Масово
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» I can always count on you
Вто Яну 09, 2018 7:36 pm by moon;

» Young adult / lionel n' moon/
Вто Яну 09, 2018 7:30 pm by moon;

» Dawn with arms of roses
Вто Яну 09, 2018 7:20 pm by moon;

» The rising moon is on the shine. • April and Dorian
Вто Яну 09, 2018 7:17 pm by April

» let it all go, let it all go away.
Вто Яну 09, 2018 7:15 pm by April

» April и Meera
Вто Яну 09, 2018 7:08 pm by April

» Другарче за ГИФ
Вто Дек 26, 2017 8:22 pm by April

» And it feels like heaven, when I kiss the devil ll SPAM
Нед Дек 24, 2017 12:32 pm by Lissabelle

» Brenard Bracken / 24 / Lord of Stone hedge
Нед Дек 03, 2017 4:55 pm by Matthias.


The Blood of the Dragon Princess

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Go down

The Blood of the Dragon Princess

Писане by Cassie Lannister on Чет Юли 20, 2017 6:54 pm

The Blood of the Dragon Princess


Камбаната тържествено удари 7 пъти, оповестявайки на всеки жител на Кралски чертог, от дете до старец, че принцеса Ренис Таргериен празнува имения си ден. В цялата Столица, но най-вече околията на замъка, се виждаха символите на дома. Плащове бяха окачени на високи колове, гербът беше изрисуван по стените.
Дори и бедните се радваха. На тях обикновено най-малко им пукаше как живеят аристократите, когато те самите нямаха залък хляб, който да сложат в устите си. Но Кралят беше заповядал да се раздаде храна и сладки на всеки гражданин.
Вестоносците месец по-рано бяха тръгнали от Кралски чертог и се бяха разпръснали из цялата територия на Седемте Кралства, за да разгласят новината. Хора се стичаха към столицата от всеки край на Уестерос. Лордове и Лейдита идваха в целия си блясък, за да поздравят лично принцесата.

За събитието бяха опънати огромни шатри - по една за всяко от великите семейства, около което се събираха и присъстващите на празненството васали. Имаше шатра дори и за дома Мартел, макар че тя стоеше празна.
Масите бяха отрупани с всякакви кулинарни съвършенства, защото принцеса Ренис заслужаваше само най-доброто.

РАЗПОЛОЖЕНИЕ НА МАСИТЕ:

Код:
Ще можете да пишете тук от 21.07 00:00ч.
До 3 поста на ден на човек(!)
Следете внимателно постовете със заглавие STORYTELLER
Можете да си пазите ред, но трябва да пуснете поста до 30мин.
Най-смелият да се престраши да пише първи <3

_________________

setting fire to our insides
SHADOWS SETTLE ON THE PLACE THAT YOU LEFT OUR MINDS ARE TROUBLED BY THE EMPTINESS DESTROY THE MIDDLE ITS A WASTE OF TIME FROM THE PERFECT START TO THE FINISH LINE --------- AND IF YOURE STILL BREATHING YOURE THE LUCKY ONES CAUSE MOST

avatar
Cassie Lannister
Admin
Admin

Posts : 254
Join date : 14.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Rhaella T. on Пет Юли 21, 2017 11:43 am

Раела не беше спала цял нощ от вълнение. Макар и да не бе нейният празник се вълнуваше за по-малката си сестра. Всеки един дом от Седемте кралства бе поканен, дори и Мартел, за които се съмняваше, че ще присъстват. Това до една степен радваше Раела, но не знаеше какво може да очаква. Приятели и врагове щяха да се намират на едно място, което я караше да си мисли, че ще възникнат конфликти, които ще развалят празника.
Бе помолила една от придворните дами дай донесе роклята за събитието. Дълга нежна бежова рокля, направена от памук, с дълги ръкави. Подаде четката са коса на дамата и я остави да я среше и да й направи прическа. Косата й бе сресана на една страна, като малък кичур бе сплетен на плитка и заставен като диадема. Облече роклята си и сега оставаше да отиде и да уважи сестра си.
- Благодаря Ви, Пенелъпи. – Раела се усмихна на придворната дама и излезе от покоите си. 
Селяните се радваха. Макар и Раела да знаеше, че не се интересуват особено от тях, те се радваха. Не заради семейство Таргариен, не заради гостите от други знатни родове. Единственото, което ги интересуваше бе храната, която бяха получили. Тези, които бяха успели да се съвземат бързо след войната, вече можеха да се издържат и да си подсигуряват най-важните неща за пребиваването им, но останалите чакаха на готово. 
Усмивки, искрени или не бяха разменени. Поздравления колкото искрени, толкова и пропити с ненавист. Баща им, може би не бе от най-обичаните крале, но трябваше да дадат шанс на брат й, Егон.
Когато пристигна бе удивена. Трескавата подготовка за партито за именния ден на Ренис Таргариен се бе отплатила. Всичко изглеждаше така, както трябваше да бъде.  Сцената бе заобиколена от шатрите на останалите домове. Шутовете правеха последна репетиция преди да започнат с представлението си и да забавляват гостите.
Не виждаше Ренис. Явно все още не бе готова. Надяваше се да не се бави много. Гостите вече идваха. Раела ги посрещаше с усмивка на лице, макар и леко напрегната, че нещо може да се обърка. Надяваше се да види отново Куентин, макар и от далече. Макар и да не можеше да седи на една маса с него или да танцува. Просто да се увери, че е добре. Нищо повече.
- Добре дошли. – още колко ли щеше да продължи? Кога ли щеше да се появи сестра й? Ами брат й и Марджъри? Защо не виждаше и тях?


_________________


Am I dead? Or is this one
of those dreams? Those horrible dreams that seem like they last forever? If I am alive, why? Why?Please just let me die. Being alive hurts too much.
avatar
Rhaella T.
Admin
Admin

Posts : 1435
Join date : 22.04.2014

Вижте профила на потребителя http://soundofcollapse-rpg.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Lissabelle on Пет Юли 21, 2017 8:50 pm

Въртеше нежно зелените, сухи листенца в ръцете си, а свежият им аромат изпълваше стаята.
Мента.
Едно от любимите ѝ растения. Не само заради множеството си лечебни свойства, но и заради аромата. Свежест. Почти същата като в открито море. Някакъв странен аромат на студ, към който се бе привързала толкова много. Нямаше представа какви са обичайните парфюми на тукашните дами, но тя бе свикнала отдавна около нея да мирише на мента. Надяваше се това да бе проблем.
- Готова ли си? - почука на вратата майка ѝ, а след това я открехна съвсем леко. Усмивка на гордост разцъфна на лицето ѝ. Понякога се чудеше, как можеше тези хора да се държат с нея, така сякаш винаги бе била тяхна дъщеря. Може би всичко беше поза, бяха се вживели в ролята си до толкова, че не можеха да спрат да играят.
- Толкова си красива. - пристъпи бавно зад нея и отметна косата от раменете ѝ.
- Майко, все още не съм се облякла. Изглеждам така както всеки нормален ден. - вплете поглед с този на майка си, който се отразяваше в огледалото пред нея.
- Знам. Знам. - замлъкна възрастната докато галеше косата на дъщеря си. Тишината се задържа повече отколкото бе необходимо и точно тогава майка ѝ прошепна.
- Обичаме те, Ерелия. - за пръв път от толкова много време използваше истинското ѝ име. Тези думи нямаше как да са фалшиви. Бяха отнесени точно към нея. Не към дъщерята, която се преструваше, че е, а към самата нея.

Времето отлетя наусетно. Преди да успее да започне да се притеснява за всичко, което предстоеше тази вечер, вратата на каретата вече беше отворена и баща ѝ ѝ подаваше ръка, за да слезе.
Залата беше повече от пленителна, а тоалетите на дамите... за тях просто нямаше да стигнат думите, за да бъдат описани с какво съвършенство бяха ушити - перфекти за всяка една дама.
Дори не разбра, кога родителите ѝ се бяха оттеглили и я бяха оставили напълно сама сред всичкия този шум от непознати гласове. Мразеше когато правеха така, а се случваше доста често.
За нейна радост, познаваше цели двама Тирел и нямаше да се наложи да се скита дълго докато намери своето място.
И внезапно видя познато лице. Едно от онези две, които търсеше. Прибра изплъзналия се пред лицето ѝ кичур зад ухото си и си пое дълбоко въздух.
- Добър вечер, милорд. Изглеждате добре. - поздрави Уилас когато се приближи до него. Отново беше нервна, но се опитваше да не ѝ личи. Държеше усмивката на лицето си колкото се може по-дълго.
- Надявам се не съм изпуснала нещо важно. Как върви празненството? - бързаше да запълни тишината с думи, за да не се чувства неловко както се чувстваше всеки път когато говореше с него. Местеше поглед навсякъде из залата отбягвайки неговия.
avatar
Lissabelle
Others
Others

Posts : 4228
Join date : 19.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Rhaenys Targaryen. on Пет Юли 21, 2017 9:06 pm

Горещо. В един момент й бе толкова горещо,а в следващия тялото й трепереше от студ, връщайки я обратно в студените гори на Севера, в онези дълги нощи. От както се върна от Зимен Хребет, нещата се бяха влошили. Вече чуваше и виждаше мъртви хора, най-различни. Някои познати, други не. Имаше и тези, чиито лица презираше, чиито й бяха разрушили основите на душата й, оставяйки една огромна дупка след себе си. Нощем усещаше ръцете им,отново. Усещаше и всичко друго,ала този път не викаше. Седеше парализирана в леглото,а изражението й оставаше студено, игнорирайки всеки първичен импулс. Единствения начин това да спре бе ако се наранеше с нещо. Именно за това под възглавницата си  бе сложила една кама,която грабваше и стискаше здраво,докато не пуснеше кръв. Едва тогава това я успокояваше. Халюцинациите обаче започнаха да стават и денем. За това носеше със себе си една по-дебела,но по-остра игла,която забиваше в пръстите си,всеки път когато усещаше че тялото й я предава или че халюцинациите стават прекалено досадни. След като отвори очи тази сутрин, след поредната борба през нощта,  забеляза фигура седяща на края на леглото й с периферното си зрение. Фигура,която много приличаше на баща й.
- Добро утро, малко Драконче. – гласът му бе същия като неговия. Ренис бе сигурна,че ако се вгледаше по-внимателно в него ,съзнанието й щеше да е пресътворило и най-малките му черти и недостатъци. Вместо да посегне към камата, Ренис се изправи в полуседнало положение, с лека усмивка. – Дойде за именния ми ден, нали? – попита с изненадващо весел тон. Снощи така и не можа да си избере рокля и много сериозно се замисляше да иде по нощницата си, ала знаеше че това не е опция. След като Рейгар й кимна с още по-огромна усмивка, Ренис плесна с ръце доволно. – Прекрасно! Тъкмо ще ми кажеш коя рокля да облека. Червената или Синята? – въпросът на пръв поглед не изглеждаше никак подвеждащ,ала значеше много. От както й се бе случило всичко, Ренис Таргариен не се чувстваше като принцеса. Войнът в нея я бе затворил в една висока кула,която дори нямаше прозорци. Червеният цвят означаваше Таргариен,означаваше Дракон. Синият, означаваше Старк, Севера, вълк. Нещо с което винаги се бе оприличавала много повече. След няколко секунди,силуета на баща й се приближи към нея, като леко помилва бузата й. Когато стигна до светлината, Ренис се оказа права. Лицето му беше изпипано и до най-малкият детайл, така сякаш наистина бе жив. – Знаеш отговора, малката ми. Синьото винаги ти е отивало. – след което се доближи още повече към нея и постави съвсем лека целувка върху челото й. Ренис се изправи от леглото си, без помощта на прислужниците си взе вана, тъй като вече не понасяше някой друг да докосва тялото й. Именно за това също сама облече красивата синя рокля. След това вдигна косата си на кок,а за да го задържи , използва една златна драконова кост , украсена със скъпоценни камъни.  Не след дълго отново погледна към баща си , приближи се до него и коленичи. Улови ръцете му в своите и ги притисна до бузите си, затваряйки очи. – Липсваш ми. – прошепна съвсем тихичко ,почти заглъхнато.  Баща й погали главата й ,след което повдигна брадичката й – Тук съм. Все още съм тук. – гласът му бе все така мек, успокояващ. Ренис се изправи, без да пуска ръцете на баща си. – Придружи ме.. поне до залата. -  прошепна тихичко със затаен дъх, надявайки се че мозъкът й щеше да позволи  халюцинацията да продължи достатъчно дълго,че да стигне до там с него. И така и стана. Пристигна в залата с баща си,а след това, различните шумове,които достигнаха до ушите й ,накараха халюцинацията да изчезне.  В ръката си обаче държеше иглата , беше подготвена за една доста дълга нощ. Погледа й попадна върху Раела и веднага се запъти към нея.  Прегърна я силно, след което целуна бузата й.
- Надявам се че не чака много дълго време , мила. – след което се усмихна. Усмихваше се искрено, защото си бе обещала,че каквото и да се случваше в съзнанието й, семейството й нямаше да страда заради това. –Къде са Егон и онзи трън? – попита с малко по-тих тон. Това бе най-новият прякор,който бе лепнала на Кралица Мардж.

РОКЛЯТА НА РЕНИС:
Spoiler:
avatar
Rhaenys Targaryen.
Targaryen
Targaryen

Posts : 665
Join date : 17.07.2017
Age : 21

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Quentin Martell. on Съб Юли 22, 2017 12:40 pm

Именните дни трябваше да са повод за ликуване и божествено пируване, ала Куентин не спираше да изпитва онази странна празнота в себе си, която предвещаваше нещо неприятно. Дори не искаше да е тук, колкото и да уважаваше Ренис. След всичко, което се насъбра напоследък. Истините, които си размениха с Раела, изненадващата поява на Тристен, спорът с Алек... Всичко в момента се бореше за челното място в съзнанието му и заплашваше да го побърка още преди да е започнала съществената част от тържеството.
Стоеше там, близо до шатрата на кралското семейство, докато тази на Мартел бе все още празна. Стоеше в сенките, в които принадлежеше сега и размишляваше тихо сякаш мнението му все още имаше и капка стойност на това проклето място. Гърдите го стягаха и след всяка изминала минута въздишаше тежко сякаш да свали товара, който постепенно се надграждаше, ала всъщност имаше чувството, че всичко става все по-зле. Не спираше да се самонаказва за неща, които му бяха казани в лицето и такива, които си премълча за пореден път пред някои хора. Бяха изминали години, в които си повтаряше, че от следващия ден всичко ще изплува наяве и никога повече няма да му се наложи да премълчава онова, което мислеше и чувстваше. Но нещо винаги го спираше.
Сега не принадлежеше на Мартел, не принадлежеше дори на самия себе си. Беше играчка в ръцете на един дракон, защото така бе редно, а не защото той или Егон го желаеха. Дълговете трябваше винаги да се изплащат, поне в това Ланистър бяха безспорно прави. Годините прекарани при тях го бяха научили на много неща, но саможертвата определено не бе едно от тях. Това Куентин смяташе не толкова за дарба, колкото за проклятие, с което боговете са го натоварили. В очите на много виждаше съжалението, което се забиваше в гърдите му и с всеки следващ копията ставаха все повече. Това бе грешно за някогашния принц, не желаеше умилителните им погледи, не се нуждаеше от фалшивите им съчувствени слова, поставени в устата им от някой друг, защото онова, което наистина искаха да кажат, би им коствало ненужни загуби.
А з  с ъ м  М а р т е л, повтаряше си наум, ала дори не можеше да си повярва. Не се бе държал като такъв от няколко години вече и имаше чувството, че въпреки саможертвата в тяхно име той все пак ги предаваше по този начин. Дори не носеше традиционните им цветове, а бе облечен в дрехи, присъщи за лордовете преживяващи в Кралски Чертог - лъскави, задушаващи, чужди. Искаше да зърне Оберин, искаше да чуе от него, че всичко там е наред и всичко ще бъде наред занапред. Тристен щеше да има нужда от опитна ръка до неговата, ако наистина искаше да седне на трона на баща си. Кой по-добър за това от чичо му?
Пъстрите му очи се спряха на двете принцеси, които сякаш вдъхнаха живот на това място с енергията си. Познаваше добре и двете и знаеше отлично през какво бяха преминали. Всяка носеше своя товар, но това дори не си личеше на повърхността, защото щеше да събуди вълни от въпроси. Ненужни въпроси, с които едно кралско семейство не би трябвало да се занимава, но които биха могли да го съсипят. И това бе впечатляващо. Вътрешно Куентин знаеше много добре, че жените Таргариен бяха много повече от високи и бледи порцеланови кукли с красиви черти и очи, които едновременно можеха да смразяват и изпепеляват. Те бяха също толкова силни и свирепи като повечето мъже тук.
Очите му се спуснаха надолу малко след това. Надяваше се часовете да минат бързо. Трябваше да намери Алек и да говори с него, не можеше да остави нещата просто така. Познаваше го от достатъчно много години, за да знае кога нещо го гложди и плаши. А начинът, по който се разделиха онзи ден крещеше колко тежко бе положението и Куентин не възнамеряваше да го остави сам в това, което тормозеше съзнанието му.
А з  с ъ м  М а р т е л...
- Къде си, Алек? – прошепна и въздъхна за пореден път.
avatar
Quentin Martell.
Martell
Martell

Posts : 11380
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Trystane Martell. on Съб Юли 22, 2017 7:51 pm

Тристен Мартел носеше ярките цветове на дома си. Изглеждаше по начина, по който се очакваше един принц на Дорн да изглежда. Облеклото му бе чуждо за повечето местни. Кралски чертог събираше хора от целия континент, но все пак Тристен си оставаше различен. Екзотичните му черти привличаха вниманието. Никой не го очакваше, но това не го правеше по-малко бдителен. Може би щяха да кажат, че един Мартел няма място в Кралски чертог, но Тристен беше там, за да напомни, че те не са забравили. Те помнеха отнетото и щяха да си го върнат. Красотата на младия принц може би щеше да излъже наивните. В екзотичните черти, които хващаха окото, имаше толкова топлина, колкото и студенина. В очите му имаше единствено пресметливост. Това бе доказателство, че Тристен не притежаваше типичния нрав за семейството му. Макар да бе роден в Дорн, той приличаше на баща ми. Учеше се от него, стараеше се да бъде дипломатичен, разумен. Опитваше се да не позволява на емоциите да не влияят на решенията му. Но нима не правеше първата си грешка, идвайки в Кралски чертог? Това пътуване бе последствие от неговото желание да види Куентин. Истината е, че принцът трябваше да си остане у дома, откъдето скоро щеше да управлява. Времената бяха твърде опасни, но Дорн не се страхуваше. Тристен щеше да им докаже, че не са забравили.
Постави на лицето си красива усмивка, която бе умерена като самия него. Прибра част от косата си, а останалата част остави спусната. Тристен не изглеждаше като останалите мъже в града и това не го притесняваше.
Появата му на празненството беше изненада за повечето присъстващи, които не бяха успели да го срещнат по-рано. Погледът му веднага попадна върху двете принцеси, към които не таеше негативни чувства. Припомни си, че по-късно трябваше да поднесе подаръка на принцеса Ренис, който носеше още от Дорн. Не биваше да пристига без такъв и затова го избра внимателно. Това беше едно от първите решения, които взимаше изцяло сам. Усмихна се на двете принцеси и се поклони леко. Знаеше, че ще се срещнат по-късно, когато трябваше да покаже нужното уважение, макар и той самият да се наричаше принц. Но Тристен не носеше в сърцето си омраза. Макар и опасен, макар и по-зрял, в него още беше останала капчица милост, както и надежда за бъдещето. Те щяха да го водят по време на неговото управление. Това беше неговата съвест. Неговото бъдеще. Веднага потърси с поглед чичо си, който, както очакваше, не седеше на масата им. Радваше се, че най-после ще могат да застанат един до друг, но цялата ситуация само засилваше чувството за загуба. Тристен не беше забравил. Никога нямаше да забрави жертвата на Куентин. Един ден щеше да се издължи. Усмихна се и на него, въпреки че скри онази истинска усмивка, която му отправи, когато го срещна за първи път след толкова много години. Преглътна тежестта, която се надигна в гърлото му и се отправи към масата на Мартел. Беше празна. Очакваше го. Скоро Куентин щеше да застане до него, но сега трябваше да седне там. Сам. Това не го смути. Не го изплаши. В погледът му липсваше страх. Тристен Мартел не беше слаб. Не и по начинът, по който мнозина твърдяха. Гордост изпълваше всяко негово движение, а с всяка крачка се чувстваше все по-уверен. Той беше принц на Дорн и съвсем скоро щеше да застане пред тях, но носейки малко по-различна титла. Предстоеше му да покори света.
Челюстта му се стегна. На лицето му отново грейна усмивка.
Мартел помнеха. Те нямаше да забравят изгубеното.

_________________

unbowed, unbent, unbroken

The arms of House Martell display the sun and spear, the Dornishman’s two favored weapons, but of the two, the sun is the more deadly.
avatar
Trystane Martell.
Admin
Admin

Posts : 683
Join date : 19.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Cersei on Съб Юли 22, 2017 8:38 pm

Дори и мъката по изгубените не спираше празненствата. Що се отнасяше до знатните особи, всеки един именен или рожден ден, трябваше да се празнува подобаващо. Болката и омразата се прикриваха. На лицата на както на гости, така и на празващите празника си се залепяха шалфиви усмивки, с фалшиви пожелания за всичко най-добро.
Церсей не бе от жените, които се усмихваха за щяло и за нещяло. Малкото пъти, в които го е правила, били заради победа във война или надделяване над някое от децата си. Колкото и да се опитваха да й противоречат, тя имаше последната дума.
От няколко дни мрачни мисли преследваха майката лъвица. Имаше предчувствие, че краят й наближава. Не знаеше кога, нито къде, но беше убедена, че е близо. Не смяташе нито едно от децата си за готово да поеме мястото й. Не смяташе, че което и да било от тях е способно да управлява с твърда ръка. Макар и войната, не смяташе, че са научили как да се справят в трудните моменти. Самата тя бе повече мъж от братята си. А най-лошото бе, че виждаше нито един от наследниците си да е наследил способностите й да управлява със замах.
- Пристигнахме. - гласът на Джон успя да я изкара от транса, в който бе попаднала. Време бе да сложи маската си и да се слее с останалите. Неприязънта си нямаше да покаше към някои гости. Все пак на празникът на малката принцеса Таргариен не трябваше да се зараждат кавги. Всички трябваше да преглътнат омразата си един към друг. Това направи и Церсей.
Само едно място щеше да остане празно на тяхната маса. Останалата част от Ланистър бе дошла с нея, но не и синът й. Момчето, което толкова мечтаеше да се лиши от наследници. Момчето, което желаеше да бъде роб на кралското семейство, вместо да управлява своя собствен живот.
Къде си, Алек? С жертването си за брат си, Куентин Мартел бе спечелил уважението на Церсей. Макар и да го обвиняваше за лишаването си от свобода и наследници, Церсей уважаше младият Мартел за смелостта му. Рядко кръвта стоеше зад кръвта. Някои гледаха първо себе си. Подсигуряваха си щастие и зарязваха семейството си. Но не и това момче. Колкото и да бе на ясно с това което му престоеше, той го направи.
- Ще се наложи да Ви разочаровам, Куентин, но Алек няма да дойде.  - отвърна тя. Мартел може и да бяха предатели, но това момче бе като неин втори син. Единственото, което го правеше по-специален от останалите бе, че е най-добрият приятел на синът й. Дори можеше да се зарече, че едва ли не го обича повече от собствените си деца. Но останалите Мартел бяха отрепки за нея.
avatar
Cersei
Lannister
Lannister

Posts : 70
Join date : 21.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Quentin Martell. on Нед Юли 23, 2017 10:44 am

Устните му се извиха в съвсем лека и нежна усмивка, когато срещна погледа на племенника си. Не можеше да отрече, че се радва на присъствието му, защото ужасно много му липсваше, ала тук бе свърталище на най-свирепите харпии, които кръстосваха Вестерос, а Дорн бе на мушка от ужасно дълго време. Всеки щеше да поиска да си откъсне парче от него или дори да прибере главата му като ловен трофей, който да окачи на каменната стена в покоите си. Погледът на Куентин, колкото и мек в момента крещеше „внимавай“. По-късно щеше да се присъедини към него, но като част от гвардията нямаше право да сяда преди знатните гости.
Веждите на Мартел се свъсиха леко, когато чу познатия глас. Мигновено по гръбнака му пробягна ледена тръпка и очите му се изместиха, за да срещнат тези на лъвицата майка – Церсей Ланистър. Разбира се, шахматна фигура като нея нямаше как да пропусне подобно събитие, Куентин дори не се надяваше на нещо по-различно. Изражението му омекна за пореден път, може и да не бе от най-любимите хора на много от съвременниците си, но Церсей Ланистър никога не бе показвала неприязън към Куентин. Респектът, който изпитваше към нея още от дете бе равностоен на страхопочитание.
- Не се надявах на този отговор. – отвърна спокойно и се поклони бавно.
Правеше го още откакто започна да прекарва време с Алек на Кастърли. Може би бе единствения Мартел, който не таеше недоказана омраза към лъвовете. А може би това бе поради факта, че бе достатъчно да обикне един от тях, за да забрави за кавгата между семействата им. О, имаше толкова много неща, които Церсей не знаеше за собственото си дете, но Куентин не можеше да предаде доверието му по този начин и да й разкаже. Дори това според него да бе начинът да го предпази. Защото ако някой можеше да брани децата си с всичко възможно и на всяка цена, това бе тя.
Златистите й коси все още бяха пленителни. Куенит помнеше колко запленен бе първия път, когато я видя. Всички знаеха за красивата лейди Церсей от Кастърли и мнозина искаха ръката й. Историите гласяха, че ще промени курса на кралството някой ден. Може би вече го бе направила, давайки живот на децата си. А може би всичко тепърва предстоеше. Колкото и красива да беше, Церсей бе още по-загадъчна и непредвидима личност.
- Позволете.
Протегна ръка така, че тя да отпусне своята върху неговата. Думите й можеше да го притесняват, защото наистина искаше да знае къде е Алек, но това не трябваше да застава на пътя на добрите му обноски. Щеше да я преведе до отредената за Ланистър маса, колкото и близо да беше тя. Можеше да се закълне, че това нямаше да се хареса на принцът, но Тристен отлично познаваше чичо си и знаеше, че миналото не го кара да държи лоши отношения спрямо някого.
- Надявам се пътуването ви дотук да е било леко и приятно. – отбеляза и не усети как по лицето му пропълзя онази непринудена усмивка и се задържа. Спря се и внимателно дръпна един от столовете, за да може лейди Ланистър да се настани удобно. – Също така вярвам, че всичко на скалата Кастърли е наред? Алек... Синът ви не каза нищо по въпроса.
Въздъхна и краят на разговора им отново го връхлетя като безмилостна приливна вълна. Не можеше да разбере кое го накара да обърне остриетата така срещу Куентин. Никога нямаше да използва Раела и болката му по миналото, за да се отърве от него. Това го притесняваше крайно много, ала не можеше да издаде и капка от опасенията си пред Церсей. Вместо това наля вино в златния бокал пред нея и задържа усмивката на лицето си.
avatar
Quentin Martell.
Martell
Martell

Posts : 11380
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Nicaden Karstark on Нед Юли 23, 2017 10:57 am

Никейдън Карстарк не желаеше да носи цветовете и знака на дома си, тъй като отдавна бе престанал да чувства себе си, като Карстарк. Знаеше, че трябваше да носи бялото слънце на черен фон, извезани върху дрехите му, защото, макар и командир на армията на Старк, той не споделяше тяхната кръв. Кобалтовия поглед се спускаше по наметалото, изпратено му от Кархолд; знаеше, че една от сестрите му не таеше омраза към брат си и желаеше да му напомни към кого принадлежи. Виждаше красотата, събрана от най-добрите северни шивачи, изкусно позволили на слънцето да прилича на истинско, живо. „О, Мерия.“ Прошепна младия Карстарк, прибирайки наметалото, знаейки че действията щяха да донесат единствено и само тъга на най-голямата му сестра.
Ала Никейдън Карстарк нямаше да носи символа на подаянието; не и когато знаеше за омразата на баща си.
Северът лъхаше от всяка негова стъпка. Мнозина от присъстващите се обърнаха, разпознавайки жестокият в битка Командир на Северната армия. Дори да не присъстваше на бойно поле, а празник, Никейдън изглеждаше все така студен и дистанциран. Рядко кобалтовия поглед се спираше на някого за повече от няколко мига, а суровото му лице само загатваше колко е погълнат от сонствените си мисли. Кимаше на онези, които познаваше по-добре, а други подминаваше така, сякаш представляваха просто елемент на украса. Огледа разположението на масите, осъзнавайки колко точно не му допадаше тази, предназначена за Старк. „Твърде отделена.“ Шепнеше инстинктът му на Командир. „Това не може да е за добро.“ Но бързо отметна мислите си като ненужна паника. Не още. Ако започнеше да си втълпява наличието за опасност, нямаше да успее да издържи цялото пиршество. Някой му предложи питие, ала Никейдън вдигна ръка, без дори да се старае да погледне по посока на слугинята.
Не носеше слънцето на Карстарк, нито вълкът на Старките. И въпреки всичко облеклото му шептеше за сивите облаци на Север и черната тъма в горите на Уинтърфел. Мечът на кръста му стоеше отпусната, ала красотата на дръжката улавяше слънчевите лъчи. Изкусно гравирани думи. „Северен вятър“. Оръжие, покосило мнозина в изминалите битки.
Привличаше любопитни погледи, ала умът му блуждаеше другаде. Откри Ренис Таргариен с поглед, покланяйки се леко, за поздрав. Всички желаеха да я поздравят и да ѝ пожелаят целия свят. Но Карстарк знаеше колко малко от пожеланията щяха да са искрени. Предчувстваше как подобно събитие щеше да е поредния ход в нечия стратегия. Защото никое празненство не носеше и дозата политика в себе си. А Ренис? Може би тя заслужаваше повече. Може би, в един съвършен свят тя нямаше да се налага да се види с половината от гостите на пиршеството. И може би това щеше да е крачка в правилната посока. Ала те не се намираха в съвършен свят и Никейдън трябваше да го запомни. Знаеше, че трябва и да говори с нея, ала не сега, не и пред всички. Подаръкът ѝ –красива гривна с прелестно слънце от планински кристал –щеше да почака.
Изгуби се сред тълпата от прииждащи гости, докато кобалтовият поглед не зърна познатите коси на Санса Старк. Не. Санса Ланистър. Трябваше да си напомни това толкова много пъти! Прокрадна се между всички, докато не се озова до нея.
-Милейди. –Усмивка, появила се за кратко върху лицето му. –Изглеждате превъзходно. –Комплимент, който вероятно бе чувала достатъчно много пъти, за да не се впечатли. Ала младия Карстарк не си служеше добре с думите и обноските достатъчно добре, за да се постарае повече. Неговата сила беше в оръжията, бойните стратегии.. цяло друго изкуство, което нямаше допирни точки с добрите маниери и сладкодумието. Ала нима тази лека непохватност не беше част от неговия чар?
Огледа присъстващите с поглед, бидейки повече защитник, от колкото събеседник. Нещо във въздуха предвещаваше незабравими събития. Дали за добро или лошо –тъмнокосият не можеше да предположи.

avatar
Nicaden Karstark
Stark - courts
Stark - courts

Posts : 953
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by sansa l. on Пон Юли 24, 2017 12:55 pm

Независимо какво се случваше или какво се очакваше да стане, защото за всички беше повече от ясно, че бъдещето може да не е толкова розово, колкото им се искаше на всички, именните дни на знатните особи никога не бяха пропускани. Дори напротив. Трябваше да има пишно тържество, на което една голяма част от присъстващите щяха да се ненавиждам по между си и въпреки това навсякъде лицемерието и фалшивите усмивки щяха да изобилстват и да се носят във въздуха, обвивайки всеки милиметър от залата в себе си. И ето че този път поводът за това беше именния ден на Ренис Таргариен.  
Лейди Санса дълго се чуди дали изобщо трябва да дойде на това тържество. Знаеше как всяко едно от тях беше важно по своему и че на всяко едно от тях можеше да очакваш да се случи нещо много повече от празненството, заради което всички са там. И все пак ти се иска да си остане само това. И все пак накрая беше взела решението да дойде. Единственото, което обаче не `и харесваше в това беше, че Алек не пожела да се присъедини, а толкова `и се искаше именно той да я придружи. Нали и без това точно това се очакваше и от двамата? Дори нарочно го беше попитала два пъти, само надяваки се вторият път да чуе различен отговор, но резултата беше същия. За това просто му съобщи че тя пък все пак ще присъства на събитието дори и без него.
И все пак Алек Ланистър трябваше да си заедно с мен тук. Точно както всеки  един добър съпруг на твое място щеше да бъде. А ето че теб отново те няма.
Колкото и да се опитваше да разбере действията му, все пак очакваше и всичко, това което все пак трябваше да получава. Сините `и очи набързо се разходиха из залата. Всеки детайл наоколо беше изпипан до най-малката подробност. Точно както се изискваше от подобно събитие. Гостите започваха да се увеличават. Това сякаш само подтикна желанието `и да се слее с тълпата и да поздрави една голяма част от тях. А и все пак през цялото време, докато пътуваха беше прекарала достатъчно време в компанията на Церсей, колкото и огромна част от нея да не летеше на седмото небе, заради това. Сега поне имаше перфекното извинение, за да си го спести поне за малко.  Може би и точно заради това съвсем малко след като бяха дошли, `и се извини че трябва да я остави с обяснението, как трябвало да поздрави някои от другите гости.
Дългата `и тъмночервена рокля, можеше и да не беше вече в цветовете на Севера, но това не означаваше, че нямаше да го носи тази вечер, не само в сърцето си. Разбира се че не. Всеки един детайл по роклята `и напомнямаше именно за него. Дори и най-дребните от тях. Поне това щеше да я успокоява, заради отсъствието на най-важния човек, който трябваше да е с нея тук и сега. Със сигурност може би това щеше да предизвика някой друг коментар. Все пак любимото занимание на една голяма част от присъстващите беше именно клюкарстването и само си търсеха повод във всичко да пуснат поредния слух по даден адрес. Докато се разхождаше из многобройните гости, отразявайки и поздравявайки част от тях, забеляза че поне Церсей си беше намерила компания. Като дори им се усмихна от далеч и поздрави Куентин Мартел. И не след дълго чу един познат глас, което мигновенно я накара да се обърне. И пред очите `и се появи едно от малкото лица тук, на които можеше да се зарадва: –Благодаря ви, Командире. Вие също – усмихна му се мило преди да продължи все толкова спокойно и с нейната красива усмивка, изписана на лицето `и –Виждам че, както винаги се тревожите за всичко, но бъдете спокоен. Знам и че не си падате особено по подобни тържества, но въпреки това се радвам, че дойдохте. А и погледнето колко щастливи са само всички наоколо– макар и това щастие в една голяма част от тях да не беше истинско.
avatar
sansa l.
Lannister
Lannister

Posts : 2277
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Quentin Martell. on Вто Юли 25, 2017 12:59 pm

Storyteller

Очите му останаха нащрек. Така или иначе никога не си позволяваше да гледа директно към лейди Ланистър за по-дълго от минута. Чувстваше се неудобно и сякаш отстрани изглежда напълно невъзпитано да зяпа жена от нейното потекло по този начин. И от високо. Неприемливо. Затова  просто остана до нея изправен като кол пред Чертога – строен, сериозен и видимо непоклатим. Вътрешно обаче имаше чувството, че всичко е на път да се срине само с щракването на пръсти. Остави стомната с вино обратно на масата и прибра ръцете си зад гърба. Всичко можеше да се случи тук - от проклета и безвкусна шега от страна на лорд с отвратително чувство за хумор, до истинска заплаха за присъстващите. Накъдето и да погледнеше Куентин можеше да види потенциални врагове. Противници както помежду си, така и на Короната.
Клепачите му мигом се присвиха едва забележимо, когато улови погледа на жена, която със сигурност знаеше, че ще бъде тук. Лейди Санса... Съпругата на Алек, вълчицата на Старк. Нямаше доверие на никого от севера. Нито на Старките, нито на всичките им подчинени кучета, готови да оголят зъбите си при първото подсвирване. На лицето му се появи смирена и съвсем лека усмивка, преди да кимне в поздрав на дамата. Може да не се познаваха лично, но нещо в Куентин го караше да има винаги едно на ум що се отнасяше до всички на север от Шийката.
Образът на Лейди Санса Ланистър – все още бе странно за произнасяне – се замъгли и погледът на рицарят се фокусира върху образа на Раела и Ренис зад рамото й. А малко зад тях на масата на Таргариен слуга се суетеше със стомна червено вино в ръцете. Не изглеждаше познат, а Куентин бе направил всичко възможно, за да научи лицата на слугите, за да знае кои да допуска по-близо до кралското семейство. Този определено не беше лице, което Мартел бе виждал и в същото време самото му изражение, което издаваше лека, но достатъчно ясна нервност, издаваше че нещо не е наред. 
- Извинете ме. – измъмри тихо и сковано към Церсей без дори да я поглежда и заобиколи масата на Ланистър. Беше грубо, но нямаше време за протакане.
Осанката му развя красивата покривка, върху която бяха наредени златистите бокали, когато се втурна по посока неизвестния и подозрителен мъж, който току що бе сипал вино в чашата на Раела. Кръвта на Мартел кипна за секунди и го накара да загуби всякакви наченки на етикет около гостите. Промуши се между Санса и компанията й отправяйки й за кратко поглед, който красноречиво показваше, че ще изминат години преди да могат спокойно да се нарекат приятели. Не му се искаше да привлича вниманието на гостите, но трябваше да стигне до онзи възможно най-бързо и извиненията можеха да почакат след като го заловеше.
Закова се на място пред принцесите само за част от секундата. Очите му бяха потънали в онази нервна сянка, когато погледна към Раела и се промуши между двете. Отпусна грубо длани върху масата, ала онзи вече го нямаше. Огледа се трескаво и свъси вежди. Започна да премисля всичко. Съзнанието му прелистваше стотици възможности. Къде можеше да се дене проклетникът, какво можеше да е сипал вътре вместо вино и къде можеше да избяга. Удари силно с юмрук по масата и изруга на дорнски, преди да заобиколи масата и да вдигне бокала на Раела. Приближи го към лицето си и вдиша бавно от аромата му. На лицето му моментално се изписа кисела гримаса. Беше вино, но не можеше да рискува да има и нещо друго в алената течност, затова просто погледна към любимата си и изля съдържанието на чашата й в близката градинка.
- Искам да претърсиш кухните, да обходиш всяко кътче на двореца, не ме интересува как, но  и с к а м  този мъж пред себе си до края на именния ден на принцесата. Ясно? – изръмжа заповедта на един от стражите, който се бе притекъл на помощ веднага щом видя Куентин. – Провери за самоличността на всички слуги, ако трябва заключи портите на Цитаделата, но не допускай онзи да се измъкне.
Очите му отново се вдигнаха към Раела и Ренис. Може би в момента изглеждаше като пълен глупак, но лицето му красноречиво показваше, че опасенията му са съвсем истински. Не можеше да позволи нещо да се обърка. Не и днес. За миг погледна и към племенника си. Кръвта му бе кипнала дотолкова, че бе готов да го изпрати лично с кораб към Дорн.
avatar
Quentin Martell.
Martell
Martell

Posts : 11380
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Nicaden Karstark on Вто Юли 25, 2017 4:36 pm

Никейдън Карстарк усещаше напрежението във въздуха, ала се стараеше да прикове вниманието към разговора си с лейди Санса Старк. Строгите му черти омекнаха само за секунда, когато комплиментът напусна устните на червенокосата. Знаеше, че е въпрос на етикет и всяка уважавана дама от обществото трябваше да го спазва, но младия Карстарк знаеше, че не всички биха били толкова мили с подчинените си. Да бъде Командир на армия му даваше предимството да пътува и да се увери в тези свои мисли, доказвайки тяхната истинност. Макар да не беше от съвсем незнайно потекло, Никейдън си оставаше подчинен, а Санса Ланистър се представляваше нищо подобно на половината знатни присъстващи на това събитие.
-Точно това щастие ме държи готов за действие, милейди. –Отговори спокойно тъмнокосия, докато за пореден път позволяваше на кобалтовия си поглед да премине през гъстите тълпи от гости. Една от безкрайния списък с причини да мрази такива събития беше, че дори най-добрите войници изпитваха трудности да проследят какво се случва във всеки един момент. И нима някой би хвърлил вината върху тях? Столицата се пълнеше с потенциални врагове и всяко действие можеше да се превърне в остра провокация, която да доведе до война. Ала нима войната можеше да бъде избегната? Все някой щеше да направи крачка в грешната посока, да накърни нечия чест или убие нечие семейство. Безкраен и порочен кръг, който продължаваше цяла вечност и нямаше да спре сега. Колото и сладки да изглеждаха приказките за мира и спокойствието във Вестерос. Защото мирът и спокойствието бяха твърде крехки, за да оцелеят. Дори при текущия Крал. Защото именно това се коренеше в природата на всички благородници. И в неговата собствена. Убийство. Унижение. Кръв. Предателство. Една от многото причини на празника да не присъства друг Карстарк, освен самия него. Но Никейдън не изпита желание да каже всичко това; можеше да се закълне, че червенокосата му събеседница знаеше всички негови опасения, дори да не бъдат изговорени. –Не съм тук като гост, милейди. Макар да познавам лейди Ренис Таргариен, моята покана тук не включва медовина и трапеза. Или поне... не първото.
Устните на Карстарк се извиха в лека усмивка, като чели думите му трябваше да бъдат опит за шега. Кой би отхвърлил храна, приготвена от най-добрите готвачи във Вестерос? Мисъл, която вълнуваше и онези гости, които бяха дошли за това. И за зрелище. А може би повече за второто, от колкото за първото.
Като чели за да докаже по-ранните му мрачни мисли, Куентин Мартел премина между него и Санса, като брулещ вятър, оставяйки доза объркване в Командира. Ала то не трая твърде дълго. Бойните му инстинкти подсказаха, че нещо се случваше. Или щеше да се случи. Подяволите, знаеше, че нищо няма да е спокойно!
-Нещо не е наред. – Шепот, изплъзнал се от устните на младия Карстарк, докато се обръщаше, за да проследи младия Дорнец. Лицето му отново изваяно от студения Север; не онова на Никейдън, а на Командира. Маска, която покриваше лицето му всеки път, преди бойното поле. Жестокост. Пресметливост. Тишина. Напрежение. Никейдън направи няколко крачки, без да се отдалечава твърде много от Санса, за да си осигури нужната видимост. Младия Мартел бе прекосил разстоянието бързо, появявайки се пред двете принцеси, само за да се премести между двете. „Ренис.“ Помисли си инстинктивно, усещайки надвисналата опасност. Преди да успее да довърши мислите си, Куентин изля бокала на Раела в близката градинка. Облекчението на Никейдън изглеждаше твърде краткотрайно; първо, защото мишената не беше Ренис и , второ, защото младия Мартел се беше погрижил евентуалната отрова да не покоси Раела.
-Не пий виното. –Прошепна на Санса, за миг забравил всички нужни етикети. Вероятността някой да се опита да отрови двама човека на едно събитие изглеждаше маловажна, но Никейдън предпочиташе да не се надява на това. Обърна поглед към червенокосата само за миг, преди да се обърне по посока Ренис. „Нищо на това проклето място не е сигурно.“ Мисли, съпътстващи го още от самото начало. Може би идването му на това място беше грешка.. Не, не. Не идването му, а организирането на проклето събитие, което да превърне в столицата в гнездо на змии.
Ръката на тъмнокосия се спусна към меча му, облягайки пръсти на дръжката. Извор на измамно спокойствие. Макар да не изглеждаше така, сякаш възнамерява да го използва, Никейдън усещаше, че цялото му съзнание пищеше от предупреждение. Нещо се задаваше. И никой не изглеждаше напълно подготвен за бъдещето.
avatar
Nicaden Karstark
Stark - courts
Stark - courts

Posts : 953
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Rhaella T. on Вто Юли 25, 2017 6:03 pm

- Често, започнах да си мисля, че няма да дойдеш. Щеше да е крайно неуважително. – на лицето на Раела се бе настанила най-сикрената усмивка. Сините й очи сияеха от щастието да види сестра си. Беше толкова красива. Като ... колкото и глупаво да звучеше, принцеса. 
- Не знам. Все още ги няма. Надявам се, че всичко е наред. – отвърна блондинката. Дано не си е позволила да му направи нещо. Добави на ум.
- Кога порасна, малката? Сякаш вчера бяхме деца, а днес... – Сякаш до вчера двете момиченца играеха с брат си на гоненица или се криеха един от друг. Сякаш вчера бяха едни невинни деца, неопорочени от този свят. Сега всеки бе поел по своя път. Всеки един от тях имаше свой собствен живот, свои тайни, които не желаеше да сподели с братята и сестрите си от страх. - Честит празник, Ренис. – целуна я по бузата и се отдръпна малко. Цветът на роклята й бе красив. Син, като Севера. Знаеше, че сестра й изпитваше по-голямо влечение към Старк. Радваше й се, че го показва по един или друг начин. Но другите щяха ли да се сетят да направят това сравнение?
-Ела с мен. Трябва да се настаним. След малко започва празненството. – Раела хвана ръката на сестра си и двете тръгнаха към масата на Таргариен. Надяваше се, че всичко поне този път ще бъде наред. Надяваше се да няма произшествия, които биха били пагубни. 
Макар и радостта да бе покорила сърцата и душите на някои от гостите, погледът на Раела шареше наоколо. Нещо я човъркаше отвътре. Подсказваше й, че нещо ще се обърка сериозно. Усещаше как смъртта бе готова да атакува. А дали просто не бе част от въображението й? Не можеше да каже.

“Accept what life offers you and try to drink from every cup. All wines should be tasted; some should only be sipped, but with others, drink the whole bottle.” 
Червеният цвят на виното, напомняше на цвета на кръвта. Ако консистенцията и вкуса  бяха същите, щяха ли да бъдат смятани за вампири?  Най-вероятно.  Но всяко едно питие, трябваше да се изпробва. А това дали трябва да се пробва само с една глътка или да се изпие до дъно, за да го оцени, човек сам трябваше да реши.
Стресна се. Никога не го бе виждала в подобна светлина. Или той не бе позволявал. Трескането по масата, изсипването на питието й, а след това и цялото това шоу, разиграло се пред нейните очи и тези на сестра й.  Усети и друг поглед към тяхната маса. Едва ли бе нужно да поглежда, за да се увери че е Карстарк. Бе го срещала няколко пъти и всеки път щом тя погледнеше към него, или той към нея, по тялото на Раела полазваха студени тръпки.
- Какво се случва? – макар и да знаеше отговора, искаше потвърждение.  Щеше да направи всичко възможно, за да предотврати смъртта на някой от близките си и гостите на празненството. Дори ако това значеше да даде собствения си живот. - Кажи ми, Куентин.  -  погледът й бе умоляващ. Искаше й се да я излъже. Или да й каже, че всичко е наред и всичко това е в ума й. Ръката й се бе спуснала, за да хване тази на сестра й. Този път нямаше да я остави. Каквото щеше да се случва, този път не Ренис щеше да е жертвата.

_________________


Am I dead? Or is this one
of those dreams? Those horrible dreams that seem like they last forever? If I am alive, why? Why?Please just let me die. Being alive hurts too much.
avatar
Rhaella T.
Admin
Admin

Posts : 1435
Join date : 22.04.2014

Вижте профила на потребителя http://soundofcollapse-rpg.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Rhaenys Targaryen. on Сря Юли 26, 2017 8:40 pm

Хората започнаха да се сипят един по един,а погледът на Ренис внимателно обхождаше всяко лице и всеки жест, така сякаш се намираха не на празненство, а на бойното поле. Още от както бе малка, баща им ги бе предупреждавал,че подобни мероприятия бяха по-опасни дори от бойното поле, защото всичко бе толкова непредвидимо. Истинските планове и тактики на гостените бяха прикрити под ехидни усмивки, уж засвидетелстващи своята почит към нея и нейното семейство, ала от малка Ренис знаеше че не бива да се размеква под милите им погледи. На лицето й грееше една лека, но студена усмивка, приличаща ужасно много на тази,която покойният Рейгар носеше постоянно. Тяхната работна усмивка.  – Премина ми през ума, но след това се сетих,че всички тези лешояди ще бъдат тук и ще чакат за най-малката капка кръв да падне,преди да нападнат и реших че не искам да пропусна шанс да забия няколко шамара. – каза тихичко на ухото на Раела, преди да се засмее съвсем лекичко. Имаше една  шепа от индивиди, за които бе сигурна,че не биха вдигнали ръка срещу нея и те се брояха на едната й ръка, всички други за нея бяха опасност,прекалено много опасност под един покрив.  Не след дълго погледът й попадна върху Санса. Въпреки че носеше фамилията на Ланистър, за нея винаги щеше да си остане Старк. Нейната кръв. Тя бе една от хората на които все още имаше доверие,въпреки че много биха я посъвтвали да не таи такава огромна любов към Старк, въпреки тяхната близост. Истината бе, че именно тази любов към тях,която бе останала непокътната, държеше късче от здравия й разум. Ако по някакъв начин Старк обърнеха гърба си към Драконите това щеше да бъде последната нишка,която щеше да се скъса в нея и тогава щеше да стане много страшно. Седемте кралства отдавна не бяха виждали какво означава Лудостта на Дракона. „Кога пораснах?“ повтори въпроса на сестра си на ум, след което въздъхна съвсем лекичко. Дори самата тя не бе абсолютно сигурна, помнеше единствено света през очите на един воин, борещ се за своето право на живот. Спомените за детските й години бяха закътани някъде в най-тъмните части на съзнанието й. Не можеше да си спомни много неща, повечето седяха  в съзнанието й като черни петна. Хората продължаваха да се сипят, а дишането на Ренис се зачестяваше все повече и повече. Иглата,толкова удобно скрита в роклята й, започна бавно да се притиска в показалеца й,карайки я да се фокусира върху леката болка, отколкото върху реалността. Не след дълго, очите й сами потърсиха неговите. Задържаха се там повече от приемливото, но в тази ситуация, единствено те й даваха малко повече спокойствие от иглата. Никейдън изглеждаше по-красиво от всякога, сякаш бе излязъл от страниците на някоя стара книга ,описваща величествените мъже войни, които запленяваха сърцата на девойките,ала самите те бяха отдали своето на бойното поле и на най-властната кралица от всички – войната. Щеше да излъже,ако кажеше че не изпитва огромна слабост към него. Огромно желание да си открадне една негова прегръдка, в която да се потопи, далеч от своя мрак. Щеше да излъже,ако нямаше огромна нужда от това. Ако кажеше,че не изпитва глад за неговото внимание, за неговите думи и компания. И именно заради това,трябваше да седи настрана. Знаеше отлично че нито тя, нито Никейдън можеха да си дадат това което желаеха и щеше да бъде излишно да се мечтае за нещо невъзможно. Неусетно двете с Раела вече се бяха настанили на своята маса,а до нея се бе появил слуга,чиято физиономия издаваше страх и неувереност. Ренис забеляза че едната му ръка потрепваше,докато сипваше виното в чашата на сестра й. Веждите на принцесата веднага се свиха в смръщена гримаса и преди да успее да каже на сестра си да не пие от виното си, Куентин вече бе дошъл до тях и излял съдържанието  на чашата й. След неговата заповед, преплете пръсти в ръката на сестра си и я придърпа по-близко до себе си. Докато очакваха срещу нея ,сред другите гости. Един от главатарите на онези псета,които бе изклолила, включително  и него. „Тя ще бъде следваща.“ Прочете по устните му  преди да надигне чашата си с вино,смеейки се ехидно, преди да я излее в устните си,  а самата течност се разливаше по пода през отвора на гърлото му.  Кръвта на драконовата принцеса се смрази още повече,докато иглата се заби още по навътре в нежният й пръст.  И остана тиха, по-тиха и от мъртвец.
avatar
Rhaenys Targaryen.
Targaryen
Targaryen

Posts : 665
Join date : 17.07.2017
Age : 21

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Loras Tyrell. on Сря Юли 26, 2017 9:47 pm

Нежна кожа срещу коприна в бледи отенъци. Коси по-буйни от Тясното море и по-гъсти от градините в Планински Рай. Тъмни и проницателни очи, отразяващи всичко красиво, но криещи толкова много. Осанката му се носеше сякаш във въздуха, висока и горда, оставяща лек и нежен дъх на рози. Беше свикнал да му правят път като брат на кралицата, бе свикнал на охолството, което идваше в пакет с името му. И показваше очевидно задоволство от положението си, ала винаги нещо липсваше. Защото колкото и приятно, всичко това бе толкова изкуствено и пресилено.
Сър Тирел.
Махна леко с ръка съм скуайъра си, за да върви зад него и пристъпи към подиума. Изглежда вече бе изпуснал част от веселбата, защото вярното куче на принцесите бе видимо настръхнало до тях, а докато вървеше бавно към масата на Таргариен, Лорас погледна косо встрани и забеляза не кой да е а племенника на Мартел. Погледите им се заключиха само за секунда преди рицарят да продължи напред. Дълбок поклон и чаровна усмивка – това бе всичко, което се изискваше от него днес. Принцеса Ренис беше ослепителна.
- За мен е чест да съм тук. – промълви тържествено и се изправи бавно.
В дланта си държеше нежна кашмирена кесийка, в която бе поместена гривна от чисто бяло злато – изящна и фина верижка с висулка описваща дракон увит около роза като пазител. Преди да я подаде на принцесата, Лорас целуна опакото на дланта й и отпусна подаръка внимателно в нея. Пристъпи назад и отново се поклони, този път удостоявайки и принцеса Раела. Усмивката така и не слезе от лицето му, докато пристъпваше назад.
- Нека бъдете честита. – пожела на драконовата принцеса и се оттегли бавно към масата, отредена за него и семейството му.
Колкото и да се опитваше да държи ума си бистър и нащрек, нещо бе хванало любопитството на Лорас в топлата си длан и стискаше здраво. Всички знаеха, че Дорн най-вероятно няма да удостоят кралското семейство с присъствието си, но ето че самият принц бе тук и се открояваше значително. Тирел поклати глава, когато понечиха да му сипят вино и предпочете да се отпусне спокойно назад и да наблюдава. Но очите му не се стрелкаха трескаво наляво-надясно. Не. Те се плъзгаха внимателно от лице на лице, изучавайки внимателно. Знаеше, че сестра му живееше в гнездо, пълно с убийци и не възнамеряваше да попадне в някой от капаните им като първия глупак. Тирел не бяха глупави.
Реално погледнато Розите държаха юздите на почти всичко. Парите, дивеча, нивите, с които столицата се хранеше. Армията. А Марджери държеше юздите на драконовия крал. Можеше ли някой да ги вини за самочувствието? Не. Сцената бе тяхна и всички го знаеха отлично. Но това също така означаваше, че всички искат парче от тях. Завистта караше хората да се озлобяват, да прибягват към крайни мерки като отрови, скрити оръжия, добре изпипани атентати над знатни фигури, които да поставят в мат цялата фамилия и прочее. Човек можеше да очаква всичко тук. Абсолютно всичко. Но Лорас се надяваше поне този път нищо да не се обърка, защото Ренис не го заслужаваше. Не бяха кой знае колко близки, но тя никога не се бе отнасяла зле с него, докато беше залепен за сестра си преди време.
Очите му отново се плъзнаха към масата на Мартел. Имаше нещо в онова момче. През годините бе имал честта да зърне баща му и двамата му чичовци, но... никога досега не бе виждал прословутия Тристен Мартел. Дорнците притежаваха онзи приятен загар, който много хора намираха за привлекателен, включително и Лорас. Напоследък рицарят на цветята бе открил любовта си към екзотичното. Може би защото му бе омръзнало да вижда все едни и същи лица, а може би защото Ерих отвори очите му за много... много неща.
- Намери си някакво занимание... – въздъхна и отново махна с ръка. Думите бяха отправени към младото момче, което вървеше по петите му, ала очите му продължаваха да изучават принца.
Когато скуайърът най-сетне се размърда и разкара нанякъде Лорас успя да улови погледа на Тристен. Устните му се изкривиха в лека половинчата усмивка, а очите му придобиха онзи приятен отенък на разтопен шоколад. Повдигна вежда и кимна в поздрав. Усмивката му се разшири и разкри искрящите му зъби. Искрено се надяваше Тристен да не е скован кон с капаци като чичо си ей там. Щеше да е тотално разочарование. Преди да отмести погледа си от него, Тирел намигна дискретно и насочи вниманието си към останалите гости, обхождайки внимателно всеки един от тях и удостоявайки с мълчалив поздрав онези, които си заслужаваха.
avatar
Loras Tyrell.
Tyrell
Tyrell

Posts : 2807
Join date : 20.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by sansa l. on Съб Юли 29, 2017 5:23 pm

На подобни тържества беше трудно да откриеш някой, който не прикрива емоциите си и не използва изкуството на лицемерието. На всяка крачка и всеки ъгъл то беше там и само увеличаваше размерите си. Въпреки че отдавна беше свикнала с това положение на червенокоската `и се искаше ситуацията да е различна. Да няма лицемери. Да няма гости, които не заслужават да са там и които не искаш да търпиш за повече от една секунда, и то ако все пак са далеч от теб. Дори да не се налага от добро възпитание да трябва да ги поздравяваваш. Да имаше само отбрани и приятни хора. Но това бяха просто мечти, които никога нямаше как да бъдат изпълнени наистина. Все пак сега самият етикет беше много по-важен от самият празнуващ. Братовчедка `и Ренис трябваше да има по-различен и по-хубав празник. Даслужаваше половината от хората наоколо да бъдат далеч от нея в този така важен за нея ден.
-От както Ви познавам сте винаги готов за действие – Лекичка уусмивка се появи отново на лицето `и. Добре че Никейдън Карстарк се беше появил точно навреме. Май това му беше запазената марка и отново я спаси от „едно малко бедствие”. Тъкмо беше поздравила всички гости, които заслужаваха това, дори и няколко които не харесва и към които не изпитва никакви симпатии. И ако него го нямаше, щеше да е принудена да се върне отново в компанията на Лейди Ланистър, а червенокоската гледаше да отложи този момент, колкото е възможно по-нататък във времето. –Дори и да не сте тук за това, няма как да не се възползвате от него.
И тъкмо, когато щеше да поразкраси още повече думите си, Куинтин Мартел я избута, почти „прегазвайки я като мълнионосен буреносен облак”, бързайки нанякъде. Това естествено я подразни и дори един лек недоволен стон излезе от устата `и. Помисли си „колко мило” беше това от негова страна, точно като един наистина „добър рицар”. И все пак това нямаше как да `и попречи от любопитство да проследи по-нататъчните му действия – как отива при Раела и Ренис и изхвърля бокала на едната в близката градинка. Братовчедка `и заслужаваше тържество без излишни драми. А ето че първата вече се беше появила. И все пак нямаше как да отрече, че Лорд Мартел явно наистина беше добър в изпълнението на задачите си. И въпреки това все още дори една голяма част от гостите още не бяха пристигнали, а вече се случваше нещо, което не беше особено приятно, целящо да покаже че нещо се задава. Нищо, което е възможно да помрачи не само тържеството на Ренис, но и да отнесе със себе си много планове и задкулистни игри, превръщайки ги в нищо. Съсипвайки всичко от тях на пух и прах. Не този празник не заслужаваше да свърши така. Не заслужаваше да бъде използван в коварната игра на някой. Това просто не трябваше да се случва. Не и тази вечер.
Докато обмисляше всичко това на ум, мислите `и бяха прекъснати от думите на Конадира, което от своя страна я накара първо инстинктивно да погледне към него, а после и към чашата с вино, която държеше в ръката си, но от която все още не беше пила. По принцип от скоро беше започнала да харесва тази напитка, но може би този път, щеше да е най-добре да се вслуша в думите на Карстарк и да си я спести. За това дори я остави на една страна на близката маса. Светлите `и очи се върнаха отново върху Никейдън и забеляза действията му. –Да, наистина сте винаги готов за битка, но да се надяваме да не стига чак до там и това да е първата, и последната драма за вечерта.
avatar
sansa l.
Lannister
Lannister

Posts : 2277
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Rhaella T. on Съб Юли 29, 2017 8:42 pm

STORYTELLER


Погледите на гостите бяха вперени върху масата на Таргариен. Гостите шептяха. Чудеха се кой би посегнал на живота на принцесите по време на празненство. Враговете бяха безчет. Но нима бяха готови да бъдат хванати, за да изпълнят дълга си? 
С цялото внимание, обърнато към Ренис и Раела никой не видя приближаващата заплаха, приближаваща майката лъвица, Церсей Ланистър. Дори самата тя. Непознат мъж излезе от сенките. Приближи се към нея и сипа в бокала й вино, пропито с отрова. Мъжът както се появи, така и изчезна. Сякаш никога не е бил там. Никой не го видя как се приближава към нея. Никой не видя съмнителното му лице. Никой не я спря да отпие глътката, която щеше да отнеме живота й.
Целувката на смъртта.
Смъртта й бе тиха, безболезнена. Не се мъчи много. Бе като заспала на мястото си. Единствено белите й очи подсказваха за нейният край.
Пронизителният писък на придворната дама, която я съпътстваше, бе достатъчен, за да се оповести смъртта на майката лъвица. 
Гостите започнаха да се съмняват. Таргариен ли бяха организирали всичко това или някой от другите домове? От веселбата нямаше и следа. Клюките вече се разнасяха. А напрежението продължаваше да расте.
Едно бе сигурно - тази вечер щяха да умрат много хора. Празненството щеше да се превърне в истински ад.


Какво се изисква от вас?:
1. Изчакайте двете главни действащи лица да пуснат постовете си.
2. Опишете всяко едно чувство, което изпитва героят ви - страх, радост/някои може би ще се радват за смъртта на Церсей/.
3. Можете дори да споделите дали героите ви подозират определен човек/определени хора за деянията.
4. Оставете се на въображението да ви води.

_________________


Am I dead? Or is this one
of those dreams? Those horrible dreams that seem like they last forever? If I am alive, why? Why?Please just let me die. Being alive hurts too much.
avatar
Rhaella T.
Admin
Admin

Posts : 1435
Join date : 22.04.2014

Вижте профила на потребителя http://soundofcollapse-rpg.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by alec lannister. on Съб Юли 29, 2017 9:26 pm

Бе казал, че няма да дойде. Инатливо отказваше всяка една покана, която получаваше. Отказваше при всеки въпрос, който Санса му задаваше, въпреки че знаеше колко искаше да отиде с нея. Знаеше, че не бе пристойно един мъж да остави жена си да отиде сама на подобно празненство. Знаеше, че погледите на другите фамилии щяха да се впият в малкото ѝ телце и да попитат къде бе той. Защо бе някъде другаде, но не и на празненството? Рядко присъстваше на подобни места, но нима имаше такава смелост, че да остави съпругата си сама? Можеше да си представи празното място на масата на Ланистър. Майка му – отново недоволна, която щеше да изтъква това отсъствие. Защото бе казал, че няма да отиде.
А Алек Ланистър не се славеше с лъжи.
Точно затова облече тъмни дрехи. Не искаше да привлича вниманието върху себе си, не и днес. Облече тъмни дрехи и противно на всичко, което бе казал, се върна в Кралски чертог. Нещо дълбоко в него се гърчеше. Гърчеше се от болка и презрение към себе си. Ръцете му се бяха вледенили, усещаше ги почти изтръпнали. Знаеше, че малка част от него не бе готова. Но картите бяха сложени на масата. Нямаше друг избор, освен да продължи напред.
Празненството бе успяло да събере личности от целия континент. Появата му не успя да привлече никого, тъй като самият той успя да се слее с навалицата и да се промъкне измежду сенките. Очите му обходиха всички маси и присъстващи. Виждаше познати лица. Виждаше хора, при които с удоволствие би отишъл и поздравил. Присъстваха негови роднини, приятели. Толкова много лица, които биха искали да го видят, но не можеха. Ала той ги виждаше. Усещаше опитите им да се насладят на празника, въпреки изгарящото чувство, че нещо лошо щеше да се случи. Защото винаги се случваше нещо лошо. Никой един от тях не можеше да бъде спокоен, не можеше да се отдаде изцяло на забавлението. Виждаше го в очите им, в изражението им. Виждаше всички тях, ала никой не виждаше него. Превърна се в сянка, която се промушна измежду всички и успя да заеме необходимото място.
Застана точно зад масата на Ланистър. Видя празните места. За миг си помисли, че Санса не бе дошла, но погледът му бе привлечен от тъмночервената ѝ рокля. Имаше възможност. Да отиде при нея, да я изненада с присъствието си и заедно да седнат на масата на Ланистър. Но това нямаше да се случи, не и днес.
Усети как сърцето му болезнено се сви в мига, в който зърна Куентин. Алек дори не се бе и усъмнил, че той ще присъства. Беше му задължено и той нямаше право на глас. Но не бе помислил за начина, по който щеше да се почувства, когато отново го видеше. Единственото, което изникна в съзнанието му, бе последният им разговор – нещо, за което не искаше да мисли сега. Ако си го позволеше, щеше да се предаде, а тогава всичко щеше да пропадне. Не можеше да го позволи. Куентин имаше по-важни занимания; имаше момиче, което обичаше и при което може би някой ден щеше да се върне. Алек бе просто фигура от миналото. Бе сложил граница между миналото и настоящето и си бе забранил да я прекрачва. Трябваше да се откаже от миналото и да продължи напред. Да вдигне високо глава, готов да приеме съдбата си. Готов да стане лидер. Това се очакваше от него. Това искаха родителите му. Това и трябваше да направи. Не можеше да си позволи грешки. Не можеше да проваля и Куентин.
Не можеше и да мисли за него.
Затова и се зарадва, когато той профуча нанякъде. Усети как напрежението бързо се надигна и за миг интересът на всички присъстващи се премести към случващото се. Това бе мигът. Сега трябваше да действа.
Алек изправи гръб и с поглед потърси една определена фигура. Щом я зърна, кимна внимателно. Това бе знак да действа. Това бе знак, че моментът бе настъпил.
Почти невидим, трудно усетен, наетият от Алек мъж се промъкна към масата на Ланистър. Или по-точно към мястото на Церсей Ланистър. Още в този миг Алек усети как адреналинът му се покачи. Сърцето му задумка силно в гърдите и ако не приключеше всичко това скоро, щеше да се пръсне. Дори не мигваше, твърде притеснен, искаше да види дали всичко щеше да се случи по план. Не можеше да си поеме въздух, докато не получеше знак. Очите му бяха впити в мъжката фигура зад майка му. В ръцете му, които съвсем умело успяха да изсипят отровната течност в бокала на Церсей. Внимателно прибиране на миниатюрното шишенце, леко кимване, а след това изчезна. Така както се бе и появил.
И всичко бе готово. За една секунда онова, което Алек така дълго бе обмислял, се случи. Нещо, което му отне няколко дни, се случи за точно един съвсем кратък миг. Това ли бе всичко? Затова ли бе дошъл? 
В какво се бе превърнал Алек Ланистър? В лъжец.
Напрежението все още витаеше във въздуха, но онова в сърцето на Ланистър бе поради съвсем друга причина. Причина, за която никой не подозираше. Никой не видя, никой не усети. Трябваше да изчака, искаше да види.
“Недей да драматизираш толкова, майко. Това е просто празненство. Ще се върнеш здрава и невредима.” Бе казал той. “Винаги спазвам обещанията си.Казваше той. А се превърна в лъжец, в убиец. Имаше част от него, която бе готова да тръгне и да спре майка му да пие от виното. Да ѝ каже истината в очите и да приеме наказанието си. Но решението бе взето.
Това бе за Старк, за Елия, за Ланистър... и за Алек. Отмъщение, което нямаше връщане назад.
avatar
alec lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 10751
Join date : 18.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Cersei on Съб Юли 29, 2017 9:28 pm


Церсей замълча. Не реши, че е редно да отговори на младия Мартел. Може и да беше приятел на сина й, може и да беше единственият й любим член на рода Мартел, но някои неща трябваше да бъдат премълчани. Щом сина й бе решил да не споменава нищо на момчето, то и тя нямаше да го направи. Единствено кимна леко с глава на последния въпрос на момчето.
- Млади Мартел, мястото ви е до Тристан. Не е нужно да ми наливате вино. Отидете да се видите с него и се почувствайте отново като принц. – но той не го направи. Остана до нея като истински кавалер? Охрана? Усещаше погледа на младото момче. Но този поглед далеч не беше от онези нагли погледи, които я караха да се обърне към мъжа и да го убие на място.

Death is not the greatest loss in life. The greatest loss is what dies inside us while we live. 
И ето че изчезна. Сля се с тълпата толкова бързо, за да стигне до любимата си и да я спаси от смъртта. Но тя, смъртта,  не бе най-ужасното нещо в живота. Болката от загубата минаваше с течение на времето. Спомените за мъртвите оставаха. По този начин оставаха живи. Но нещо друго умираше у хората, когато загубеха близък, любим човек. Сякаш с неговия живот, част от тези, които са го обичали, умираше с него.
Всеки ден част от хората умираше. Всичко, което се случваше в живота им ги убиваше малко или много. Изгубената вяра, че ще получат възмездие ги убиваше. Караше ги да "продадат" живота си на Дявола, за да успеят.
Церсей надигна бокала си и отпи няколко глътки. Ароматът на виното я замайваше. Вкусът му бе опияняващ. Какво ли не би дала да пие постоянно такова вино.  Погледът й също като този на останалите бе вперен в младите Таргариен. Щеше да бъде такава загуба. Толкова красиви момичета, в разцвета на силите си да умрат по най-нелепия начин.
Искаше й се Алек да е тук. Да придружи нея и жена си. Да предпази поне Санса от бокала на отровата.
Някой се приближи до нея. Бокалът й бе наполовина празен,  а в следващия момент отново бе пълен. Разклати течостта. Може би виното подсказваше нещо на всички, но все още никой не се сещаше. Червеният цвят, наподобяващ този на кръвта, подсказваше, че тази вечер ще се лее кръв. Чия? Всички се питаха.
Церсей приближи бокала с питието до устните си и отпи малка глътка. Усети как нещо я стяга в гърдите. Краят й наближаваше. Имаше такова предчувствие в момента, в който реши да дойде на празненството.
- А...Алек. - бе последната й дума.
Погледът й се замъгляваше. Единственият ярък образ, който можеше да види бе този на ангела на смъртта. Целият, облечен в черно, приканващ я да се предаде. Започваше да диша все по-трудно, докато накрая спря.
Бокалът й падна на земята. Тялото й бе в пълен покой. Смъртта бе взела първата си жертва за тази вечер.
avatar
Cersei
Lannister
Lannister

Posts : 70
Join date : 21.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by alec lannister. on Нед Юли 30, 2017 8:06 am

Не бе поискал да оцапа собствените си ръце с кръвта на майка си. Нито пък бе поискал да ги опетни, сипвайки от отровното вино. Страхливец биха го нарекли някои, но Алек не изпитваше страх. Не и от нея. Искаше смъртта ѝ да бъде тиха, кротка, спокойна, бърза. Не искаше излишни драми, не искаше ненужно внимание. Но все пак не можеше да отнеме последното от нея. Затова и бе избрал подобно място, подобно празненство. Сред толкова много хора Церсей Ланистър щеше да умре пред очите на всички и никой нямаше да успее да ѝ помогне. Никой нямаше да успее да реагира на време. Всичко щеше да приключи за миг. Ала този край щеше да бъде само началото на нещо по-голямо.
Величествените ѝ златисти коси се спускаха надолу по раменете и ръцете ѝ. Церсей Ланистър бе величествена жена, жестока, може би дори причиняваща страх. Но дори самият Алек признаваше, че тя притежаваше невероятна красота. И може би ако не бе така обзета от желанието за власт, той би я обикнал. Би се радвал да я нарече своя майка и може би нещата нямаше да завършат така. Но това не бе история за този живот. Не тук, не и сега. Отмъщение, което нямаше връщане назад. Алек усети как и последната възможност се изплъзна от ръцете му. Ала той не се опита да я задържи, не се опита да я използва. Церсей Ланистър щеше да умре. С нейните камъни по нейната глава. Нали така казваха хората? Това казваше и той. Знаеше Ланистър какво бяха направили. Бе запознат със смъртта, причинена от собственото му семейство. Какъв по-добър начин за великия лидер да умре?
Моментът настъпи. А Алек усети как ръцете му потреперваха. Не съжаляваше, може би никога нямаше да го направи. Но до този момент никога не бе осъзнал колко голям гняв всъщност бе таил към нея. Толкова голям, че го бе накарал да стигне дотук. Да замъгли преценката му и да го накара да повярва, че нямаше друг изход. А може би наистина бе така.
Тялото ѝ се пречупи. Действието на отровата се бе появило почти веднага. Сега бе моментът и Алек да си тръгне. Нито искаше, нито можеше да остане повече.
Промуши се отново по същия път още докато никой не бе осъзнал какво се случваше. И точно когато оставяше всичко зад гърба си, чу първия писък.
Церсей Ланистър бе мъртва.
Можеше да усети как някои фигури се втурват към нея. Поемат тялото ѝ. Правят опити да я спасят. Можеше да види как останалите гости изпадат в ужас. Лица, изпълнени със страх. Лица, изпълнени с радост, осъзнали какво се бе случило. Алек Ланистър бе сигурен, че щеше да има доволни от смъртта ѝ. Семейството му бе направило твърде много, за да очаква скръб от когото и да е било. Малко щяха да са тези, които наистина щяха да тъгуват.
Не можеше да остане повече. Трябваше да върви.
Ала в мига, в който направи първата крачка, чу втори писък, който накара кръвта по вените му да се смрази. Сърцето му почти спря и можеше да усети как ушите му запищяха. “Алек Ланистър! Хванете го! Крясъкът разтърси тялото му. Имаше чувството, че пропадна в черна дупка, чийто край не се виждаше. “Хванете го, по дяволите! В главата му бушуваше хаос, щеше да се пръсне. Но сякаш всичко около него бе замръзнало. Какво щеше да стане, когато се обърнеше? Когато го хванеха? Щеше ли да види ужасът в лицата ми? Страхът в очите им? Разочарованието. Щеше да види трупа на майка си и щеше да знае в какво го обвиняваха.
Но това не можеше да бъде истина.
Трябваше му точно една секунда, за да успее да се обърне и да осъзнае, че повечето вече се бяха струпали около Церсей. Но никой не се бе обърнал към него. Всичко бе в главата му. Всичко бе в главата му. Това ли бе чувството на вина? Гузната съвест?
Алек Ланистър никога не бе обичал майка си. Никога не бе поглеждал към нея с чувство, различно от яд. Сега нямаше да бъде другояче. Нямаше място в сърцето си, което да се запълни с вина.
Извъртя се на пети и сякаш осъзнал, че нямаше повече време, забърза напред. Съвсем скоро всички рицари и охрани щяха да се съберат. Съвсем скоро щеше да започне и самият въпрос.
Кой всъщност бе убил Церсей Ланистър?
Един лъжец, един убиец.
avatar
alec lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 10751
Join date : 18.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Nicaden Karstark on Нед Юли 30, 2017 9:36 am

Никейдън Карстарк познаваше смъртта. Студената ѝ походка, която не издаваше ни звук, преди да отнеме някой от прегръдката на живота. И понякога смъртта беше далеч по-бурна и гневна; тичаше из бойните полета в страстен танц, докато войниците танцуваха с оръжията си. Бляскав дуел, който приключваше с поклон към яростната гостенка и нова кражба на светлината, която мнозина наричаха душа. И младия Карстарк познаваше собствената си мръсна душа достатъчно, за да усети, че неговите опасения щяха да се оправдаят напълно. Че ако някой желаеше да отнеме живот, не съществуваше преграда, която да му попречи. Защото света, в който живееха, не познаваше провала, не и наистина.
И макар да подозираше, че събитието далеч не е приключило и още събития предстояха да се развият, младия Карстарк не можеше и да предположи, че следващия „удар“ щеше да е едва минута след първия. Ако някой бе успял да пропусне опита за убийство на Раела Таргариен, то не остана гост, който да остане в неведение за последвалото. Или поне така му се струваше, когато пронизителния писък разцепи въздуха така, както мълнията разцепва нощното небе. Дори да възнамеряваше да каже нещо на Санса Старк, думите замряха в гърлото му, изместени от инстинкти. Кобалтовия поглед откри пребледнялата придворна дама, само за да се премести върху Церсей Ланистър. Върху умиращата лъвица и смъртта, настанила се над нея. Почти можеше да си представи Смъртта; такава, каквато го посещаваше толкова често на бойното поле. Черни одежди от дантела, бледно лице и жестока, ала красива усмивка. Коси от чист сняг, падащи, като водопади, до кръста ѝ. Фигура, носеща тишина и мрак със себе си. Облаци от усещане, което се стелеха над всички гости. Очи от тъмна нощ, взиращи се в Церсей. Преди да се вдигнат и да се фокусират върху него.Вдигна ръка в дантелена ръкавица, за да му помага. Така, както правеше всеки път, на всяка битка. За да му напомни. Един ден щеше да е твърде уморен, за да забележи оръжието, стрелнало се към сърцето му. Един ден раните щяха да са твърде тежки. И той щеше да е само и единствено нейн. Един ден. Днес. Или утре. Или след години. Но Никейдън Карстарк ѝ принадлежеше. Носеше я в сърцето си и мислите си. Смъртта.
Премигна и фигурата изчезна така неочаквано, както и се беше появила. Ала всичко останало остана на мястото си, съвсем реално. Лъвицата умираше, а смущението, болката или скритата радост се настаняваше върху лицата на всички гости. Не можеше да прецени от кои щеше да бъде самият той. Не познаваше Церсей Ланистър достатъчно добре, за да чувства каквото и да било. Поредното име на благородница, която щеше да се превърне в причината за война. И не след дълго мислите му се озоваха до удобния виновник за всички. Върна погледа си на Ренис и Раела, осъзнавайки точно какво щяха да си помислят всички и кого можеха да обвинят. Трябваше да говори с Ренис. Подяволите, трябваше да ѝ каже да се махне от тази змийска дупка, преди всички да достигнат до заключението, че Таргариен бяха изценирали всичко. Щеше да го направи, щеше да говори с нея.
Върна очи върху Санса, придърпвайки я далеч от тълпящите се хора, които се мъчеха да спасят лъвицата. Но Никейдън знаеше, че техните усилия са напразни. Отровата щеше да отнеме живота ѝ всеки миг и никой от гостите не притежаваше нужните умения да се опълчи на смъртта.
-Трябва да се махнеш от тук. –Започна, без да губи време за излишен етикет. Всяка секунда значеше много и той не възнамеряваше да ги пилеее, за да печели нейното благоволение. Бе доказал себе си в това, че успяваше да предпази Старк. Щеше да го направи и сега. Говореше тихо. Така, че само Санса да успее да чуе думите му. –Церсей Ланистър е мъртва и вината ще падне върху някого. Дори да е изкупителна жертва. Ти си съпруга на сина ѝ. И си Старк. – Погледът му се плъзна из масите и всички гости, сякаш се опитваше да предвиди кой ще е най-удобната жертва, която щеше да разпали предстоящите събития. –Тази вечер. Или утре. Но трябва да се махнеш от тук.
avatar
Nicaden Karstark
Stark - courts
Stark - courts

Posts : 953
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Quentin Martell. on Нед Юли 30, 2017 9:43 am

За миг зрението му се замъгли. Беше ядосан и объркан. Ядосан на света, в който живееше. Ала заповедта вече тежеше върху раменете на няколко от стражите, а думите на Раела сякаш не достигаха до него. Единственото, което чуваше бяха приглушени звуци, които нямаха никакъв смисъл. Кръвта във вените му заплашваше да ги пръсне всеки момент, онзи писклив звук се бе загнездил в съзнанието му, а очите му шареха трескаво. Какво търсеше? Знаци. Нещо, което да му подскаже, да му помогне да разбере. Но такива нямаше... Виждаше единствено обърканите погледи на гостите.
- Някой се опитва да ви отрови. – промълви тихо и погледна към нея. Очите му бяха потънали в студена сянка. Някога й бе обещал, че винаги когато я погледне в очите му ще се чете единствено любов, че ще я огряват като две слънца. Ала нарушаваше обещанието си и не само днес, гледайки я със студенината, която излъчваха очите му. Дните, в които се срещаха насаме тук бяха болезнени. За него, а може би и за нея. Тогава, дори не смееше да я погледне пряко. Освен последния път, когато всичко го връхлетя. Всичко от миналото се стовари върху раменете му, когато дръзна да я погледне. Всичко, което се опитваше толкова време да притъпи и да заключи в дъното на съзнанието си, изплува наяве само за няколко мига. Кутийката се пръсна и спомените, желанията, всички мечти и всички обещания, които си бяха отправили се върнаха с гръм и трясък. Ала сега... Сега ставаше въпрос за живота й. – Върнете се в цитаделата. Ще изв-
Неистовият писък пропълзя по тялото му и го сграбчи за шията. Всичко отново заглъхна, можеше да чуе единствено бучащата кръв, която се блъскаше в стените на кръвоносните съдове. Всичко около него сякаш попадна в магически капан, всички се движеха бавно, включително и той. Имаше чувството, че му отне цяла вечност, докато се обърне към епицентъра на врявата, но мислите му вече бяха направили своя извод и страхът от онова, което щеше, но се надяваше да не види, беше истински. Не искаше, но всичко вече бе изрисувано в съзнанието му.
Веднага щом очите му се впиха в масата на Ланистър, по тялото на Куентин сякаш пропълзя болезнена мълния. Стрелна се напред без дори да се замисля, избутваше всеки по пътя си без да дава и пет пари за титли и положения. Ставаше въпрос за човешки живот. Само допреди минути разговаряше с нея. По дяволите, собственоръчно й бе налял вино в бокала! А сега около нея се струпваха дами и лордове, а дори не се бе чул последния величествен рев на лъвицата отразяващ края й. Тичаше и раменете му се блъскаха безмилостно в присъстващите. В ушите му кънтеше гласът на Церсей Ланистър.
Мястото ви е до Тристен.
Мястото ви е до Тристен.
Мястото ви е до Тристен...
Погледна косо към масата на Мартел и впи очите си в принца. Всичко в погледа му крещеше умолително да се разкара час по-скоро от тук. Всички пръсти рано или късно щяха да започнат да сочат към тях двамата и нямаше намерение отново да ги изправят пред избор. Вече бе избрал Тристен пред себе си веднъж. И това веднъж означаваше за винаги. Първите заподозрени щяха да са неверниците, които бяха дръзнали да присъстват, беше повече от ясно. Какво щеше да каже на Егон? Какво щеше да каже на Алек?
Обхвана ужасената дама и бързо я придърпа встрани, за да се добере до Церсей Ланистър. На лицето му бе изписано искрено съжаление. Дългите й коси прикриваха голяма част от лицето й, ръцете й вече придобиваха онзи сивкав мъртвешки отенък, а пръстите й бяха като кубчета лед в дланите му. Това не можеше да се случва. В очите му се четеше загубата. Сякаш някой го стискаше силно пряко за сърцето. Нещо, което никой не би очаквал от един Мартел. Но той отдавна не можеше да се нарече просто Мартел. Единственият, който не таеше омраза към лъвовете. Единствения, към когото и тя не бе показвала презрение през годините. И тогава го усети. Не можеше да обясни как и защо, но нещо го накара да вдигне поглед и да погледне над главите на всички, които се скупчваха, за да видят края на лейди Ланистър. Или по-скоро някой. Челюстта му се стегна, когато забеляза фигурата. Можеше да го разпознае навсякъде. В цялото му същество се надигна гняв, примесен с толкова много объркване и съжаление, че лицето му пламна моментално.
- Претърсете всичко. Никой не бива да напуска цитаделата!
Заповедта долетя от някъде и накара кръвта му да кипне още повече. Пусна безжизнената длан на Церсей и я погледна за последен път, преди да се втурне в същата посока. Повече не може да търпи празнината, която ставаше все по-голяма и дълбока с всеки изминал ден. Беше време за отговори и нещо дълбоко в Куентин знаеше, че няма да са малко на брой. И не възнамеряваше някой друг да се докопа до него. Дланта му се спусна към камшика, който бе увит на колело и висеше отстрани на хълбока му и пръстите му се впиха здраво в кожената дръжка. Ако се наложеше, щеше да използва сила, за да достигне до дъното на всичко това.
Гостите останаха зад гърба му, а встрани можеше да забележи други от гвардейците. Някои останаха при паникьосаните и не толкова изплашени присъстващи, останалите се пръснаха в различни посоки. Нима онзи цирк с бокала на Раела бе просто фарс? Игра, с която да отбият вниманието от истинската мишена? Щеше ли да има още? Колко? Докога? Въпросите валяха в съзнанието му, а в очите му болката бе примесена с твърда решителност, която обаче не можеше да замаскира истинските му чувства.
- Какво, по дяволите, си мислеше?! – процеди през зъби докато тичаше и не след дълго шумотевицата зад него заглъхна. В съзнанието му се бе загнездила една едничка цел и тя си имаше име.
avatar
Quentin Martell.
Martell
Martell

Posts : 11380
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Rhaenys Targaryen. on Нед Юли 30, 2017 10:05 am

“Дано намерите щастието си на Юг.“
Така й бе написал Нед Ъмбър в писмото,което отвори,малко преди да пристигнат в залата, писмото,което все още седеше до нея на масата. Така й бе написал мъжът на когото обеща,че ще се завърне на Север, само заради него. На когото негласно бе обещала нещо,което не бе сигурна,че ще може да изпълни. „На Юг има само смърт.. Нед.‘‘, каза си на ум драконовата принцеса, докато всички очи бяха вперени в тях. Не можеше да си представи как за секунди щеше да изгуби Раела , как щеше да погледне Егон в очите и щеше да му каже,че не можа да я опази, така както я бе опазила,когато двете бяха отвлечени.  Нейните шпиони,които бе разпръснала из целия град от най-малката таверна до най-големите пазари говореха за думите на Валена Веларион, как планира да се отдалечи от семейството й, как набира подкрепа срещу тях. Но Валена не би дръзнала да ги отрови, от това  което бе чувала за нея, нейните методи бяха много по-честни. Ала можеше ли да има честност в един бунт от лоялно до сега семейство? Почти никой в онази зала не им беше приятел. Почти всички искаха да видят падението на Драконите, а Ренис го усещаше. Усещаше,че лека по лека всичко се изплъзваше от ръцете им. Баща им никога не би позволил да има съмнение за отрова във виното им, никога не би позволил подобна реч  за падението на домът им, да остане безнаказана. Егон не бе случил на жена на която може да се довери, беше съвсем сам. Единствената й надежда бе ,че Джейми Ланистър щеше да го опази, ако момента дойдеше. Виолетово-сините й очи се приковаха върху една тъмна фигура,която се бе доближила до Церсей Ланистър и подобно на онова момче,което бе изсипало вино в бокала на сестра й, изглеждаше не на място. Момчето изсипа червената течност в нейната чаша и изчезна толкова бързо колкото се бе появило.
- Куентин.. – започна да говори принцесата, докато самият той бе започнал да казва как трябва да се върнат в Цитаделата, но всякаш движенията й  и мислите й бяха прекалено забавени. Не след дълго, Церсей Ланистър бе останала бездиханна. Лицето на Ренис Таргариен остана все така студено,ала вътрешно,хаосът ставаше все по-голям и по-голям. Параноята започна да я обвзема все повече и повече. „Ние ще бъдем виновни за това.“ Бе едно от първите неща,които си помисли. Дори да нямаха мотив, те бяха домакините на това събитие, те трябваше да се погрижат за безопасността. Те щяха да бъдат набедени за убийците на Церсей Ланистър. Ренис остави иглата на страна, разтри ръката си и пое дълбоко въздух, поглеждайки към Раела с възможно най-сериозният поглед :
- Bisa kessa daor sagon se mōrī morghon bisa bantis, Rhaella*.– валерианската реч се изливаше от устните й, така сякаш всеки ден говореше на този език.  В тонът й обаче също не се четеше никаква емоция. Хладното й спокойствие може би изненадваше сестра й, тъй като когато бяха по-малки Ренис не понасяше подобни гледки,ала отдавна се бе нагледала на смъртта, за да почувства каквото и да било. Не бе близка с Церсей, ала бе близка с Джейми. Той бе този ,който я научи да борави с меч, с ками. Макар че не бяха разговаряли толкова много, знаеше достатъчно за Алек от Куентин, за да усети топка от притеснение в корема си. Как ли щеше да го приеме? Какво ли щеше да почувства?
- Skoriot iksis Аegon?**  - този път в гласът й се прочете притеснение. Той никога не закъсняваше толкова много. Какво ако онази змия бе решила да му причини нещо? Какво ако заговора бе по-голям от колкото Ренис мислеше?   Погледът й започна по-трескаво да оглежда залата, търсейки очите на Тристен. Помнеше ги толкова добре, въпреки че ги бе зърнала за първи път преди толкова много години. В подобни трудни моменти винаги бе сама със себе си,а след това изливаше всичко на лист хартия,който пращаше на младия принц. Той знаеше всичко за нея, познаваше и най-тъмните кътчета,които се бяха отключили в нея след войната и въпркеи това й остана верен. Толкова дълго време си мечтаеше за деня в който ще може да се сгуши в него, в който не думите му, а той щеше да я прегърне. Емоциите й бяха толкова хаотични, че не бе осъзнала кога сълзи бяха започнали да се стичат по бузите й. Плачеше,защото не трябваше да бъде там. Плачеше, защото не се бе борила за живота си толкова дълго, само за да попадне в подобен капан. Плачеше защото един живот беше изгубен ,а след него щяха да последват толкова много. Ренис се изправи от мястото си,колкото се можеше по-бързо и вместо да се втурне към тялото на Церсей, тя се отправи към принца на Дорн, проправяйки си трескаво път към него. По пътя си видя и Никейдън, който тихо говореше на Санса. Трябваше да я измъкне от там. Точно преди да стигне до Мартел, погледите им се засякоха. Ренис му направи знак да не мисли за нея, защото бе сигурна,че той щеше да иска да я предпази, ала нямаше време и за двете. „Махни се от тук. Махни Санса от тук.‘‘ каза без глас младата принцеса, сигурна,че той я бе чул ясно. След това продължи по пътя си, стигна до масата на Мартел и без да казва каквото и да било се вкопчи в Тристен, прегръщайки го толкова силно, колкото винаги бе мечтала.
- Не мога повече, Трис. – промълви му тихо. Не можеше да се бори със себе си, не можеше да се бори срещу враговете им, не можеше повече да остане там.


* Това няма да е последната смърт за тази нощ, Раела.
** Къде е Егон?
avatar
Rhaenys Targaryen.
Targaryen
Targaryen

Posts : 665
Join date : 17.07.2017
Age : 21

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by willas tyrell. on Нед Юли 30, 2017 4:48 pm

Остави подаръка си за Ренис Таргариен на посоченото място. Лицето му не изразяваше никаква емоция. Очите му бяха тези, които можеха да го издадат. Душата му бе спокойна. Изпитваше презрение и отегчение. Чувства, които никога не го напускаха. Вече не му правеха впечатление, бяха част от него самия и цялото му същество. Затова и вярваше, че е в покой. Всяко отрицание беше така типично за него, че ако хората можеха да виждат душата, то щяха да се отвратят от него. Срещу тях щеше да стои едно чудовище.
Никой не го познаваше. Всички виждаха части от лицето му. Знаеха, че е амбициозен и хитър, но никой не предполагаше колко коварен и безчувствен можеше да бъде. За него имаше значение само изгодата. Семейството му трябваше да запази статуса си и той щеше да брани това на всяка цена. Да има наследник беше другата идея обсебила съзнанието му.  И точно това изискваше от малката и нежна Лиза. Да му роди син. Обещанието на семейството й го бе накарало да се съгласи на евентуален годеж. Но те си нямаха и на представа колко ядосан щеше да бъде, ако всичко това се окажеше лъжа. Нямаше време да си играе на любовник. Трябваше да има наследник и щеше да го получи съвсем скоро.
След няколко минути видя и нея. Лисабела. Бъдещата му съпруга. Имаше достатъчно добър външен вид, за да може да стои с високо вдигната глава до нея. Нямаше да се срамува. Поне не и от това. Семейството й беше единственото, което го притесняваше. Не виждаше изгода от него. Не и в смисъла, в който му се искаше.
- Благодаря за този комплимент. Вие също. – отвърна хладно Уилас без да сваля поглед от лицето й. Все пак се усмихна, дори и усмивката да не стигна до очите му. Малцина можеха да го накарат да бъде искрен. Жената срещу него не беше от тях. – Дойдох преди малко, едва ли в мое отсъствие се е случило нещо интересно. За първи път ли сте на кралско събиране? Най-забавното се случва в края на вечерта. Нека не изпускаме шоуто.
Подаде й длан, за да я хване и да се поздравят с някои от гостите. Раела и Ренис бяха тук, в това не можеше да се съмнява. Марджъри и Егон ги нямаше. Чудеше се къде е сестра му и какво се случваше с нея в последните няколко дни. Надаваше се да е поумняла поне малко. В противен случай трудно щеше да се справи с разрушенията, които глупавите й постъпки щяха да причинят. На Церсей и Санса Ланистър оказа нужния почит. Присъствието на Мартел го озадачи, но не показа никаква предубеденост. Нямаше нужда от излишни съмнения. Виждаше и част от Старк. Накрая забеляза и брат си Лорас, който блестеше като звезда.
- Предполагам, че това празненство ти харесва, Лорас. – заговори го набързо и спря до него, заедно с Лиза. С ръка докосна лакътя на другия Тирел и го накара да погледне жената, която им правеше компания. – Нека ти представя Лиза. Знам, че се познавате, но ми се иска да бъде официално. Все пак е добре да спазваме нужното държание на такива събития.
Не знаеше колко време е минало, но суматохата около масата на кралското семейство го накара да се обърне. Някой се беше опитал да отрови Раела Таргариен. Определено на подобни места ставаше наистина забавно. За пореден път беше прав в размислите си. Това, което го накара да се усмихне едва забележимо беше умиращата Церсей Ланистър. Кой да предположи, че някой щеше да посегне на самата лъвица-майка? Поне сега пътят на Алек Ланистър към лидерството щеше да бъде открит. Колко удобно. Това ли бе причината да гледат трупа на Церсей или някой се опитваше да започне поредната война? Уилас щеше да нареди картите си много внимателно. Но първо трябваше да научи всичко, което информаторите щяха да узнаят. Те бяха неговите очи и уши из цял Вестерос.
Гледаше посърналите лица на страдащите. Виждаше и такива, които се радваха. Уилас Тирел беше безчувствен. Не можеше да страда за Церсей Ланистър. Една забележителна жена си беше отишла, но нищо повече. Така и не бе имал възможност да създаде някаква връзка с нея. Единствено любопитството се прокрадваше в ума му. Кой стоеше зад това убийство и опитите да отровят принцесата? Мирът беше пред своя разпад. Всички усещаха мириса на война.
Обърна се към Лиза и се усмихна широко. След това взе чашата с вино от ръката й. Едва ли някой щеше да иска да убие точно нея, но нямаше желание да вижда бъдещата майка на сина си мъртва на този под.
- Надявам се, че няма да си тръгнеш след този инцидент. Мисля, че повечето тук сме свикнали на подобни нещастия и едва ли на някой му прави такова впечатление. Сама може да се убедиш, че повечето търсят сензация. Не оставят мъртвата и в първите й минути след смъртта. – посочи събралите се около трупа. Улови Лиза за ръката и я отведе навътре към единия ъгъл на залата. На вратите срещу тях се появи един от информаторите и Уилас му посочи да се приближи. Явно имаше нещо важно след като идваше тук, за да говори с него.
avatar
willas tyrell.
Tyrell
Tyrell

Posts : 1009
Join date : 19.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Lissabelle on Нед Юли 30, 2017 11:18 pm

Церсей Ланистър беше мъртва! Не я познаваше въобще, но баща ь не веднъж бе говорил за нея и то с доза страхопочитание, което бе прекалено нетипично за него, за да бъде оставено на страна. А сега тази жена беше мъртва. Просто така? Щом толкова влиятелна и важна фигура, според думите на Маркъс Кейн, беше способна да изчезне по такъв начин, то какво оставаше за другите? Може би нямаше причина да се притеснява за себе си, защото не беше никоя. Баща ѝ не бе част от нито едно от важните семейства, и всичко с което се гордееше бяха земите и продукциите от тях, както и дребното подобие на армия, която уж създаваше. Лиса не трябваше да се страхува за собствения си живот, а нито един в тази зала не ѝ бе достатъчно близък за да се тревожи за неговия, така че всичко беше перфектно с изключение на трупа на жената наобиколен от хора, искащи да ѝ помогнат някак.
- Беладона? - прошепна съвсем тихо момичето докато следваше неотлъчно бъдещия си съпруг. Беладоната беше лесна за намиране и също толкова лесна за използване.
Змийска отрова? Реакцията щеше да е съвсем друга.
Бучиниш? Опасна отрова несъмнено. Парализира те на място и изглеждаш мъртъв много преди наистина да си издъхнал. Нямаше противоотрова. Перфектно за подобно натравяне.
Да остане? О, щеше да остане и още как. Светкавица не падаше два поредни пъти на едно и също място, нали? Или нещо такова. Във всеки случай нямаше причина поради която да се притеснява за себе си, за което се радваше, но имаше друга причина поради, кяото искаше да остане. Чисто и неподправено любопитство. Какво щеше да стане? Какво щяха да направят с трупа? Освен това, искаше да се приближи достатъчно, за да огледа чашата на покойната. Може би отайката на дъното щеше да покаже отровата. Може би мириса.
- Как може да сте толкова спокоен? - учуди се изплувайки от мислите и разсъжденията си над станалото за секунда и обръщайки се към мъжа до себе си. Имаше нещо нередно в погледа му и в усмивките, който, факлщиви или не, бяха плашещи на фона на случилото се. Не плашещи, като да побегне в писъци и повече никога да не се връща. По-скоро онзи вид плашещо, което усещаш, не знаеш защо е там, но е завързано за крака ти като тежест и само чака да паднеш във водата, за да те повлече със себе си.
Започваше да се съмнява все повече в думите на баща си. Откакто попадна у семейство Кейн постоянно се говореше за Лорд Тирел. За всички Тирел. За това колко перфектни са във всяко едно отношение. Баща ѝ, буквално, им се кланеше и бе готов на всичко за тях, и Лиса си мислеше, че всичко това е така. Щом го казва баща ѝ би трябвало да е наистина така. Само че мъжа до нея не бе точно това, което си бе представяла. Може би вината беше нейна, че въобще си го беше представяла.
- Предполагам не е безопасно да ядем и от храната. Отровите биха били много по-силни ако не са разредени с каквато и да било течност. - говореше повече на себе си отколкото на него. Защо не бяха използвали отрова, която ще подейства след известно време? Защо искаха да я убият тук, пред всички? Много по- чисто щеше да е ако отровата повлияеше след известно време, или дори ако имитираше симптомите на някоя болест. Тогава въобще нямаше да се търси отговорник. Щяха да я погребат в земята и всичко да приключи. Без въпроси. Без соматоха.
Един от приближените на Уилас се появи в залата и бе привикан от лорда. Не бе сигурна как да се държи. Трябваше ли да го остави сам с подчинения му? Не искаше да изглежда така сякаш няма желание да се намесва в проблемите му, защото въпреки че бе била безразлична към това семейство въпреки всичките години прекарани с приказките на баща ѝ, оттук нататък нещата щяха да изглеждат различно. Един ден се предполагаше, че ще се венчаят, а след това се очакваше да създадат семейство. Що за съпруга щеше да е ако не се интересуваше от работата на съпруга си.
Но в същото време не искаше да изглежда сякаш не уважава личното му пространство. Имаше пълното право да остави проблемите си лично свои и да не иска да ги споделя с нея. Не си бяха толкова близки. Въобще познаваха ли се така както се предполагаше да се познават? Да, уважаваше го, но това не беше същото.
Отдръпна се съвсем леко от него без да пуска ръката му колкото и странно да ѝ бе да държи някой за ръка без да цели да му я счупи. Явно все пак в нея имаше нещо останало от Ерелия Алистър. Все още не си падаше по цялата тази нежност, която изразяваха двойките. Не го разбираше и това беше. Може би никога нямаше да го разбере ако не го изпита, но определено не ѝ се занимаваше с това.
avatar
Lissabelle
Others
Others

Posts : 4228
Join date : 19.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Blood of the Dragon Princess

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите