Масово
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» I can always count on you
Вто Яну 09, 2018 7:36 pm by moon;

» Young adult / lionel n' moon/
Вто Яну 09, 2018 7:30 pm by moon;

» Dawn with arms of roses
Вто Яну 09, 2018 7:20 pm by moon;

» The rising moon is on the shine. • April and Dorian
Вто Яну 09, 2018 7:17 pm by April

» let it all go, let it all go away.
Вто Яну 09, 2018 7:15 pm by April

» April и Meera
Вто Яну 09, 2018 7:08 pm by April

» Другарче за ГИФ
Вто Дек 26, 2017 8:22 pm by April

» And it feels like heaven, when I kiss the devil ll SPAM
Нед Дек 24, 2017 12:32 pm by Lissabelle

» Brenard Bracken / 24 / Lord of Stone hedge
Нед Дек 03, 2017 4:55 pm by Matthias.


"I think, am sure, a brother's love exceeds all the world's loves in its unworldliness."

Предишната тема Следващата тема Go down

"I think, am sure, a brother's love exceeds all the world's loves in its unworldliness."

Писане by Loras Tyrell. on Нед Сеп 24, 2017 10:49 am

Не помнеше кога за последно бяха само двамата.
Помнеше отлично тренировъчните сесии, които имаше с братята си и колко щастлив бе да лудее с тях, но това бе преди повече години, от колкото искаше да си признае – Главата, Ръката и Мечът. Бяха буквално неразделни, докато пътят им не стигна до троен кръстопът, допускащ само по един пътник в посока – Лидерът, Бащата и Воинът. Истината бе, че му липсваха. Липсваха му и двамата. И последните им срещи около събитията, които отново преплитаха пътищата им, дори само за малко, го накараха да осъзнае напълно колко всъщност не цял се чувстваше. Откакто баща им се отказа от титлата лорд на Предела и Уилас зае мястото му, всичко бе... различно. И в началото Лорас си мислеше, че ще е по-добре да се откъсне от семейството и да потърси собственото си щастие. Да остави Планински рай в ръцете на по-големите си братя и да обогати съзнанието и сърцето си с нови и красиви места и хора, докато сестра му завладяваше железния трон. Но наскоро осъзна, че не разполага със собствено щастие. Или... по-скоро то не се простираше отвъд териториите на Предела. Щастието винаги е било на дъх разстояние от него в лицето на семейството му. Защото Лорас Тирел бе от малкото, които можеха да се похвалят с толкова многобройно и здраво семейство. Време беше да се върне към това. Към корените, които винаги бяха свързвали и винаги щяха да ги свързват.
Бе подранил, разбира се. Едва бе дочакал деня, в който да си припомни всичко или поне повечето от детството в градините на семейния замък. След като нямаше какво да крие от Уилас се чувстваше изключително лек и свободен от оковите, в които сам се бе оковал от страха, който обществото представляваше за него. И докато размахваше небрежно меча си, но все пак с финес, можеше да види изражението на брат си. Начинът, по който го гледаше онзи ден, в който го конфронтира. В началото бе убеден, че светът му е на път да се срине в краката му в рамките на няколко мига, защото за него най-големия страх бе Тирел да пострадат заради нещо такова. Можеше да си представи как щеше да изглежда всичко, ако нещата бяха поели в противоположната посока. И знаеше, че това със сигурност не бе най-лесното нещо за брат му. Не можеше да очаква от него веднага да преглътне начинът, по който всички е бяха отгледани. Но бе благодарен, че Уилас бе готов да опита да бъде част от живота на истинския Рицар на Цветята.
Въздъхна и притвори очи оставяйки се единствено на усещането, което приятният бриз му допринасяше. Често правеше така – представяше си, че около него падат милион есенни листа обагрени във всички възможни топли нюанси на червеното, оранжевото и жълтото. Валяха около него, а той трябваше да улови всички с върха на меча си. Тишината, която го обгръщаше започна да се изпълва с резки и тихи шумове от замаха, с който разсичаше въображаемите листа около него. Отстрани по-скоро приличаше като танц, защото всяко негово движение бе добре премерено и изящно, а мечът се движеше не като оръжие, а като продължение на собствената му ръка. „Браво. По-голяма балерина си и от сестра си...“ Можеше да долови саркастичните коментари на баба си всеки път, щом си представеше, че го наблюдава. Ала това не го спираше. Тази жена бе направила всичко. Всичко по силите си за това семейство и продължаваше да го прави. Обичаше го безрезервно, независимо какво. Обичаше всички тях.
Ризата от лека и проветрива материя, който бе облякъл в този топъл ден потрепваше срещу кожата му от вятъра, който мечът му създаваше, когато преминаваше по-близо до тялото му. С типичен зеленикав, но не твърде ярък нюанс и роза извезана от лявата страна на гърдите му – точно там където дълбоката му яка се разделяше и продължаваше нагоре към врата му. Надолу носеше бели панталони, които прилепваха плътно по дългите му крака и бяха затъкнати в черните му ботуши. Никой не би предположил, че това е облекло, с което някой може да тренира, но истината бе, че материите бяха специално избрани, за да са удобни на Лорас. А той винаги правеше всичко със стил. Дори изключително дългите тренировки, с които заплашваше лимитите на собственото си тяло.
Когато долови промяна във въздуха от нечие чуждо присъствие, сетивата на Лорас се изостриха мигом и по гръбнака му пробягна гъделичкаща тръпка. Завъртя се ловко на пръстите си и зае стабилна позиция, замятайки премерено меча си и спирайки върха му срещу нещо плътно. Когато отвори очи забеляза, че това бе брадичката на Уилас; там където острите му челюсти се събираха. Устните му мигом се разтегнаха в красива усмивка, която накара лицето му да грейне.
- Братко. – продума спокойно и горделиво, преди да надигне леко брадичката му с меча си и да го прибере с въртеливо движение обратно в ножницата, пристегната около кръста му с черен, кожен колан. Стопи разстоянието с голяма крачка и мигновено и обви ръцете си около тялото на брат си в топла прегръдка. Потъна в усещането и отново притвори очи за няколко по-дълги мига. – Радвам се, че се съгласи.
avatar
Loras Tyrell.
Tyrell
Tyrell

Posts : 2807
Join date : 20.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: "I think, am sure, a brother's love exceeds all the world's loves in its unworldliness."

Писане by willas tyrell. on Нед Сеп 24, 2017 2:02 pm

Времето му беше ограничено. За всичко, което се отнасяше за собствения му живот. Личният му живот. Погледът му рядко се взираше в собственото му лице, сутрин в огледалото. Винаги виждаше отвъд него. Виждаше всичко отвъд границите на собствената му стая и тялото, което задържаше душата му. Мислите му бяха подредени в перфектен ред. В главата му не настъпваше хаос. Знаеше какво да каже и как да се държи във всеки един момент. Още като дете беше осъзнал, че като наследник на род като Тирел трябва да бъде специален и незаменим. Трябваше да остане в историята, защото нямаше да има втори като него. Това бе идеята на живота му и той беше готов да я преследва на всяка цена. До края на дните си.
Уилас винаги мислеше за доброто си име и не само за него, а за цялата им фамилия. Информаторите му успяваха да го държат в течение по всеки един въпрос, който го интересуваше в Седемте кралства, а и по-далеч. Научаваше тайните и на роднините си, защото отдавна бе разбрал, че те никога няма да споделят с него. По една или друга причина. Всяко грешно действие трябваше да се поправя и той винаги реагираше достатъчно бързо, за да не разбират другите. Освен за собствената му сестра. Беше я оставил да изложи себе си, но нямаше да завлече семейството им към бездната. Трудно щеше да прости егоистичната й постъпка. Всички останали бяха правили много компромиси за общото благо. Уилас дори бе предал цялата си същност за семейната чест. Жертвата му се струваше твърде голяма, за да преглътне нейното лекомислие. Не можеше да го забрави.
Днес беше един от онези дни, в които можеше да си позволи почивка. Не бе тайна, че често се оказваше в компанията на жени. Не можеше да отрече, че не му харесва. Понякога просто се отпускаше без да мисли и освобождаваше главата си от ненужното напрежение и информация. Имаше нужда да бъде бърз и хитър, за да успява в начинанията си. Това нямаше как да се случи без подобни занимания. Този път беше различно. Трябваше да прекара малко повече време с брат си Лорас. Единственият, в чиито очи не виждаше сянката на съмнение и страх от това, което се криеше в мислите му. На Уилас не се отдаваха семейните срещи, но не пречеше да опита и да прекара няколко часа с най-добрият рицар в Предала, а може би и в цял Вестерос.
Носеше непретенциозни дрехи. Нищо, с което да показва кой е всъщност. Няколко кичурчета коса падаха свободно върху челото му и ако се усмихнеше, всеки можеше да повярва, че няма никакъв товар на плещите му, който да го превръща в съсредоточения и винаги готов за словесен удар мъж. Няколко от стражите понечиха да го последват, но Уилас ги освободи. Нямаше нужда от тях. Познаваше лабиринта около Планински рай по-добре от всеки друг. Като дете го бе изучавал с невероятно търпение и дори бе проектирал част от него по-късно.
Не му отне много време да намери Лорас. Не се показа веднага. Остана скрит в сенките, така както правеше през целия си живот, за да наблюдава и изучава хората около себе си. Брат му имаше завидна техника. Такава каквато той нямаше и никога нямаше да има, дори и да не бе толкова зле с меча. Това беше сцената му и Уилас нямаше никакво намерения да го сваля от нея. Все някой от тях трябваше да блестеше и вероятно брат му грееше най-силно.
Най-накрая реши да излезе от скривалището си и се приближи до Лорас, който в този момент нямаше видимост към него. Със сигурност го беше усетил и така мечът му се озова на сантиметри от брадичката на Уилас. Устните му се разтеглиха в усмивка, но останаха залепени една за друга.
- Ако някой те видеше така щеше да реши, че заплашваш живота ми и да последват доста неприятни сцени. – отвърна сериозно. Всички знаеха, че няма да го нарани. Не и в този момент. По-големият брат бе длъжен да каже всичко това. Лорас имаше меча си, а Уилас думите си. Всеки показваше това, в което е най-добър. – Ако бях отказал нямаше да прибереш меча си. Имах ли избор? – скромна шега, която да разчупи обстановката или поне тази в собствената му глава.
Не очакваше брат му да го прегърне. Не успя и да реагира по начина, който се очакваше. Остана като вцепенен. Никой не го прегръщаше. Винаги имаше граница, която никой не прекрачваше в отношенията си с него. Дори майка им бе намалила тези своеволия от няколко години. Затова и му стори толкова странно. Изминаха няколко дълги секунди, в които се чудеше какво трябва да стори. След това се сети и вдигна ръка, а след това с длан потупа леко Лорас по гърба.
avatar
willas tyrell.
Tyrell
Tyrell

Posts : 1009
Join date : 19.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: "I think, am sure, a brother's love exceeds all the world's loves in its unworldliness."

Писане by Loras Tyrell. on Нед Сеп 24, 2017 3:22 pm

Усети начина, по който Уилас се стегна след като го прегърна. Нещо в него веднага го осени с мисълта, че може би прибързва, защото двамата бяха далеч един от друг в продължение на няколко години и Уилас определено израстваше в коренно различна посока. Бе лидер излъчващ студенина. Държание, което обикновено поглъщаше съществото му и остава с него дори сред хората, на които има доверие. Дори семейството му. Лорас го бе виждал в много други лордове и лейдита, които отдаваха живота си и жертваха щастието си за благото на народа си и за да докажат, че заслужават титлата, която тежеше на раменете им. От друга страна рицарят знаеше, че брат му е там, някъде вътре. Искаше си го обратно и тялом, и духом. Задота задържа прегръдката колкото дълго бе необходимо, докато не получи подобаващия отговор. Или подобие на такъв.
Изсумтя с насмешка и се отдръпна от него. Потупване по гърба може би изглеждаше като нищо отстрани, но Лорас знаеше, че е не малък напредък. За разлика от брат си, той винаги оставяше харизматичната му същност да действа в негов интерес. Криеше тайните си зад усмивка, която омайваше мнозина и ги караше да забравят за каквото и да било съмнение. Докато Уилас използваше думите си, за да отсича краката на всякакви лъжи, които са плъзнали против семейството им.
- Моля те, ако подготвях преврат, определено нямаше да е по този начин. – отвърна небрежно и прекара пръсти през гъстите си тъмноруси къдрици. – Кажи ми честно. Кога за последно си въртял меча?
Закрачи бавно и заобиколи брат си оглеждайки стойката му. Знаеше, че няма да е в близка до неговата форма и затова искаше да прецени най-добре как да процедира. От една страна Лорас бе мъж, който обича да се хвали с възможностите си, но от друга не искаше да нарани достойнството на Уилас и да го откаже от тази така рядка за тях възможност да се свържат. За разлика от тях Гарлан бе семеен и си имаше по-големи основателни причини да откаже. Така че Ло трябваше да се справи сам със задачата да задържи вниманието на брат си през цялото време, което му отделяше. Побутна внимателно дръжката на меча, който висеше отстрани на кръста на Уилас и се усмихна по-широко.
- Най-вероятно преди да започнеш да пленяваш женските сърца. – отговори си сам и се изсмя тихо преди да застане отново пред Уилас. Всички знаеха, че открай време братята Тирел бяха едни от най-желаните ергени в седемте кралства. За един от тях това вече не важеше, но Уил и Лорас все още можеха да се забавляват, въпреки че скорошните новини за плановете на брат му заплашваха да го оставят съвсем сам в това. Радваше се, разбира се. Но също така знаеше, че това още повече щеше да го отдалечи от него. – Избра ли вече?
Знаеше, че няма нужда да доуточнява за какво питаше. Не бе тайна, че се чувстваше неприятно от факта, че Уилас ще се ожени по дълг, както всички преди него. И не възнамеряваше да крие мнението си, защото имаше пълното право на него. И ако можеше, щеше да даде всичко от себе си, за да разубеди горделивия Тирел, който стоеше пред него. Всички от тяхното поколение бяха изпитали любов. Дори Марджъри показваше любовта си към Егон и не само защото бе крал, въпреки скорошните си подхлъзвания. Но в очите на Лорас брат му просто изглеждаше така сякаш се страхуваше от това, а не защото „бе длъжен“ на еди какво си.
Направи още няколко крачки преди да се обърне отново с лице към него и да извади меча си. Металът издаде специфичния си звук, последван от този на нежното трептене от замаха. Не можеше да определи какво точно бе, но винаги изпитваше удовлетворение от това да държи оръжието си. Може би защото го приемаше като част от себе си, с който трудно би се разделил. Мнозина биха възразили, наричайки любовта му към двубоите просто хоби. Но „просто хоби“ за Лорас се явяваше плаването например. Или опознаването на нечии чужди земи. Дуелите, турнирите и язденето представляваха страст за младия рицар. Защото му носеха нещо, което никой и нищо друго не можеше – слава. Неслучайно го наричаха Гордостта на Планински Рай. И не случайно досега не бе губил турнир. Защото загубата за Лорас бе равностойна на смърт. Удари върха на меча си в дръжката на чуждия и повдигна вежда.
- Имаш ли нужда да загрееш?
avatar
Loras Tyrell.
Tyrell
Tyrell

Posts : 2807
Join date : 20.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: "I think, am sure, a brother's love exceeds all the world's loves in its unworldliness."

Писане by willas tyrell. on Чет Окт 05, 2017 12:34 pm

Не обичаше да губи. Не искаше и Лорас да го остави да спечели. Чудесно знаеше, че няма да се представи добре. Въпреки това гордостта му се бунтуваше при мисълта за евентуална загуба. Сложен характер имаше Уилас и това водеше до винаги максимално високите му желания. Искаше да надскочи себе си, а не знаеше дали това е възможно. Нямаше да се откаже да опитва отново и отново, но не знаеше дали в този момент трябва да остави амбицията си да го води. Имаше съвсем обикновена среща с брат си. Не трябваше да мисли как да спечели дуела им, а как да опознае повече Лорас. Както и той да види повече от него. Не всеки разговор трябваше да прилича на бойно поле, от което да измъкне повече информация и победи. Умът му се беше научил да търси винаги това, а сега не се налагаше.
Понечи да отговори на брат си, но той не дочака да чуе думите му. Намръщи се леко. Със сигурност не беше толкова отдавна. Дори и да не бе славен рицар, то поне знаеше как да се отбранява или напада. Можеше да се защити при нападение. Издиша рязко, за да изпразни главата от напрежението, което обичаше сам да създава в нея. Лорас просто се шегуваше. Не му мислеше злото. Затова и когато оставеше мислите си да продължат по инерция се сещаше да ги спре. След това ги принуждаваше да тръгнат по нов път. По-миролюбив. По-нормален.
Уилас беше толкова увреден, че виждаше врагове навсякъде.
Като часовник, красив и величествен, който беше създаден за възхищение. Вътре нещо се беше счупило и от великолепието бе останало само външния вид. Механизмите не работеха правилно. С времето придобиваха уродлива форма, която беше обсебила всяко кътче. Създаваше чудовище по свой образ и подобие, а маските, които носеше добре прикриваха всичко останало. Кралят на маскарада.
Хвана се за последния му въпрос. Естествено, че мислеше за бъдещата си съпруга. Все още нямаше отговор на предложението си, но беше оптимист. Всеки отговор щеше да му даде нещо. Не знаеше дали да каже на брат си. Нищо не беше сигурно. Не можеше да дава празни надежди на хората около себе си. Щеше да им съобщи, ако имаше някаква новина. В момента нямаше такава.
- Мисля, че намерих кандидатка. Идеална е за целите ми, но не мисля, че аз отговарям на нейните. – повдигна рамена, сякаш това описваше ситуацията по най-добрия начин. Не беше суеверен, но не желаеше да чува мнения за решенията му. Сам щеше да носи последствията, ако бе направил грешка. – Само времето ще покаже дали е правилната за мен. – не мислеше, че има какво повече да обсъдят по тази тема. Знаеше мнението на Лорас, знаеше и своето. Бяха на два различни полюса.
Проследи внимателно всяко действие на брат си. Той знаеше какво да прави. Уилас не бе сигурен, че има представа как да загрява. От една страна не мислеше, че ще се справи. От друга се притесняваше, че ще изглежда смешно. Не, че имаха публика. Гордостта беше тази, която му пречеше да прави прости неща. Не виждаше в главата си, че върши нещо определено и след като го нямаше там, не го осъществяваше. Единственият човек, който можеше да го възхити беше този, които разгадае заплетените му мисли и действия. С годините и различните запознанства мислеше, че няма да намери такъв, но имаше достатъчно време, за да разбере, че греши.
- Не, няма нужда. В битка никой няма да ме чака да се подготвя. Там ще трябва да направя всичко възможно, за да запазя живота си. – отговори бързо на въпроса му, след като беше премислил възможностите си. Във всеки случай губеше. Нямаше нужда да се прави на нещо, което не бе. – Предполагам, че ще симулираме дуел? Другият вариант е просто да ме учиш, вместо след няколко минути да ме принудиш да се предам.
Имаше някакъв напредък. Връщането на нормалните мисли в главата му помагаше да гледа реално над нещата. Поне си признаваше, че знае какви са възможностите му. Нямаше да моли за милост, но пък щеше да си спечели истинска тренировка. Можеше просто да следва действията на Лорас. Беше на достатъчно години, за да не е толкова пъргав като него. Въпреки всичко вярваше, че не може да е толкова зле. Малкото оптимизъм в главата му смяташе, че има един процент вероятност да се справи повече от добре. По-добре от това, което брат му виждаше като потенциал в него. Много искаше и сам да се изненада, но толкова високо не можеше да лети. Колкото и силно да го желаеше.
avatar
willas tyrell.
Tyrell
Tyrell

Posts : 1009
Join date : 19.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: "I think, am sure, a brother's love exceeds all the world's loves in its unworldliness."

Писане by Loras Tyrell. on Нед Окт 22, 2017 7:03 pm

Трябва да бъдеш като Уилас.
Години наред словата на баща му кънтяха като металическо ехо в детското му съзнание. Всички знаеха, че първият син е най-голямата гордост за един баща – бъдещият мъж в семейството и наследник на всичко свято и ценно за Мейс. Но противно на почти всички по-малки братя, Лорас никога не се бе чувствал пренебрегнат заради това, нито изпитваше какъвто и да е вид завист към Уилас. Или дори към Гарлан. Казваха, че най-малките са най-глезени и не бе необходимо да крие, че двамата с Марджъри получаваха почти всичко, което поискаха. Въпреки че като дете настоящият рицар не бе толкова... настоятелен. Не търсеше, не искаше. Единствено слушаше и мълчаливо копнееше за нещата, които искаше да види. Нещата, които искаше да прочете, да преоткрие за себе си, за семейството си. За целия тогавашен свят. И тогава копнееше, наистина желаеше да бъде като него. Да му подражава. Виждаше специалните грижи, които получаваше брат му, виждаше и нещата, за които го подготвяха. Можеше да живее в сянката му и същевременно да се чувства на седмото небе.
И все пак пътищата им в един момент бяха поели по коренно различни посоки. Но дори тогава Лорас не спря да се стреми да бъде най-добрата си версия. Ако не можеше да бъде като Уил, то щеше да бъде най-доброто, на което бе способен. И дори да носеше своя собствена слава, свои уникални черти и да блестеше по свой начин, Лорас никога не бе спрял да се връща назад във времето и в онова сякаш толкова далечно детство всеки път щом останеше насаме с мислите си.
- Не мисля, че някога ще се намери идеалната. – измърмори, по-скоро на себе си.
Не знаеше дали Уилас бе чул това, а и честно казано едва ли бе от кой знае какво значение. Брат му знаеше какво мисли Лорас по въпроса и нямаше смисъл да си криви душата. Истината бе, че колкото силно го обичаше, толкова по-силно го и ревнуваше. Може би една от крайно негативните черти, които Рицаря на Цветята притежаваше и от която бе невъзможно да се отърси. Просто не можеше. Знаеше, че Уил е притиснат като лидер и границата между правилното решение за него и правилното решение за всички останали бе твърде тънка и крехка. А той залиташе стабилно към второто, което в момента влудяваше Лорас, дори на красивото му лице да бе изписано топло спокойствие. И двамата бяха научени да крият добре емоциите си. Но не можеше да си представи брат си в брак, който не бе приятен за него самия. Не искаше да го допуска и нямаше.
- Прав си. – отсече сухо и отдръпна острието си, отпускайки оръжието до бедрото си. И все пак не смяташе, че предстоят битки, в които да се стигне до това Уилас да се сражава. Трябваше Лорас да е мъртъв, за да опре до там. Усмихна се, а в усмивката му дори нямаше следа от горчивите мисли, които се бяха загнездили в съзнанието му допреди секунди. И въпреки че все пак оставаха там, той нямаше да им позволи да развалят този красив братски момент. – Целта ми е да прекарам време с теб, не да те излагам. – отбеляза с насмешка.
И всичко това му липсваше – начинът, по който Уилас се държеше сякаш Ло е непобедим; как пресмяташе думите и действията си с няколко хода напред и колко небрежен всъщност изглеждаше докато го прави. Сякаш света му принадлежеше. Начинът, по който слънчевите лъчи се вплитаха в русите му коси с такава специфика, присъща само за Тирел. Усмивката, която виждаше толкова рядко, че я приемаше като дар. Всичко това.
- Хайде.
Приближи се и застана така, че да насочва ръката му. По-рано му направи впечатление, че захватът му бе правилен, но не достатъчно стабилен. Затова внимателно обхвана опакото на дланта на Уилас и намести пръстите му така, че да не може дръжката да му причини дискомфортът, който да доведе до обезоръжаване от отсрещния. Смръщи се само за миг. Спомни си, че това бе най-слабото му място, докато той самия се учеше.
- Няма да се предаваш. – каза тихо и го потупа леко по рамото преди да се върне на мястото си и да развърти меча си игриво. – Братята ми никога не се предават. – допълни, при което устните му се разтегнаха в много по-лъчезарна и донякъде лудешка усмивка. Докато се взираше в очите на брат си – все едно гледаше в своите собствени – Лорас премисляше, а сърцето му ускоряваше ритъма си постепенно. По челото му се появиха бръчици само за част от секундата преди да замахне с лекота към брат си.
avatar
Loras Tyrell.
Tyrell
Tyrell

Posts : 2807
Join date : 20.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: "I think, am sure, a brother's love exceeds all the world's loves in its unworldliness."

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите