Масово
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» I can always count on you
Вто Яну 09, 2018 7:36 pm by moon;

» Young adult / lionel n' moon/
Вто Яну 09, 2018 7:30 pm by moon;

» Dawn with arms of roses
Вто Яну 09, 2018 7:20 pm by moon;

» The rising moon is on the shine. • April and Dorian
Вто Яну 09, 2018 7:17 pm by April

» let it all go, let it all go away.
Вто Яну 09, 2018 7:15 pm by April

» April и Meera
Вто Яну 09, 2018 7:08 pm by April

» Другарче за ГИФ
Вто Дек 26, 2017 8:22 pm by April

» And it feels like heaven, when I kiss the devil ll SPAM
Нед Дек 24, 2017 12:32 pm by Lissabelle

» Brenard Bracken / 24 / Lord of Stone hedge
Нед Дек 03, 2017 4:55 pm by Matthias.


We carry these things inside us that no one else can see, they hold us down as anchors and, they down us out at sea.

Go down

We carry these things inside us that no one else can see, they hold us down as anchors and, they down us out at sea.

Писане by Lucius W. M. on Чет Окт 05, 2017 9:26 am

Студ.
Тъмнина.
Шепот.
Ужас.
Бягай.

Дишаше тежко; белите му дробове се разкъсваха търсейки глътка въздух, докато краката му бързо се разменяха един пред друг. Можеше да усети погледите им - колкото и да бягаше нямаше как да се скрие от тях. Те бяха навсякъде - зад всяко дърво и под всеки камък. Спря задъхано и се огледа.  Непрогледният мрак беше толкова гъст, но той все още ги усещаше. Наблюдаваха го, докато гората ги прикриваше в обятията си и чакаха. Чакаха да сгреши, да спре. Да умре. Не веднъж му бе хрумнало да си пререже вените докато проклетата му драконска кръв не напуснеше тялото му, друг път в някоя самотна пиянска вечер сам бе стегнал въжето около врата си, само за да ги накара да спрат, да млъкнат поне за момент. Тишина - за това копнееше, но тя се бе превърнала в лукс за който можеше само да мечтае тъкмо защото когато беше наоколо беше тихо, те се чуваха по-силно. Точно както сега. Не можеше да се скрие от тях, но не можеше да им позволи да го хванат.

Бягай.

Скиташе се, спъваше, падаше, ставаше, продължаваше. Мускулите му крещяха болезнено за почивка, а пулсът му препускаше по-бързо от него самия. Кислорът в мозъка му беше на изчерпване. Физически бе невъзможно да продължи да бяга, но Лусиъс не се отказваше. Все някога щяха да спрат, нали? Все някога щеше да успее да избяга, да се скрие от тях, нали? Нали? Колкото и да не му искаше той знаеше, кой беше единствения изход, но всеки път щом се опиташе да накара сърцето си да спре, те идваха. Придумваха го, топлеха го, даваха му надежда само, за да я разбият отново. Бе като кукла на конци, като опитен плъх, играчка. Казваха му, че може да се скрие, но всеки път го намираха и всеки път превземаха тялото и умът му и той не можеше да стори нищо, абсолютно нищо освен да страда.. Всеки един път.

Бягай.

Усещаше как приближаваха; дори в тъмнината можеше да различи сенките им. Нямаше как да не ги различи, той знаеше че са там, знаеше че приближават искащи да разкъсат плътта му, органите му, душата му. В този момент, подобно на лъч светлина в края на тъмен тунел, очите му фокусираха в далечината малка кащурка с виещ се нагоре в странни форми дим от комина. Едва сега забеляза колко всъщност беше студено и когато мразувития вятър го лъхна право на потния му гръб усети милиони тръпки бягащи по кожата му.

Крий се.

Следващият му инстинкт бе да затича колкото се може по-бързо натам. Усещаше, че там щеше да бъде спасен. Скрит. Недосегаем. На няколко метра от вратата краката му вече не издържаха; забави крачка и почти веднага падна на коленете си, като голите му бледи ръце се заровиха в тъмната земя. Отне му време, за да възвърне нормалното си дишане, но сърцето му продължаваше да бие бързо, а главата му.. Е, както обикновено. Чу стъпки зад себе си и цялото му същество започна отново да се бунтува. Изправи се и с последни сили се приближи към вратата. Преди да влезе, скри русата си глава под капулката на наметалото си и мярна с поглед голямата табела с надпис “Таверна Мечката”.

Топло.

Това беше първата му мисъл. Беше уютно малко местенце, с няколко маси разположени почти навсякъде. Повечето от тях бяха заети, но за нехо това не бе от значение тъй като погледа му веднага се насочи право към една в най-скрития ъгъл. Забърза крачка до колкото му позволяваха остатъците сила и бързо  отпусна тялото си. Не бе привлякъл ничие внимание към себе си и това му даваше някаква странна сигурност, но не достатъчна, за да свали наметалото си. Беше ли достатъчно скрит? Те знаеха ли, че беше тук? Ами ако го откриеха? Ами ако някой от седящите мъже наоколо видеше косата му? Разпознаеше го? Разбереше, че е син на Таргариен? Че не е истинският лорд на Уайт Харбър? Какво щеше да прави? Те винаги казваха, че някой ден ще се случи, че всички ще разберат и тогава какво? Те ли щяха да го предпазят?

Вдиша и издиша облаче топъл въздух. Сега като се замислеше не помнеше много добре как бе стигнал тук. Помнеше бягането и пристигането си, но нищо друго от този ден. Дори не можеше да си спомни как се бе събудил, кога, къде? Тялото му отново се напрегна, а ръцете му започнаха да треперят докато мозъка му трескаво се опитваше да си спомни нещо.. Каквото и да е. Просто нещо от случилото се днес. Прокара ръката си през бузата и сетне покрай врата си, но нямаше никакъв резултат. Всичко беше като едно бяло петно в съзнанието му, за това реши да преговори на ум няколко факта за себе си, просто за да е сигурен, че е все още той..

“Лусиъс Уейт  Мандърли, лорд на Уайт Харбър, син на Женевив и Уендал Мандърли..
Не. Отначало.
Лусиъс Уейт Мандърли, лорд на Уайт Харбър, син на Женевив Мандърли и Визерис Таргариен.
Не. Отначало.
Лусиъс Уейт Мандърли, лорд на Уайт Харбър, копеле на Женевив Мандърли и Виз..
Не. Отначало.
Лусиъс Уейт Сноу. Или Уотърс? Лорд..
Не, не, не. Едно копеле не може да бъде лорд. Не, мястото не му принадлежеше. Той не принадлежеше на.. “

Някой настоятелно се прокашля до него и тога го накара да се откъсне от мислите си. Първоначално трепна, но вдигна поглед и видя нея.. Всички мисли изчезнаха и в съзнанието му имаше място единствено за големите ѝ сини очи, които го гледаха озадачаващо в рамката на въпросително повдигнатите ѝ вежди. Дали го бе попитала нещо?

-Извинете, не разбрах въпросът Ви.
-каза след още няколко секунди мълчание.



avatar
Lucius W. M.
Stark - courts
Stark - courts

Posts : 17
Join date : 13.09.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: We carry these things inside us that no one else can see, they hold us down as anchors and, they down us out at sea.

Писане by Freya Ward on Чет Окт 05, 2017 11:28 pm

Можеше да предвиди удъра, който идваше от дясната ѝ страна и се наведе бързо, а след това ловко удари мъжа в коленете, така че той да се привие на две и да падне на земята. Това ѝ даде достатъчно време, за да се изправи и да заеме сериозния си вид какъвто беше още в началото на схватката. Преди този красавец тук да иска да си мерят силите. Не беше глупава. Той определено изглеждаше млад, което значеше, че и ловак. Не беше пиян, така че съзнанието му беше бистро. За сметка на това подценяваше противника си, което значеше само, че бе проспал първия си урок по дуелиране. Макар да нямаха оръжия в ръцете си, това си оставаше дуел, а тълпата насъбрала се около тях викаше в изблик на радост от предстоящето насилие.
- Кучка! - просъска младия мъж и се изправи вбесен. Каквито и епитети да решеше да ползва нямаше да я изненада. Доста често чуваше не малка част от тях и за нея бе поредното обръщение, което бе чула днес.
- Не аз бях на четири крака досега. - усмихна му се подигравателно и отклони поглед към шепата хора, които ги гледаха. Сякаш точно това очакваше той, разсейване от нея страна, и отново атакува този път от ляво.
Отново го избегна с ловка крачка в страни, но този път не смяташе да го чака да се съвземе. Бързо се върна на позиция и изстреля юмрук по посока на лицето му.
Удар!
Две алени капки обагриха снега в краката му.
Удар в гърдите, ритник с коляно в корема от нейна страна. Той сграбчи глезените ѝ и я дръпна, а тя се оказа по гръб в снега. Последваха няколко удара от негова страна, докато момичето не се окопити и не реши да върне превъзходството си. За броени секунди момчето беше под нея, а снега бе обагрен с още кръв, както негови, така и на момичето.
Студът винаги бе по-студен когато си победител. Режеше вътрешността на белите ти дргобове, сякаш за да ти покаже какво е наистина да си жив. Да чувстваш наслада от болката и металическия вкус на кръв в устата си. Да възприемаш тези две неща като най-хубавото, което може да ти се случи. Като символ на победата ти.
Но след кратката разправия трябваше да се върне към задълженията си. Развилата се малка сценка зад таверната и пред очите на шепа хора не значеше, че вътре не бе пълно с мъже и жени, готови да пръснат парите си, за да получат подслон за вечерта, да се нахранят и да пият.
Хвана опъкото на ръкава си, за да избърше малката алена диря кръв стичаща се от долната ѝ устна. Хвърли бърз поглед на кокълчетата си, но нямаше време сега да прави каквото и да било за тях. Бяха съвсем леко натъртени и зачервени. Определено беше по-добре отколкото ако бе загубила. Тогава раните щяха да са много повече. Трябваше да благодари на баща си за всички онези тренировки, които ѝ бе дал.
- Какво искаш за пиене? - попита простичко новодошлия като се опитваше да игнорира болката пулсираща в кокалчетата си. Стисна челюст и преглътна, за да подтисне желанието си да провери отново ръката си. Нищо ѝ нямаше. Ако той беше тук нямаше да е доволен от детинското ѝ поведение. Това бяха само драскотини. Получаваше ги всеки път. Не трябваше да се държи като някое момиченце.
- За да седиш и зяпаш в нищото се изисква да платиш за нещо. Храна? Алкохол? Да си наемеш стая? - побърза да поясни. Сега забелязваше, че всъщност не го бе виждала тук. Изглеждаше доста по-различно от обикновените пияници, който посещаваха таверната. Вида му не говореше и за странник, който скита по света. А нищо в чертите му, нито дрехите подсказваше да е просто беден човек търсещ подслон. Очите ѝ разучваха чертите му. Всъщност, може би пред нея седеше благородник. ''Извинете, не разбрах въпросът ви.'' Със сигурност говореше като такъв. Познаваше не един или двама, за да се усети, а и не се изискваха особени познания. Едва сега забеляза и запъхтяното му дишане, което постепенно се бе успокило. Нима бягаше от нещо? От някого? Може би някой звяр навън или някой неприятел? А може би бе престъпник и бягаше от закона? Във всеки случай, работата ѝ не бе да размишлява кой какъв е и защо такъв е. Трябваше да се гриже за своето собствено царство - таверната, и това беше всичко което трябваше да я засяга.
Извади дребна кама от колана си и я плъзна по повърхността на масата към непознатия като внимаваше да не привлича прекалено много погледи. Острието застана послушно срещу мъжа и присветна от пламъка на свещта.
- Фрея Уард. Държа това място. - настани се на отсрещния стол и впи изпитателен поглед в очите му сякаш там пишеше отговора на въпросите ѝ и ако се взреше достатъчно щеше да го разчете.
Не можеше да допуска всякакви хора в таверната. Или поне ако ги допускаше, трябваше да знае какво правят на това място и кои са.
- Не съм те виждала тук преди. - започна внимателно като отмести поглед само за миг към свеща на масата и се вгледа в танцуващия пламък - Кой си? И защо си тук? - кратко и ясно. Обичаше нещата винаги да са такива. Без разточително мълчание или красиви думи. Два въпрос очакващи два, също толкова прости отговора. Нито повече, нито по-малко.
avatar
Freya Ward
Others
Others

Posts : 98
Join date : 17.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите