се мръщеше всеки път щом усетеше аромата на рози из въздуха. Толкова се бяха сраснали със семейната му история, че чувстваше ненавист към красивите цветя. Все още ги подценяваха. Подценяваха него. Въпреки всичко, което беше и имаше желанието да постигне. Уилас Тирел не беше нещо, което можеше да се подмине лесно. Розите го караха да изглежда слаб и лесен за унищожение, но не бе така. Предимството му се криеше точно в това, но доминиращата му личност се бунтуваше и отказваше да приеме, че някъде там в пространството някой си позволява да го подценява. Не можеше да промени мислите на хората, но несъвършенствата на този свят му пречеха да се успокои и отпусне. Нямаше почивка за него.
Напрегнатият живот бе и причината да се появят следи от недоспиване под очите му. Лошото му настроение, както винаги, определяше много от действията му и това се усещаше по въздуха, който рязко натежаваше щом Уилас прекрачи прага на дадена стая. Той искаше да бъде велик. Да остане в историята, но често осъзнаваше, че великите манипулатори рядко биват разкривани. Затова и се опитваше да свикне с мисълта, че ще трябва да го запомнят като добър лорд. Въпреки това целта му беше много по-амбициозна и трудно достижима, но точно това му харесваше. Невъзможното.
За него чувствата не бяха от значение. Не и неговите. Чуждите можеше да използва по много удобен начин, за да получи това, което иска. С годините се бе научил да го прави с финес, който на мнозина липсваше. Всичко това, за да може Тирел да бъдат много повече от това, което бяха сега и имаха зад себе си. Войните бяха за войниците, но Уилас беше стратег и виждаше всичко по друг начин. Виждаше света, в който живее, така както малцина го съзираха. Това бе и неговото предимство.
Слънцето тъкмо беше изгряло, но из Планински рай бе тихо. Всички все още спяха. Сякаш магия се стелеше над замъка, а единственият прокълнат не можеше да се наслади на спокойствието и съня. Уилас се беше отказал да се бори с безсънието. Затова и слизаше спокойно по стълбите, защото знаеше, че никой няма да го притесни.
Няколко минути по-късно се разхождаше из великолепната градина. Противно на останалото време беше твърде размъкнат. Косата му се виеше на малки кичури около лицето му, а лекия вятър ги разместваше като тънки клонки на дърво. Твърде освободен се чувстваше, а вътрешно знаеше, че скоро затворът на собствения му ум ще се завърне.
Забеляза Лиза, но не реагира по никакъв начин. Не си спомняше да я е виждал в подобна светлина. Скрита в клоните на дървото. Поведение, което прилягаше повече на мъж, отколкото на една дама. Не изрече и дума. Тя сама щеше да реши кога да се покаже и дойде, за да говорят. Не й беше възлагал задачи в последните дни. Затова и леко се учуди от присъствието й, но въпреки това продължи съвсем спокойно с разходката си.
Малък камък падна някъде върху рамото му и падна. Изражението на лицето му трепна, но въпреки това не се обърна. Едва след като чу гласа й се спря на мястото си и извърна. Очите му я намериха веднага и Уилас се усмихна с онази усмивка, която затрудняваше хората в желанието им да разберат какво се върти в главата му.
- Благодаря. Тук всички се стараят поне тя да изглежда перфектно. – спокойно отговори на комплимента й. Много подобни беше чувал за мястото, но намери думите на Лиза за по-особени. Затова и ги прие на драго сърце. Без да ги поставя под дежурното съмнение.
След като я беше разкрил на празника отношенията им се бяха променили. Бариерата на порядките и благоприличието бе паднала и сега можеха да разговарят без да фамилиярничат изкуствено. Това му даваше известна свобода, а и в крайна сметка Лиза работеше за него. Играта между двамата се беше променила и сега изглеждаше по съвсем друг начин.
Желанието да знае всичко за всички му бе дало информация за нея, която малцина знаеха. На пръв поглед я държеше в ръцете си, но Уилас нямаше такова желание. Не искаше да я шантажира.
Изгледа я докато слизаше от дървото и се възхити на грацията й. Личеше си, че в кръвта й тече кръв, която е готова да бушува като моретата. Той никога не беше виждал този свят. Не знаеше какво представлява, но действията й предизвикаха интереса му. Може би някой ден и той щеше да се качи на кораб.
Очите му се спуснаха по цялото й тяло. Огледа я, но привидно не реагира. Новият й вид го учуди, но за първи път я виждаше така, както трябваше да изглежда. Истинската жена зад маската на младата лейди Кейн, с която го беше заблудила в началото. Това бе тя и му харесваше. Без повече фалш и преструвки.
Мълчеше и слушаше. Попиваше всяка дума, която излизаше от устата й. Не можеше да предположи какво изпитва, но знаеше колко държи тя на тях и как винаги беше искала да ги предпази от евентуално наказание за грешката им да я омъжат за някой знатен мъж. Осъзнаваше, че я боли. Дори и да не го приема по този начин. Преди бе получавала цялото им внимание, а сега беше никоя. Момичето, което трябваше да си тръгне и да остави истинската да заеме мястото си и да бъде щастлива с родителите си. В тази идилия нямаше място за една натрапница, но въпреки всичко тя не заслужаваше това. По негово мнение трябваше да бъде щастлива, а сега не изглеждаше радостна. В крайна сметка Лиза губеше семейството си и оставаше сама.
- Не е нужно да се сбогуваш. Можеш да останеш тук. – беше първото, което изрече след думите й. Усещаше, че й е трудно и ако наистина бе така, то защо си тръгваше? Никой не я беше прогонил. Винаги можеше да измисли нещо, с което да обясни ситуацията. С поредната лъжа, която щеше да заблуди тези, които не търсят истината. Това бяха почти всички. – Къде ще отидеш сега, Ерелия? – хвана ръката й, но я задържа по-дълго отколкото позволяваше етикета. Не я пусна, защото се опасяваше, че тя ще си тръгне. Не искаше да я пусне. Не можеше да си позволи да изпусне толкова добър кадър като нея. Нямаше да го позволи и щеше да направи всичко, за да я спечели и да остане в Планински рай. Имаше нужда от нея.
avatar
willas tyrell.
Tyrell
Tyrell

Posts : 1009
Join date : 19.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Whenever I'm alone with you You make me feel like I am home again

Писане by Lissabelle on Чет Ное 23, 2017 9:33 pm

Игнорирай топлината му попиваща в дланта ти.
Да остане? Беше готова да се изсмее насреща му, но нещо в нея секна порива. Имаше роли в живота, които бяха единствени по рода си. Например капитанското място. Кораба щеше да плава правилно ако се ръководеше от един капитан. Същото беше и с Лисабела Кейн. Една по рода си и така трябваше да си остане.
Игнорирай топлината.
Истинското ѝ име седеше хиляди пъти по-добре между устните му отколкото обикновеното Лиса. Опита се да прикрие онова вълнение, което заля очите ѝ само от тембъра му, но бе на ясно, че няма да успее. Не и пред него. Нещата изглеждаха толкова по-сложни в присъствието му.
Игнорирай.
-Да остана? - този път се усмихна развеселено без да се опитва да сдържа каквото и да било в себе си - Защо? Какво ще правя тук?- признаваше, че бе изненадана. Не бе очаквала какъвто и да било раговор по темата. Имаше наблюдения над Тирел от известно време и знаеше, че нямаше да хаби думите и времето си за безсмислени разговори. Щом повдигаше подобна тема значи... може би... не беше напълно сигурна, но ѝ се струваше, че... той не искаше тя да си тръгва. Явно усещането ѝ, че бе страхотен информатор в последно време, бе напълно вярно. Ценеше работата, която му вършеше, а това още повече я зарадва.
- Нямам право да оставам независимо какво искам. Тя е Лисабела Кейн, а не ми се почва нова плетеница от лъжи. Уморително е. Дори за тези четири години не съм свикнала. Погледни ме. Харесвам тези дрехи, харесвам тази непринуденост в разговорите си с всички. Обичам да се катеря. Кое момиче от обществото би било прието насериозно когато носи мъжки дрехи и се катери като малка маймунка по дърветата? Ще изложа Кейн ненужно. Ще ме преживеят някак си. Аз тях също. Мястото ми не е тук... - направи кратка пауза преди да продължи - ... може би никога не е било.
Ръката му е толкова топла.
Погледа ѝ гледаше неговия. Думите, които излизаха между устните ѝ бяха едни. Но всичко, което занимаваше съзнанието ѝ точно сега беше това негово докосване, което продължаваше прекалено дълго, за да бъде прието като просто здрависване. Знаеше, че трябва да дръпне длан от неговата, но не смееше. Сякаш ако го пуснеше сега повече никога нямаше да може да го докосне. Щеше да го изгуби под тежестта на времето и пространството.
- Смятам да замина за Есос. Да почна на чисто. - покри с другата си ръка неговата и неловкото им здрависване прерастна в държане на ръце.
Игнорирай топлината, Ерелия.
Целият ѝ сегашен живот бе навлязал толкова дълбоко в нея, че вече усещаше някаква зависимост. И страха ѝ не идваше от това, че Кейн щяха да я отритнат един ден, защото стигаше един поглед към това семейство, за да се разбере, че държаха на Лия като на своя дъщеря. Не биха я оставили за нищо на света. Страхуваше се, че се привързва към суетата. Към цялото ежедневие на аристократичното семейство. Привичките, навиците, разбиранията - бавно ставаха част от самата нея, а Ерелия Алистър не беше така предив реме. Тогава окото ѝ нямаше да мигне ако се наложеше да отнеме чужд живот. Нямаше да я гризе съвестта ако откраднеше новородено бебе от обятията на майка му, а след това го продадеше като роб. Това бе част от начина ѝ на живот. Онази част, която бе избледняла, защото свикваше. Свикваше с глупавите морални привички и най-лошото - свикваше с него.
Игнорирай.
- Боже, Уил, виж се колко си рошав. Така ли се показваш пред хората. Ще решат, че си ходил по бордеи цяла вечер. - отново се пошегува и използва момента да пусне ръката му и да се прави, че оправя хвърчащата коса. Трябваше да свали ръце от него и просто да си тръгне. Очевидно сбогуванията не ѝ се получаваха особено добре, защото за краткото време, в което бе пред него от спокойната Лисабела Кейн се бе превърнала в кълбо нерви. Не искаше да си ходи каквото и да казваше. Искаше да остане тук при семейството си. Да продължи да работи за него и всичко да се движи в нормалния си ритъм.
avatar
Lissabelle
Others
Others

Posts : 4228
Join date : 19.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Whenever I'm alone with you You make me feel like I am home again

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите