Масово
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» I can always count on you
Вто Яну 09, 2018 7:36 pm by moon;

» Young adult / lionel n' moon/
Вто Яну 09, 2018 7:30 pm by moon;

» Dawn with arms of roses
Вто Яну 09, 2018 7:20 pm by moon;

» The rising moon is on the shine. • April and Dorian
Вто Яну 09, 2018 7:17 pm by April

» let it all go, let it all go away.
Вто Яну 09, 2018 7:15 pm by April

» April и Meera
Вто Яну 09, 2018 7:08 pm by April

» Другарче за ГИФ
Вто Дек 26, 2017 8:22 pm by April

» And it feels like heaven, when I kiss the devil ll SPAM
Нед Дек 24, 2017 12:32 pm by Lissabelle

» Brenard Bracken / 24 / Lord of Stone hedge
Нед Дек 03, 2017 4:55 pm by Matthias.


Control. / Jason & Sen

Предишната тема Следващата тема Go down

Control. / Jason & Sen

Писане by Jason Ryger on Съб Сеп 23, 2017 9:44 pm

And I've grown familiar
With villains that live in my head
They beg me to write them
So I'll never die when I'm dead


Няма мрачни времена, има само мрачни хора.” . Изключително поетична сентенция , но единственият ефект който имаше тя върху младият господар на Уилоу ууд беше да го накара да изсумти и да захвърли четивото, с което се беше захванал върху масивната маса и да се загледа в пространството. Сините му очи се впериха в една точка в пространството , която съществуваше само в неговото замъглено съзнание и се замисли. „... има само мрачни хора. „ повтори бавно в главата си все едно опитвайки се да вникне в дълбочина в това , което беше изписано върху вече захабените страници на тази отдавна забравена книга. Защо му беше изобщо да се рови из старите и прашни рафтове , търсейки нещо с което да се забавлява ? Да се опита да се разсее от постоянните гласове , които бяха превърнали главата му в постоянно местожителство беше една от причините , разбира се. Винаги търсеше нови и изобретателни начини за да ги накара да млъкнат , но това често пъти беше извън неговият контрол и те поемаха управлението на тялото му съвсем против волята на младият лорд. Не че за всичките тези години не се беше примирил малко или много с тази си съдба , но понякога дребните неща бяха тези , които го изкарваха извън релсите на нормалното и обратно в мъглата на проклетото му увредено съзнание. Като проклетият цитат от тази книга. Мрачни хора? Устните му бавно се разтегнаха в подобие на усмивка. Реално самият Джейсън беше изгубил способността си да се усмихва преди толкова много време , че дори и самият той не можеше да си спомни кога беше последната му искрена усмивка. Сега устните му се бяха разтегнали в някаква бледа имитация на щастие, призрак на време , което отдавна беше отминало. Да ,той определено можеше да сложи себе си в категорията на мрачните хора. Хора , който не можеха да се впишат на нито едно място и постоянно бяха отритвани от всички. Не че Райгър имаше проблем с това. Самият той беше наясно , че вероятно е по-безопасно за всички в двора му и извън него да спазват приличната дистанция на поне няколко метра от него за тяхна лична безопасност.
Изведнъж мислите му бяха прекъснати от почукване по махагонената врата на стаята му , което за момент успя да го изтръгне от мъглата на лудостта и го върна в точно този момент в пространството , в който трябваше да се намира. Сините му очи хвърлиха още един презрителен поглед на книгата , която ако беше човек вероятно в момента щеше да лежи мъртъв на пода и се изправи тежко , отпревайки се към вратата да види кой може да го притеснява по това време. Или по-скоро кой може да го притеснява изобщо. Обичайно слугите му знаеха , че не обича да бъде търсен от никого и изолацията , която сам си налагаше беше изключително добра сделка и за двете страни , но за да се намесят така грубо в личното му пространство значи беше нещо важно. Или поне се надяваше да е нещо важно. Отвори бавно вратата и тялото му изпълни рамката. Очите му се стрелнаха към един от прислужниците , който беше толкова пребледнял , че все едно беше на път сам да се отправи към подземният свят без Джейсън да му помага.
- Милорд. - гласът му трепереше и това беше напълно разбираемо.  - При- пристигна подарък за вас.
Подарък ? За него? Добре , денят бе взел обрат , който младият речен лорд никога не би предположил , но поне не трябваше да убива или измъчва някого. Не че това щеше да му дойде зле , но трябваше да се опита да пази поне малко от малко репутация пред тези под негово командване и останалите Речни лордове.
- Подарък. - тонът с който констатира това , което му беше казано беше равен на ръмжене. Кой в името на седемте Ада беше решил, че е добра идея да изпрати подарък на НЕГО ?! Направи бързо движение , с което показа на прислужника , че го следва и тръгна по празните коридори на Уилоу ууд. На пръв поглед самият замък беше съвсем обикновен , но Джейсън го чувстваше като затвор. Като клетка , от която не можеше да избяга. Чувстваше го като съзнанието си. Бързо завъртя глава за да прогони тези мисли в онова кътче на съзнанието му , което беше запазено за дълги и самотни вечери. Стъпките му отекваха по дългите коридори , приближавайки го все по-близо и по-близо до целта му. Подарък. Това беше много необичайно. Крайно необичайно. Влязоха в главната зала , а в самият и център беше положен почти ритуално сандък. Разноцветната светлина , която влизаше през изписаните прозорци правеше залата да изглежда като призрачно място , което беше забравено от някой езически бог. А в средата - сандък. Самият сандък даже не беше толкова добре скован , че да привлече вниманието му в каквато и да беше друга ситуация , но точно в тази ..  Веждата на младият лорд се повдигна от недоверие, поглеждайки хората му , които бяха наобиколили сандъка все едно вътре се съдържаше някакво проклятие , което щеше да обрече човечеството на хиляди години мъка. С тежка стъпка Джейсън се отправи към въпросната прокълната вещ и със типичният за него скептицизъм попита :
- Какво ... е това ? - дълбокият му глас отекна в залата привличайки вниманието на останалата част от слугите , които не бяха забелязали как масивното му тяло преминава през дървените врати. Всички отстъпиха няколко крачки назад и тишината , която настъпи в залата беше почти гробна. - Попитах ви нещо.
Главата на домакинството му - стар мъж , който вече беше в 60-те си години пристъпи плахо напред и каза сдържано :
- Лорд Райгър , това е подарък от ... Един търговец на роби , който ви дължи ... - А , ето от къде беше този сандък. В замъгленото съзнание на Джейсън се появиха образи от не толкова далечното минало , когато беше помогнал на някакъв търговец да мине през земите му без да бъде притесняван от разбойници , които толкова често се появяваха в Речните земи. Не беше нещо , което принципно би направило впечатление на младият лорд , но явно точно този търговец искаше да покаже добрият си вкус пред него. Защо - никога нямаше да разбере.
- Отворете го. - Заповедническият му тон отекна в залата и накара всички да се разбързат изведнъж сетили се , че имат крака и всички други крайници. Защо трябваше да го карат да им дава очевидни заповеди - само това не можеше да разбере. Но реално погледнато той имаше проблеми с гнева си , така че не биваше да прибърза със заключенията. От нищото извадиха един кози крак и след броени секунди капака на сандъка падна. И нещото , което се откри пред сините очи на Джейсън абсолютно срина представите на младият лорд за подаръци. Човек. Вътре в проклетият сандък имаше ... Човек. От всички неща на света , които можеха да бъдат в този сандък вътре трябваше да има човек. Пред очите ма младият лорд се откри едно малко и беззащитно тяло , което дишаше тежко. Бялата му кожа беше цялата в синини и рани , които изглеждаха като петна от боя , които некадърен художник е оставил върху бяло платно. Устата му беше запушена. Богове , как беше оцелял през цялото това време ? Умът на Джейсън не го проумяваше , но нещо в него се стегна когато видя вързаното тяло на младият мъж. Беше толкова ... Малък. С една крачка скъси разстоянието между тях и клекна до сандъка. Силната му ръка хвана въжетата , с който бяха вързани тънките му ръчички и го дръпна към себе си за да може да го огледа по-добре. Тогава сините му очи срещнаха неговите. За миг Джейсън усети как се стяга , когато срещу него се появиха чифт от най-големите и чисти очи , които беше срещал през живота си. Светлината , която хвърляха разноцветните стъкла върху двамата придаваше на момента някакъв мистицизъм , който Джейсън беше сигурен , че само той забелязва. С едно движения на ръката младият речен лорд извади нещото , което бяха натъпкали в устата му и с леден тон попита :
- Какво си ти ?
avatar
Jason Ryger
Tully - courts
Tully - courts

Posts : 104
Join date : 21.09.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Control. / Jason & Sen

Писане by Sen. on Пон Окт 23, 2017 7:11 pm

Равномерното, но силно поклащане му подсказваше, че все още плаваха. Свит почти на кълбо в съндъка, Сен изпитваше болка почти по всеки инч от тялото си. Или по-скоро болката се бе превърнала в част от него. Въздухът бе малко, но той знаеше как да го пести, въпреки че вече бе на предела на силите си. Просто усещаше как скоро умората ще го обори и сънят ще го притисне здраво в обятията си. Дори не знаеше колко време бе изминало, откакто го бяха захвърлили като вещ в тази кутия. Нямаше представа за времето, нито за посоката, в която се движеше корабът. Знаеше единствено, че щеше да остане една вещ. Единственото, което щеше да се промени бе собственикът. Кога ли всичко това щеше да престане? Кога щеше да изгуби стойността си...
Сънува за миналото. Сънува образ на жена, която се представяше за майка му. Истината бе, че не я познаваше. Дори не знаеше дали е жива или мъртва. Не знаеше ако случаят касаеше второто, дали не бе виновен за смъртта й. Много жени умираха по време на раждане в Есос. Но жената в сънищата му винаги изглеждаше по един и същи начин – кадифена кожа с лек и приятен, нежен загар,  очите й контрастираха като звезди в морско зелено. Устните й бяха плътни и винаги леко, едва доловимо извити в нещо като усмивка, а върху правия й нос бяха разпръснати шепа лунички, които отдалеч дори не си личаха почти сливайки се с тена й. Притежаваше най-красивите къдрици, които бяха долавяли очите на Сен. Защо се казваше сен? Дали тя му бе дала името? Там откъдето идваше, това означаваше Лотус, а на гърба, точно между плещите му се намираше голям белег от изгаряне във формата на едноименното растение. Случайност ли беше? Или грозна ирония от страна на бившия му вече господар? Едва ли някога щеше да разбере. Но факт бе, че често от това място се разливаше болка, останала от деня, в който го получи. Връщаше се като грозен кошмар и се разливаше почти до всяко крайче от нежното му тяло.
Събуди се от рязкото обръщане на сандъка. Имаше чувството, че дробовете му се бяха стопили за няколко дълги мига, в които дори не можеше да си поеме въздух от уплаха. Може би бяха стигнали. Къде ли се намираше сега? Пътят определено не бе кратък за едно плаване... или поне така си мислеше. Нямаше абсолютно никаква представа колко време по принцип можеше да трае едно плаване. Но все още усещаше влажния и солен аромат на океана. Все още усещаше движението на вълните в костите си. Все още усещаше сухотата в устата и гърлото си. А гърдите му отчаяно се нуждаеха от глътка свеж въздух... Ала нямаше да я получи.
Усещаше стърженето на дъските по неравни пътища. Може би някой го влачеше. Дали щеше да го продаде публично? Дали щеше да му сложи метален нашийник със синджир, с който да го държи, за да не се опита да избяга? Така бе виждал да правят в Елирия най-вече с младите. От друга страна собствения му баща го бе продал тихомълком, когато бе още дете. Но дори да се опиташе, дори да му се бе отдала възможност да побегне сега, нямаше да стигне далеч. Нямаше сили. Чувстваше се като една от старите дрипи, с които търкаше подовете на предишния си господар. Болеше го, ала дори не можеше да изстене. Платът в устата му попиваше всяка капка от младия му живот, която се опиташе да се изплъзне от гърдите през гърлото му.
Не след дълго шумът от стърженето на дървото по асфалт и чакъл спря. Сандъкът не се движеше, а около него не се чуваше нищо. Дори звукът от полъха го нямаше. Къде се намираше? Руменината, която красеше ярко китките му от съприкосновението с въжето, започваше да боли по-силно. Намираше се на някое по-топло място. Някъде на завет. Все още се бореше за всяка глътка въздух, ала сърцето му бе преокупирано с тревога. От непознатото. От онова, което предстоеше. Което можеше да му се случи. Какво следваше сега?
И тогава светлината го заслепи. Извърна лице надолу към дъното на сандъка и се сви още повече. Едва когато усети нечий допир до кожата си погледна към източника, рязко впивайки зелените си очи в младия мъж. Остана скован и видимо ужасéн от непознатото. От непознатия. Кожата му трепнеше – от допира, от болката, от чуждата атмосфера. Светлите очи на отсрещния бяха изпълнени с интерес и мистерия. Плашеха го, но не повече отколкото го плашеха тъмните очи на предишния. Бяха черни като нощта. Помръдна леко, когато видя, че се пресяга към лицето му, но когато освободи устните му от плата, Сен преглътна сухо и започна да пълни дробовете си със свежест. Имаше чувството, че диша за пръв път.
При зададения въпрос лицето му пламна. Не познаваше напълно този език, явно се намираше на запад, но все пак разпознаваше повечето от думите, понеже в Елирия често идваха мъже от... може би това място тук. „Какво си ти“?! Гъстите му вежди се свъсиха и дивото му сърце го подтикна да отскубне ръцете си от неговите и да ги забие с все сила в гърдите му, преди да побегне и да се свие в единия от ъглите на залата в окъсаните си дрипи, покрит в прахоляк и синини. 
avatar
Sen.
Others
Others

Posts : 769
Join date : 21.09.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите