Масово
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» I can always count on you
Вто Яну 09, 2018 7:36 pm by moon;

» Young adult / lionel n' moon/
Вто Яну 09, 2018 7:30 pm by moon;

» Dawn with arms of roses
Вто Яну 09, 2018 7:20 pm by moon;

» The rising moon is on the shine. • April and Dorian
Вто Яну 09, 2018 7:17 pm by April

» let it all go, let it all go away.
Вто Яну 09, 2018 7:15 pm by April

» April и Meera
Вто Яну 09, 2018 7:08 pm by April

» Другарче за ГИФ
Вто Дек 26, 2017 8:22 pm by April

» And it feels like heaven, when I kiss the devil ll SPAM
Нед Дек 24, 2017 12:32 pm by Lissabelle

» Brenard Bracken / 24 / Lord of Stone hedge
Нед Дек 03, 2017 4:55 pm by Matthias.


The path to epiphany.

Go down

The path to epiphany.

Писане by Nicaden Karstark on Нед Окт 22, 2017 6:14 pm

Студът се просмукваше в костите му все повече, секунда след секунда. Яздеше мълчаливо до драконовата принцеса и прехвърляше последните събития през главата си, отново и отново. Черната козина на жребеца се отличаваше на фона на все по-заснежената земя, а стъпките на белия вълк подире конете почти не се усещаха. И макар около всички тях да цареше тишина и студ, най-студено изглеждаше изражението на Командира. И без това острите му черти сега изглеждаха каменни и непроницаеми. Вихрушка от мисли, образи и емоции вилнееха в главата му, но отвън –нищо. От време на време сваляше поглед към ръцете си, но не откриваше кръв. Въпреки всичко я чувстваше –лепкава, горчива, все още топла. Човек би помислил, че ще свикне с това усещане. Човек би помислил, че починалия не е от значение. Човек би помислил, че именно Никейдън Карстарк трябваше да е свикнал с присъствието на Смъртта, повече от останалите.
Само преди ден пътуваха за Кархолд. Тогава не изглеждаше толкова умислен. Тогава дори разговаряше с Ренис Таргариен.

Тогава дори си позволяваше да мисли за Санса Старк. И, може би, за това, което го очаква отвъд Вала. Пръстите му докосваха несъзнателно малката гривна с черни мъниста, питайки се дали не яздеше в земите под Вала за последен път. И дори приказките да прекъснаха малко след появата на огромните отбранителни кули, Никейдън все пак изглеждаше по-различно тогава. Премисляше. Премисляше до колко да дойде открито с Ренис Таргариен беше разумно. Премисляше и дали предложеното му решение нямаше да е по-лесно –просто да плати на наемник, който да отнеме живота на Торен Карстарк. Но дълбоко в себе си знаеше, че не друг трябва да отнеме този живот; че трябваше да изпълни собствената си закана, особено в този миг. Когато може би се запътваше към своята смърт от вероятно съществуващите бродници.
„Не се отделяй от мен.“ Прошепна на Ренис, малко след като двамата слязоха от конете си. Не желаеше да обръща внимание на всички подчинени, които се взираха в него така, сякаш виждаха призрак. Така, сякаш малкото момче, напуснало този замък, се беше върнало, за да го обитава, цели седем години по-късно. Крачеше към залата устремено, но и никой не се опита да го спре. Когато отвори масивните дървени врати пред себе си, можеше да се закълне, че видя частица страх в очите на баща си. Макар да осъзнаваше присъствието на Ренис до себе си, гневът се завръщаше бавно, но сигурно. От писмото на Деана. От всички несправедливости през годините.
„Никейдън.“ Името се изплъзна от устните на Торен; нито радостно, нито презрително. От силния владетел на Кархолд беше останала празна обвивка от алчност и завист. Никейдън потърси с поглед някоя от сестрите си, ала залата изглеждаше толкова пуста, колкото и владетеля ѝ. „Лейди Ренис Таргариен.“ Продължи мъжа, местейки очи между принцесата и Командира.
„Знаеш защо съм тук.“ Отсече светлоокия, правейки крачка напред.
„Знам. Но не виждам как делата на Карстарк са твоя работа. Командире.“
„Тя е дете.“ Думи, които сякаш обезсмисляха всеки друг отговор. „Искаш да я изпратиш на другия край на Уестерос. Сама. Да се омъжи за лорд, на когото може да бъде дъщеря. Да я изтъргуваш, за съюз и злато.“
„Тя е Карстарк. И изпълнява своя дълг. Но ти така и не научи значението на тази дума.. Нали, Никейдън?“  Очи, пламтящи от желание. Желание да види мъстта на сина си. Да докаже на всички, че е чудовище и изпращането му в Уинтърфел е било за доброто на всички. Ала Никейдън нямаше да му достави това удоволствие, защото си беше обещал. Беше си обещал да опита да го разубеди.   Да не отдава себе си на инстинктите, защото изглеждаше тъй лесно, след всеки изминал ден. Не откъсна поглед от Торен, но потърси опора в присъствието на Ренис. В мисълта за добре прекараните години, довели до приятелство. Мисли за време, което не носеше палитрата на гняв и болка.
„Не съм дошъл да говоря за себе си. Нито да ти искам прошка. Нито да очаквам ти да ми искаш такава.“
„Нямам за какво да искам прошката ти, Командире!“ Вик, каращ стените на пустата зала да потреперят. „Само за това, че доживя да дойдеш и да се месиш в делата ми! Но и това е поправимо, псе. Можеш да живееш сред вълците, но не си станал такъв! Дори ако се разхождаш с бяло страшилище и драконова принцеса пред портите ми!“
Ала не думите отключиха следващите действия на тъмнокосия, а ясния и отчетлив писък. Познаваше гласът на Фрея и макар да не я беше виждал от години, просто знаеше. Познаваше ги; познаваше всяка една от сестрите си и това му беше достатъчно, за да се обърне и да се затича към посоката на писъка, следван от всички останали. Дори от самия Торен Карстарк.
Един коридор, сетне следващ, докато не зърна отворената врата. А когато премина през нея, усети света забавен, почти спрял. Представите му за Деана бяха верни; притежаваше красивите сини очи на Карстарк и светла коса, като тази на последната съпруга на Торен Карстарк. Зимата не беше пощадила кожата ѝ, придавайки нормалната бледност за всички, живеещи в Севера. Но единственото, което Никейдън не си беше представял.. беше да я види мъртва. Кръвта продължаваше да попива в небесно синята рокля, от единствената зееща рана на гърдите ѝ. От кама.
„Закъснях.“ Мисъл, като стрела.
Защото Деана Карстарк бе отнела живота си.
„Закъснях...“
Защото тя си беше помислила, че той нямаше да я спаси.
„Богове, закъснях...“
Кръвта попиваше и в ръцете му, в цялото му същество. Тогава, когато се втурна, за да спре кръвта. За да я спаси. Но тя отдавна си беше отишла. А Смъртта? Смъртта се беше надвесила над нея, този път гледайки печално. Защото тя не трябваше да умира. Защото Никейдън Карстарк беше закъснял.
„Ти я уби.“ Шепот. Командирът вдигна лице. Очите му не се спряха на ничии други, освентези на владетеля на Кархолд. „Ти я уби.“ Повтори, изправяйки се по-бързо, от колкото стражите можеха да предвидят. Пръсти се впиха във врата на Торен, събаряйки мъжа на земята. „Ти я уби!“ Не преставаше да удря. Юмруците му изглеждаха сковани, ала той продължи. Отново и отново. Без да чува неговите думи. Без да се интересува от слабите ръце на сестрите си –Фрея и Леона –които се опитваха да го издърпат далеч. Ала Никейдън не беше момче и неговата сила не можеше да се равнява с тяхната. „Ти я уби!“ Кънтеше крясъкът в неговите мисли, след всеки удар. На себе си ли крещеше, или на баща си?
Не знаеше колко време беше минало –минути или векове. Но се изправи. Остави кръвта на Торен да се стича от кокалчетата на пръстите му. Погледна Ренис, но нямаше сили да се попита какво мисли драконовата принцеса за него.
„Пратете вести до Браавос. Нехемия Карстарк е новата господарка на Кархолд.“ Бяха единствените му думи.


Дори сега, ден по-късно, Никейдън продължаваше да мълчи. Снежинките се сипеха върху тях, а пръхтенето на конете убиваше тишината за кратко.
-Кажи го. Каквото мислиш. –Гласът му беше тих, премерен. И въпреки, че искаше да разгадае мислите ѝ, не можеше да я погледне. Не още. Студът се просмукваше в костите му все повече, секунда след секунда. Зимата идеше.
avatar
Nicaden Karstark
Stark - courts
Stark - courts

Posts : 953
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The path to epiphany.

Писане by Rhaenys Targaryen. on Нед Окт 22, 2017 7:58 pm

Беше забравила колко студен бе Севера. Далечното слънце на Дорн отдавна бе залязло в нея и спомените за милите жестове на пясъчния принц бяха почти заличени от ужасяващите спомени за онзи Север,който и бе дал,но и отнел всичко. Не можеше да вини Никейдън Карстарк за това което бе сторил преди повече от ден, не можеше да гледа на него так сякаш бе чудовище, тъй като самата тя бе такава. Именно там, на Север, тя бе открила своята свирепа страна, която и до ден днешен я преследваше дори посред бял ден. Мъртъвци съпровождаха техния впряг, шепнейки студени слова, опитвайки се да разконцентрират младото момиче, ала тя не обръщаше внимание и лицето й оставаше спокойно.  Въпреки това, Ренис не поглеждаше към Никейдън. Страхуваше се от неговите въпроси, от това което можеше да й каже. Страхуваше се,че ще го загуби в тъмнината и че нямаше да може да го открие отново,но въпреки това бе готова. Би се изгубила в бездънната тъма, само и само за да не го оставеше сам.
        Никога не бе стъпвала в Кархолд, дори когато бе дете, дори когато Едард й предлагаше да я заведе там, за да се запознае с величествения Торен Карстарк. Знаеше колко ужасен човек беше той, знаеше че е чудовище. Ала не такова като това,което бе самата Ренис. Много по-жестоко. Рейгар й бе разказвал за Торен Карстарк. За това как се отнасяше с дъщерите си, все едно бяха вещи за продан, за това какво се говореше за синът му и за това което той му причиняваше. Рейгар бе наясно с тези неща и искаше Ренис да седи далеч от тази фамилия и онова ужасно същество,което седеше за нейно начело. Какво ли щеше да си помисли сега Рейгар Таргариен, когато краката й бяха здраво стъпили в Кархолд? Там студа всякаш бе по-непоносим от всякога.  Кимна на Никейдън, когато й каза да стои близко до него  и мълчаливо го последва към главната зала, където най-вероятно ги чакаше Торен.  Никога не бе очаквала, че може да мрази някого толкова много без дори да го бе виждала. Докато беше дете се страхуваше от него, ала след като се запозна с Никейдън, страхът се превърна в омраза. Той беше звяр. Точно като онези мъже, които бяха разпокъсали душата й за свое собствено удоволствие. Когато отрази нейното присъствие, Ренис го дари с най-студения поглед  които някога бе хвърляла.  Седеше близко до Никейдън, за да бъде сигурна,че той усеща нейното присъствие там, че е до него независимо от думите на Торен Карстарк.  Огънят в гърдите й започна бавно да се надига постепенно, докато накрая не пламна съвсем и не сви юмруците си. Пренебрежението с което Торен се отнасяше към Никейдън караше костите й да треперят, докато юмруците й се свиваха все повече й повече. Беше сигурна, че отново ги бе разранила и че вече имаше алени струйки по фините линии на дланите й, ала това не я интересуваше. Единственото нещо,което искаше да направи е да накара Торен Карстарк да млъкне, завинаги.  Различни фантазии започнаха да танцуват в съзнанието й. Виждаше се как скача върху него, прярязва гърлото му, а докато той се бореше за своя дъх, тя дръпваше  отровния му език и  го отрязваше и всичко това, докато не откъсва поглед от очите му. Ала това не бе нейната съдба, а тази на Никейдън. Всичките години които бе прекарал в мрака го бяха довели до тук, а тя просто щеше да бъде до него. Драконите й , които бяха кацнали на раменете й усещаха нейните емоции и от време на време ръмжаха към  Торен . Когато чу онзи писък, сърцето й се сви. Беше един от онези писъци,които казваха повече от колкото думите. Един от онези писъци, когато си изгубил нещо,което никога повече няма да се върне. Затича се след Никейдън, опитвайки се да го настигне, ала той бе много по-бърз. Пристигна едва когато сестрите му се опитваха да го отделят от безжизненото тяло на по-малката му сестра. Ренис се спря на прага и се загледа в красивото й лице, а сърцето й се сви още повече. ''Толкова млада." рече си тя. Бавно пристъпи вътре, опитвайки се да достигне до Никейдън, да го докосне, ала не можеше. Погледът й не можеше да се откъсне от младото момиче и пропиления живот,който тя оставяше след себе си. Безната,която щеше да погълне всички. Не след дълго Торен също пристигна и тогава Никейдън се обърна към него, а Ренис седна на леглото до безжизненото тяло на Деана. Снежно бялата й ръка се плъзна по клепачите на момичето, а след това помилва косите й. Изражението й вече не бе ледено, а съжалително.  - Iksā lenton lēda se jaes uēpys sir. Ēdrū sȳrī sōnar riña.* -  прошепна й тихо на валериански, а след това се изправи. Взря се в Никейдън и сестрите му, които се опитваха да го отделят от вече безжизненото тяло на баща им. Тя обаче не се опита да го повдигне и остана безмълвна. Усещаше гневът му. Разбираше го. Приличаше на нея ,когато убиваше онези войници,които бяха играли с тялото й в продължение на месеци. След като всичко приключи и Никейдън бе изчензал някъде из замъка,  Ренис се приближи към сестрите му  и им изказа своите съболезнования за Деана. Те усетиха, че  драконовата принцеса  нямаше да каже подобно нещо за техния баща и въпреки това й благодариха. - Опасни ли са? - попита едно от момичетата. От разказите на Никейдън позна,че това бе Фрея. Ренис погледна към своите дракони, на които само преди няколко минути бе дала вечеря и те се боричкаха за това кой ще вземе по-голямото късче. След това погледна към Фрея и се усмихна леко - Всички смятат това,когато видят един дракон. Смятат го за чудовище. Ала той няма да се превърне в такова, ако не го провокираш. - не бе сигурна дали говореше изцяло за своите дракони или за Никейдън.  - Както всички нас. - добави малко след това. Фрея кимна съвсем леко, разбирайки намека й и може би защото искаше да откъсне мислите си от мрачната нощ я попита каква точно е връзката  й с Никейдън и защо точно тя бе там с него. - Сложно е .  Като самият него. - отвърна Ренис, сядайки на земята до своите дракони. Започна да ги гали внимателно, докато те се боричкаха за вниманието й. - Той не е лош. Не би ви наранил. Би искал най-доброто... за разлика от.. тези които вече ги няма. Не бива да се страхувате от него.  Нито пък да го мразите. Именно любовта му към вас го върна тук. - след което повдигна погледа си към Фрея, чиито очи се бяха напълнили със сълзи. Ренис се изправи от земята и се приближи към девойката, след което уви ръце около нея. Тогава сълзите й рукнаха още по-бързо и момичето се вкопчи в нея. - Не плача заради баща ни. Не бих могла. Плача заради всичките му злини.. заради това че заради него, Никейдън е такъв. Заради него, Деана го няма. - Ренис слушаше внимателно всяка дума,която Фрея едвам, едвам изричаше и бавно люлееше тялото й, за да я успокои.  - Понякога не можем да избягаме от това,което ни е писано, скъпа ни Фрея. Понякога.. мрака е просто отреден за нас и ние трябва да се научим да живеем с него. Единственото което мога да ти обещая е ,че сега Кархлод ще бъде едно много по-добро място. И  единственото което трябва да запомниш е, че Никейдън ви обича и че трябва да бъдеш силна. Винаги. Пред всичко и пред всеки. Всеки мъж, който дръзне да те повали. Бъди силна. Бъде като Никейдън. - след което внимателно целуна челото й и я пусна. Разговора им продължи до късните часове на нощта, а след това драконовата принцеса не успя да заспи и остана да бди над своите рожби, мислейки си за своя мрачен Комндир.
 Колкото повече на Север отиваха, толкова повече въздухът ставаше по-рядък. Или може би това важеше само за Ренис. Не бе помръдвала от часове, нито ръцете й, нито главата й и гледаше само и единствено напред. Дори когато чу гласът на Никейдън, един ден по-късно, не погледна към него. Остави тишината отново да се прокрадне между тях, така сякаш не смяташе да отговори на въпроса на Командира. 
- Ако не го беше убил, аз щях да го направя. - каза най-накрая, много по-късно от колкото трябваше. - Той беше звяр. И това което му причини не бе достатъчно. -  не се страхуваше от това как би реагирал Никейдън на думите й или пък на това което й предстоеше да му каже, защото бе време Никейдън да опознае нейната тъмна страна. -  Първо бих счупила краката  и ръцете му, така че да не може да се съпротивлява. Бих откъснала езикът му, докато е все още жив и бих го дала на драконите си. Щях да го оставя в агония, в една дълга агония. - пара излизаше от устните на драконовото момиче, дъхът й бе ужасно топъл. Самата тя гореше, въпреки ужасния студ около тях. В нея гореше лудата огнена кръв на Таргариен, която не прощаваше лесно на своите врагове. Която обичаше да измъчва, която се наслаждаваше на страданието на тези,които го заслужаваха. - След това, докато все още имаше живот в него, щях да започна да дълбая в потрошеното му тяло със своята кама, все по-бавно и по-бавно, така сякаш дълбая в душата му. След всичко което ти е причинил, Никейдън.  - тя знаеше. Той не  й бе разказвал, ала тя знаеше и повече не смяташе да го крие от него. Повече нямаше да крие нищо.  След това най-накрая реши да погледне към своя мрачен Командир:
- Смъртта е малко за него.

* You are home with the old Gods now. Sleep well, winter child. 
avatar
Rhaenys Targaryen.
Targaryen
Targaryen

Posts : 665
Join date : 17.07.2017
Age : 21

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите