Масово
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» I can always count on you
Вто Яну 09, 2018 7:36 pm by moon;

» Young adult / lionel n' moon/
Вто Яну 09, 2018 7:30 pm by moon;

» Dawn with arms of roses
Вто Яну 09, 2018 7:20 pm by moon;

» The rising moon is on the shine. • April and Dorian
Вто Яну 09, 2018 7:17 pm by April

» let it all go, let it all go away.
Вто Яну 09, 2018 7:15 pm by April

» April и Meera
Вто Яну 09, 2018 7:08 pm by April

» Другарче за ГИФ
Вто Дек 26, 2017 8:22 pm by April

» And it feels like heaven, when I kiss the devil ll SPAM
Нед Дек 24, 2017 12:32 pm by Lissabelle

» Brenard Bracken / 24 / Lord of Stone hedge
Нед Дек 03, 2017 4:55 pm by Matthias.


“She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Go down

“She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by Khlyen Targaryen on Нед Сеп 17, 2017 12:46 pm

Ярките картини зад затворените му клепачи отстъпваха назад една след друг, докато не остана съвсем сам сред мрака. Клайн знаеше, че мнозина изпитваха ужас от идеята да остана сами сред сенките, ала той бе прекарал целия си живот в тяхната компания и ги чувстваше като стари приятели. Единствените, които бе имал за един сравнително дълъг период от време. Гърдите му се снижиха, когато изпразни въздуха от белите си дробове с поредната сподавена въздишка.
Тази нощ бе по-различна от другите. Ала това не бе достатъчно, за да отвори очите и да се вгледа в непрогледния мрак, в който тънеше стаята и който, от своя страна, щеше да впие хищния си поглед в него. Без намек за заплаха. Щяха да се взират като два диви звяра, каквито бяха, уважавайки се един друг, както бе било винаги. Ледените очи на дракона обаче оставаха затворени, а огънят в кръвта му бе утихнал до слаби импулси топлина, които циркулираха из тялото му.
Тази нощ бе по-различна от другите заради невъзможността на огъня да спре рязкото спадане на температурата на тялото му. Нощният въздух, ухаещ на пот и жасмин, който вдишваше, изгаряше вътрешностите му сякаш освен с посочените два аромата бе наситен и с невидима и неосезаема на първо време отрова. Едва когато бе в тялото му, тя започваше да го разяжда и убива бавно. Ако имаше начин, вероятно щеше да започне с убийството на волята му за живот, след което с желанието да продължава да се бори, ала Клайн водеше тази борба откакто се помнеше и за крехките му двадесет и три години тялото и ума му бяха белязани твърде много пъти, за да продължават напред. У него не бе останало много, което да бъде умъртвено. Не му бе останало друго освен огънят, който преди презираше и копнееше да изтръгне от вените си и бе опитвал десетки, стотици, хиляди пъти, но без успех. Докато не бе открил, че той не е негова слабост, а неговата сила. Вътре в себе си носеше духът на истински дракон, на който бе нужен само знак, за да разкрие опустошителната си природа. И все пак единствената жертва на истинската му разрушителна сила до този момент бе бил самия той. С всеки ден, час и минута, в който бе опитвал да погуби живота на дракона, започвайки нов. На някой друг, който в действително наистина бе никой.
Никога не успя.
В някакъв момент тялото му бе започнало да трепери неконтролируемо под тънките завивки, макар нощта да бе приятна и топла. Ситните капки пот не бяха само по челото му, а по всеки сантиметър от бледата му кожа и изсъхваха бързо или попиваха в плата, насищайки го с още от задушливата миризма. Ако не бе открил отдавна, че огънят не можеше да го нарани, би повярвал, че изгаряше. Умираше от собствената си сила, от собствената си ръка, както бе желал да се случи неведнъж. Въпреки треската и горещите вълни, връхлитащи тялото му, крайниците му оставаха болезнено изтръпнали и крайно непотребни. Две ръце, отпуснати от двете страни на тялото му, с длани върху корема му и сплетени един в други пръсти. Крака, съвсем леко свити в коленете, за да се побере в леглото, което не бе създадено за неговата височина.
Очите му останаха затворени още няколко секунди след затварянето на вратата. Все още знаеше, че тъмнината не бе отдръпнала тъмните си пипала и отваряйки ги, щеше да се изправи лице в лице с мрака. Въпреки това секунди по-късно се надигна, облягайки се на лактите си, след което отвори очи.
И я видя.
Тъмнината.
Точно както очакваше, тя се взираше изпитателно в него. Носеше черно, което оставяше твърде малко на въображението му, ала дори само като я гледаше, усещаше тялото ѝ под пръстите си. Светлите му очи спряха върху рубинените ѝ устни, извити в лека усмивка. Сдържаната, заучената усмивка, принадлежаща на една дама. Ала същите устни имаха вкус на сладка смърт, когато ги целуваше. От тях се изливаха отровни думи, способни да убиват. Разпиляната по раменете и гърба ѝ коса бе с няколко нюанса по-светла от неговата – сребристорусо, с чието призрачно сияние се конкурираше лунната светлина. И губеше, разбира се. Никоя не може да се сравнява с нея.
- Какво правиш тук? – попита, изненадан колко далечен и беземоционален бе гласът му. Въпросът му, разбира се, бе излишен, защото вече знаеше отговорът. Очакваше го. Този миг, този ден, този час. Той и тя, и разстилащия се около двамата мрак. Студеното острие в ръката ѝ и пропълзяващия по кожата му хлад.
Очакваше я.
Смъртта.
Отметна завивките и се изправи, пристъпвайки по-близо до нея. Сянката му постепенно погълна малката ѝ фигура, която не трепна дори когато разликата в ръста им бе толкова осезаема, превръщайки него в заплахата. Клайн сведе глава, срещайки отново погледа ѝ. Потъвайки надълбоко в черните ѝ очи, докато не откри също толкова черната душа. На убийца. Изпита възхищение вместо отвръщение.
- Хайде, направи го. Нали за това си дошла?
Убий ме. Убий ме, както ще убиеш и тях.
Казваха, че човек усеща настъпването на сетния си час. Моментът преди смъртта бе единственият, в който се чувства наистина жив. Дори умиращият от старост би могъл да пробяга стотици километри преди да спре и да предаде тялото и духа си. И в този момент огънят достигна дори мъртвите му очи, удавяйки зеления им нюанс в своите. Те блестяха с желанието да я възпламенят, да я унищожат.
Пръстите му се вплетоха в косата ѝ един последен път, издърпвайки по-грубо главата ѝ назад, само за да я целуне. Един последен път. Защото неговата смърт имаше сладък вкус, който бе полепнал върху върха на езика му и Клайн искаше тя да знае.
avatar
Khlyen Targaryen
Targaryen
Targaryen

Posts : 3880
Join date : 04.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by marina lannister. on Нед Сеп 17, 2017 2:09 pm

They say the Fire Queen is touched by ice.
That her hair is like snow,
and that she has a cold look.
But her smile counts a different story.
It’s like fire, like madness in her heart.
She is the queen they follow into war.


Дойде в съня му облечена единствено в смърт.
Или бе по-правилно да се каже, че той дойде в нейния носейки нищо друго освен сладко-горчивата си агония?
Където и да лежеше истината, важното бе, че бяха заедно така както трябваше да бъде дори когато ги разделяха стотици километри. Част от него завинаги бе останала в нея така както тя бе отдала част от себе си, оставяйки го в неговия мрак. Това ги свързваше завинаги.
Не се усмихваше, когато пристъпи в сумрака на стаята. Тя бе идеално претворение на състоянието на ума му и Марина естествено се сливаше с мрака му, защото той бе и неин. Стъпките ѝ бяха безсшумни, такова каквото бе и диханието му. Нищо в нея не трепна, когато ледената ѝ ръка се плъзна под черното наметало, обхващайки хладния метал. Не бе нужно да вижда отражението си, за да знае, че изглеждаше като Ангел на Смъртта носещ оръжията и душата на Дявол. Отровата затворена в червения камък висящ около врата ѝ бе единственото нещо, което излъчваше цвят и издаваше присъствието ѝ. Но тя знаеше, че той, нейната жертва, нейният брат, любовник, съпруг, вече я бе усетил. Едва при тази мисъл устните ѝ се раздвижиха в усмивка – безсърдечна и жестока такава, гладна дори. Когато от неговите гърди се надигна ръмжене, от нейните се изтръгна мелодичен, успокояващ смях. Примамваше го така както вечно гладните месоядни разстения ограбваха плячката си от сила да избягат.
А сега Марина бе толкова гладна.
Крачка напред и усети как леденото острие на оръжието ѝ се допря до външната страна на бедрото ѝ. Тялото ѝ трепна, а след това настръхна и замря от спомена. Носеше всички мисли и спомени, които някога бе изживявала. Ала онова което не притежаваше бяха скрупулите и ограниченията наложени ѝ от реалния свят. Тук тя бе господарка. Той също. И това щеше да бъде сблъсъка на две гладни чудовища, искащи нищо друго освен болката от един друг.
Още една безшумна и безмълвна крачка, а той не помръдваше затворен в своята тъмнина. Копнееше за погледа му, за да може да почерпи от неговата сила, но и бе твърде горда, за да му каже да я погледне. Колието почиващо почти над гърдите ѝ изведнъж стана прекалено тежко и парещо. Изкушаваше се да посегне с ръце към него и да го изтръгне, но знаеше, че не можеше да си го позволи. Бе подарък от Кайрн, който никога не сваляше.
В мига, в който помисли за него друга тежест напомни за себе си – пръстена, който носеше на ръката си, този, който съпруга ѝ ѝ го бе подарил, този който символизираше съюза им. Той също блестеше въпреки мрака пред очите ѝ. В отговор ръката ѝ се затегна по-силно около дръжката на камата скрита в дрехата ѝ докато я изваждаше от скривалището ѝ. Едва ли той можеше да го види ала цялата тя бе една ходеща смърт. Малки и големи оръжия, чисти, студени и блестящи или с остриета потопени в различни отрови, бяха прихванати към всяка част на тялото ѝ. Не правеше и движение без да усетеше някое от остриетата притискащо се към голата ѝ кожа. Всяко едно от тях ѝ нашепваше със свой напевен глас и представляваше поредния отровен език плъзгащ се по тялото ѝ, затопляйки го и превръщайки го в едно свое по-голямо оръжие. Самата тя бе оръжие създадено, за да покосява всеки – приятели или врагове, съюзници или опълчили се… в този момент не можеше да различи границата между всяко едно от понятията. Кръвта ѝ шумеше и я подлудяваше, искайки само едно от нея. Кръв и страдание, и всички гласове в главата ѝ да затихнат. Искаше лудостта да си отиде и студа да се върне отново във вените ѝ. Ала отровата ѝ не прощаваше на никого, дори на самата нея. Бе се научила да плаща цената ѝ с готовност.
Лъч светлина идващ отвъд прозорците попадна върху сребристо белите ѝ коси. Тогава бе и моментът, в който той я погледна, а тя му се усмихна, защото знаеше… знаеше как изглежда, знаеше той как я виждаше. Тази нощ не изглеждаше като кралица, нито като красива и нежна дама. Тази нощ изглеждаше като убийцата, за която бе родена да бъде. Той бе драконът, ала тя бе неопитомената сила, която не притежаваше ясна форма. Тази нощ носеше лицето на съпругата му, ала на другата щеше да има друг вид. Тя бе много повече от онова, което можеше да се побере в красивото, гъвкаво тяло, което се изви под докосването му. Думите му не значеха нищо за нея за това и отговор не напусна гърлото ѝ. Пръстите му обаче, дърпащи косата ѝ и подчиняващи я на последното си смъртно желания, успяха да укротят гласовете в главата ѝ, намалявайки ги до тих, еротичен шепот. И тя се усмихна отново, защото знаеше… защото вече знаеше изхода от това, от тази нощ и ѝ харесваше. Тя не бе сладка смърт, както той мислеше. Бе горчива, жестока, поглъщаща и егоистична. Груба, свирепа и неопитомена, неоткрита от никой и плашеща всички в реалния си образ. Тя не бе чудовище. Бе нещо отвъд това, което хората все още не бяха намерили правилната дума да опишат. Може би в действителност онова което бе, е богиня прокълната да бъде побрана в човешко тяло.
Главата ѝ рязко се извърна на една страна в последния момент, карайки устните му да пропуснат нейните на милиметри. Единственото, което успяха да направят, бе да се плъзнат по бузата ѝ припомняйки ѝ това колко плътни и меки бяха. Ала отровата и сладостта на предателството му, на подчинението и готовността му, бяха единственото, което искаше да получи от него сега.
- Къде е удоволствието в това да ти подаря бърза смърт? – измърка убийцата срещу ъгълчето на устните му преди челото ѝ със сила да срещне основата на носа му. Ако това не бе достатъчно, ръцете ѝ без затруднение се впиха в раменете му, отблъсквайки го назад, налагайки повече разстояние между двамата. Вече не се усмихваше, нито имаше желание да се разсмее. Пръстите ѝ преминаха по следата от устните му по бузата му. Сладостта се пренесе върху нея и за момент дори можеше да повярва, че ще я вкуси, ако доближи пръстите си до езика си. Ала не го направи. Вместо това камата се завъртя изкусно в ръцете ѝ докато тя правеше крачка настрани и напред към него. Друга намери пътя си в свободната ѝ ръка – с извито острие и тайни думи прогорени върху метала. Прилягаше идеално в ръката ѝ сякаш бе създадена, за да е нейно. Направи още една безшумна крачка напред, разпервайки ръце подканящо, отмятайки тежък кичур сребриста коса назад.
Тишината бе оглушителна и единственото доказателство, че това което се случваше не бе истинско. Което го правеше още по-прекрасно, защото нямаше правила, граници и последствия. Само двамата. Двама убийци готови да се разкъсат един друг по толкова много начини. Хайде, скъпи. Разкъсай ме, по дяволите.
Очите ѝ преминаха преценяващо по тялото му няколко пъти преди да се спрат върху кръвта по лицето му. Тогава се усмихна със своята съсипваща усмивка, накланяйки глава в готовност, казвайки само едно нещо – Давай. Върни ми го. Искам да ме боли от теб.
avatar
marina lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 9420
Join date : 21.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by Khlyen Targaryen on Нед Сеп 17, 2017 4:57 pm

Намирайки се в границите на сън, на една, - проектирана от съзнанието му и моделирана по нов начин от извратените фантазии из тъмните дебри на подсъзнанието му, - версия на реалността Клайн очакваше болката да бъде... различна. Не толкова осезаема и истинска, като онази, която изпита секунди след удара. Онази експлозия от цветове, която за кратко измести мрака от полезрението му и която удави всички нежни очертания на красивото ѝ лице, превръщайки го в лесна мишена. Устните му останаха полуотворени, макар тихото ахване да бе заседнало в гърлото му, и в момента кръвта изпълваше устата му със своя солен и метален вкус. Отмивайки този на кожата ѝ от върха на езика му.
Бавно успя да фокусира отново неразличимата сред сенките фигура на жената, стояща пред него. Едновременно толкова различна от неговата Марина, но и толкова приличаща на нея. До болка. Не само заради лицето, което носеше, нито заради същия ангелски глас, който караше дори най-ужасните думи да звучат като красива мелодия. Постепенно Клайн осъзна, че лицето в съня му бе същото, което понякога се появяваше в реалността. Непокорният нрав на лъвицата, криеща огън в себе си и открила начин, по който да открадне и от неговия; същият, който бе преобърнал света му из основи, превръщайки го в неин роб в реалността, но не и тук. Не и на територията на съзнанието му, където живееше дракона. Създанието, което мнозина бяха опитали да опитомят, но не успяха. Защото бе невъзможно.
Смехът, който напусна устните му, изненада дори самият него. Трябваше да бъде отчаяна въздишка, освобождаваща белите му дробове от бремето на прекалено дълго застоялия се в тях лепкав въздух, след което раменете и гърдите му се разтресоха и от устните му се изтръгна изненадващ с дебелината, многопластността си смях.
- Така да бъде.
Не свали погледа си от нея, посягайки встрани и привеждайки се леко, за да достигне нивото на леглото. Пръстите му потънаха под пухените възглавници, пропити с аромата му, който за неговото обоняние се оказа задушлив и отблъскващ, ала едва ли бе такъв в действителност. Когато се изправи, пръстите на лявата му ръка бяха обвити здраво около горещата дръжка на меча. Мечът, който тя му бе подарила. С мъртвешки сребристо острие от велирианска стомана. С дракон върху дръжката и думите – „Твоя съм и ти си мой, от този ден до края на дните ни“, - върху основата му. Устните му потрепнаха заради иронията в идеята съпругата му, отдавна изгубената му сестра, която не бе имал възможност да обича подобаващо, ала някак открила пътя си обратно към него (или той към нея) и открила щастието и любовта, които ѝ бяха липсвали през целия ѝ живот в неговите ръце, единствената жена в живота му, единствената му любов... Падаща мъртва от острието на меча, който бе направила специално за него, за да му го подари, доказвайки за пореден път любовта си към него.
Ала усмивката никога не изгря върху устните му. Емоцията, която я бе провокирала, твърде скоро изчезна. Потъна сред нищото, което твърде дълго бе присъствало вътре в него преди Клайн да се научи да изпитва, да чувства. Понякога мислеше, че е успял да изтръгне всичко това от себе си или по-добре – Марина бе успяла да запълни празнината в душата му с присъствието си, ала сега съзнаваше, че тя никога нямаше да си тръгне. Тя бе част от него. Това, което бе. Без нея Клайн не съществуваше.
Така да бъде, скъпа моя.
Пристъпи към нея с ясното съзнание за оръжието в лявата си ръка, както и с ясната мисъл, че нямаше намерението да го използва. Не още. Върхът на острието докосваше дървения под, издавайки стържещ звук, докато всяка следваща стъпка на Клайн поглъщаше появилото се помежду им разстояние, след като по-рано бе отстъпил назад. Усещаше го като естествено продължение на ръката си.
Изплъзна се от пръстите му, когато посегна към нея и с едно движение я завъртя с гръб към себе си, извивайки ръката ѝ зад гърба. Притискайки ножа към гръбнака ѝ, без да я наранява, съзнавайки колко тъжно би било, ако играта приключи толкова скоро. Особено след като тръпката тепърва се бе пробудила у него. Бе само намек, предупрежедение, след което изтръгна оръжието от пръстите ѝ и го захвърли встрани, като обгърна тялото ѝ пред корема и я притисна към себе си. Лицето му потъна сред уханието на сребристите ѝ коси, ала усмивката върху устните му нямаше нищо общо с него. Пръстите му докосваха оръжията по тялото ѝ, а заедно с тях и хилядите материални форми на начините, по които можеше да изгуби живота си... и му харесваше. Дяволски много му харесваше.
- Кажи ми, любима – гласът му бе плътен и пропит с всички емоции, за които до този момент единствено тялото му загатваше, - колко пъти си си въобразявала този момент?
Прозрението дойде със закъснение, ала не веднъж самият той бе заспивал с мисълта за нея, намираща смъртта си от неговите ръце. Бе имал не една възможност. Бе наблюдавал как отровата изпива силите от тялото ѝ. Бе наблюдавал как кръвта изтича от раните ѝ и кожата ѝ побелява, а устните ѝ – посиняват. Бе я държал в ръцете си, докато тялото ѝ трепери неконтролируемо. Ръцете му бяха докосвали врата ѝ, пръстите му бяха обгръщали гърлото ѝ и единственото, което се искаше бе да стисне малко по-силно и да наблюдава как пламъка напуска черните като нощта очи.
Но бе осъзнал, че любовта му убиваше в пъти по-добре от най-силната отрова, която света познаваше; по-добре от фаталната прободна рана, защото във всяка секунда хиляди остриета прорязваха сърцето ѝ заради една-единствена мисъл или възможност; по-добре от ръцете му около врата ѝ, защото любовта я задушаваше винаги. Всеки ден, всеки час, всяка минута и всяка секунда.
Правеше същото и с него. Да я обича бе едновременно слабост и сила. Никога не би посегнал на нея, ала би убил всеки, който опиташе да я докосне, независимо колко невинни бяха намеренията им.
Никога, освен когато Тя го молеше да го направи. Когато го умоляваше да бъде не просто груб с нея, а да ѝ покаже истинското си лице.
- Покажи ми най-доброто, на което си способна, любов моя. – прошепна, след което я отблъсна от себе си, наслаждавайки се на загубата ѝ на равновесие след сблъсъка с най-близката мебел, чиито очертания сред мрака бяха останали незабелязани дори от него самия до този момент.
В крайна сметка осъзна, че това бяха те. Истинските те. Освободени от маските, които бяха принудени да носят в реалността, защото това бе още една част от опазването на живота им. Още една лъжа, за да спечелят одобрението, доверието и любовта на хората около тях, защото никой не би обичал чудовище. Никой не би могъл да обича дракон. Не и ако той самият също не бе такъв.
avatar
Khlyen Targaryen
Targaryen
Targaryen

Posts : 3880
Join date : 04.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by marina lannister. on Нед Сеп 17, 2017 6:50 pm

Бе научена да намира удоволствие в болката, да открие начин да достигне до някакво примирие с нея, в която и тя, подобно на всички останали, свеждаше глава пред силата на волята ѝ. За това логичният отговор, когато грубият ръб на мебелта се вряза в корема ѝ и изкара въздуха ѝ бе смях и почти доволно изръмжаване от стиснатите ѝ зъби. Ръката ѝ все още гореше от захвата му, а онази точка ниско в кръста ѝ, където той бе приближил острието на собствената ѝ кама, гореше и я изкушаваше да посегне и да го докосне. Не го направи, защото бе над това. Не го направи, защото бе по-добра да устоява на изкушенията, които пълзяха всеки ден покрай нея подобно на сладките ала отровни змии, които бяха. Може би се изкушаваше единствено от неговите изкушения, защото само те не бяха прикрити под формата на змии. Вместо това бяха огнедишащи дракони, които я поглъщаха в своята горещина и всячески се опитваха да я разтопят, знаейки, че не бе възможно. Но това не ги спираше да опитват всеки ден, всяка нощ, докарвайки тялото и ума ѝ до ръба на екстаз и изтощение, но и отчайващата нужда да продължи още, да получава още, още, още, още…
- Всяка нощ… - гласът ѝ бе пресипнал и променен, когато заговори отново. Дланите ѝ се впиха в ръбовете на мебелта докато извърташе постепенно тялото си към него, започвайки първо с главата си, а след това и тялото ѝ последва движението. То изглеждаше много по-плавно и грациозно отколкото болката в стомаха ѝ предполагаше да бъде, ала красивият черен плат обгръщаше изцяло тялото ѝ, давайки ѝ едновременно нужната свобода, но и сигурност, както и превръщайки я в истинско нощно привидение. Не, не привидение. Смърт. Тази нощ бе Смъртта. И то не коя да е, а неговата. Неговата Смърт.
- Всяка нощ, Клайн Таргариен. Когато затворех очи това бе първото нещо, което изникваше в ума ми – ръцете ти около врата ми, стискащи, стискащи толкова силно, хващайки ме неподготвена, въпреки всички ножове и ками, всички отрови и умения, които криех в и около себе си. Някои нощи бе след като се бе възползвал от тялото ми в продължение на часове, след като дори проклетото легло гореше от ласките ни. В други нощи ме събуждаше от крехкия ми сън. Но винаги бе едно и също – ти над мен, с празни, чужди очи и оголени зъби, стискащ и отнемащ от живота ми. И знаеш ли какво, Клайн Таргариен? Харесваше ми. Възбуждаше ме. Възбуждаше ме мисълта да умра от ръцете ти.
От пресипнал и груб гласът ѝ се бе изменил в процеса на говорене до истинско кадифе. Сякаш не изричаше думите, а позволяваше на мелодичните звуци да изтръгват следващия и следващия, превръщайки зловещите ѝ думи в поетичен и погубващ разказ. Като погубващото, вечно ненаситно създание, което беше, това бе от специалитетите ѝ. Така винаги бе съсипвала мъжете, които смееха да я погледнат с желание за нещо повече. Съсипваше и ги погребваше след това. А Клайн бе останал единственият над повърхността. Единственият заслужил повече, единственият заслужил честна, справедлива битка очи в очи с нея. Уважаваше го достатъчно много, за да му даде това, което не бе давала никому до сега.
- Но ако мислиш, че това е краят, жестоко се лъжеш – продължи гладно и нетърпеливо тя, поглеждайки насмешливо към лежащият меч на земята. Дали мислеше, че нямаше да е справедлива битка само защото тя не разполагаше с оръжие по същата големина? – В други нощи сънувах, че ме отравяш. И стоиш отстрани наблюдавайки докато действието постепенно започне. Докато прозрението ме осени и осъзная какво си направил. В други нощи те откривах в леглото с друга. Горящ с някоя, която не бях аз. Стенещ име, което не бе мое. Това, Клайн Таргариен, бе най-гадният начин да ме убиеш от всички.
Жестоката усмивка се разрасна по лицето ѝ докато бавно разтваряше тъмния плат. Заради тъмнината едва ли щеше да забележи много, ако тя не бе пожелала той да зърне. А тя желаеше. Нарочно постави единия си крак върху седалката на стола, оставяйки плата да се смъкне от кожата ѝ, разголвайки я. Сложната мрежа от кожени колани придържащи всички оръжия на мястото им най-вероятно щеше да изглежда смущаващо за някой друг, но не и за нея. Не и за тях. Знаеше го.
Дланта ѝ обстойно премина от самата основа на крака ѝ изкачвайки се по цялата му дължина, спирайки там където бедрото ѝ се скриваше в мрак. Очите ѝ не изпускаха неговите докато вмъкваше ръката си още по-навътре, осъзнавайки как изглеждаше отстрани. Онова което обаче той не можеше да почувства бе отрезвяващото докосване на хладния метал, който я държеше свързана към реалността.
В един момент бе разположена почти приканващо пред очите му, а в следващия бе просто размазано петно на фона на вече сгъстяващ се мрак. В далечината се долови тътен, който постепенно се разрасна, предавайки вибрациите си дори в стаята, дори в костите ѝ. В отговор Смъртта единствено се усмихна нетърпеливо и замахна.
Оръжието, което напусна дланта и ѝ излетя към него най-вероятно щеше да се забие в тялото му, покосявайки черния му дроб, ако мъжът не го бе уловил на време. Мътното, бързо движещо се петно, се успокои отново заставайки на няколко крачки пред него, усмихвайки се нагло.
- Ето. За да не се чувстваш, че се борим неравно. За жалост острието не е отровно както повечето, които запазих за себе си.
Вратът ѝ изпука тихо, когато раздвижи главата си, приближавайки се към него с ръце отпуснати от двете страни на тялото си, наблюдавайки невидимото за други очи потрепване на мускулите из тялото му. Вече не се усмихваше. Диханието ѝ се бе изравнило отново, сливайки се с тишината на около, която обаче не продължи дълго, защото миг по-късно последва поредния тътен, този път много по-близо. Странно след като светът около тях не съществуваше, какво бе това. Може би бурята в ума му. Може би тази в нейния. Никога нямаше да разберат.
В следващия момент вече посягаше към него с блестящо и назъбено, извито оръжие. Не достигна целта си, както и предполагаше, защото ръцете му блокираха удара ѝ, връщайки цялата ѝ вложена сила обратно към нея. Този път обаче бе подготвена и вместо да залитне назад, тялото ѝ умело понесе и абсорбира цялата сила, съумявайки да остане закотвена на място. Кракът ѝ се сви и коляното ѝ се заби в стомаха му преди другият му крак да успее да извади онзи, на който бе прехвърлила цялата си тежест, от строя, принуждавайки я да падне на едно коляно, повличайки го със себе си надолу. Ръцете ѝ продължаваха да държат зловещото острие, както и той своето, въпреки че истинските нападения се извършваха с телата и умовете им.
Преобърнала го рязко и настанявайки се върху него, обхващайки стегнато и грубо тялото му с краката си, камите им почти едновременно намериха своя път до гърлото на другия. Сега истинска усмивка се изписа върху устните ѝ, докато остана замръзнала на място, с дихание съвсем леко ускорило се от нормалното.
- Искаш ли да продължа, скъпи? Искаш ли да чуеш още за сънищата ми? За всички начини, по които можеш да ме убиеш?
avatar
marina lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 9420
Join date : 21.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by Khlyen Targaryen on Вто Сеп 19, 2017 5:01 pm

Макар и притиснати едни в други, от плътните му устните се измъкна тихо изръмжаване, след като главата му се бе ударила дървения под. Болката този път трая няколко секунди, значително по-кратко по време от първия удар, който бе понесал. Значение имаше мястото, ала също така поносимостта на тялото му, а всеки белег по него разказваше различна история с едни и същи участници, с прекалено малко разлики една от друга. Бе позволил да остави миналото зад гърба си в мига, в който то наистина бе останало там. С крясъците, които се давеха сред бушуващите около него вълни. Колкото по-далеч бе, толкова повече те звучаха като отчаяни ридания, пропити с разкаяние, което едва достигаше мъртвото му сърце. Изтръпването се спусна от слепоочията му към стегната му челюст.
Бурята утихна, отдръпвайки се назад по същия начин, по който картините се размиваха пред очите му и тъмносивите облаци и безкрайната синева отстъпваше на мрака. Сребристите кичури бяха разпилени по раменете ѝ, приканващи го да вплете пръсти в тях. Да ги зарови в тях и да я издърпа в прегръдките си, дори да рискуваше някое от остриетата по тялото ѝ да го пореже. Може би дори да потъне надълбоко в тялото му. Жадуваше за болката, ала желаеше да го боли дълго, бавно, унищожително. По начинът, по който го болеше, когато вдигна свободната си ръка и погали копринената кожа по бедрото ѝ. Докосвайки всичко, което имаше и бе негово, но което нямаше да притежава тази вечер. Не и тази.
Пръстите му достигнаха грубите ръбове на един от коланите, преминавайки внимателно по дължината на един от контрастно ледените в сравнение с кожата ѝ ножове, след което продължиха да следват извивките на тялото ѝ. А то откликваше. Със слабите трепети. Върховете на пръстите му пълзяха като змии по гладката кожена повърхност, избягвайки безбройните опасности и скрити капани по пътя им. Дъхът му секна за секундата, в която пръстите му докосваха както нея, така и него самия, след което издиша шумно, плъзвайки дланта си нагоре по корема ѝ. По-нагоре, между гърдите ѝ.
Пътят на пръстите му бе пресечен от нещо горещо, влажно и лепкаво. Почти черна линия се спускаше по почти бледата ѝ на цвят кожа, право върху която падаше лунната светлина. Очите му се разшириха с любопитство и се издигнаха малко по-нагоре до мястото, към което все още държеше сребърното острие на камата притиснато към врата ѝ.
Вената на врата ѝ пулсираше под острието, впито почти неосезаемо в кожата ѝ, издавайки силните удари на сърцето ѝ. Тръпките резонираха в метала, а от него в ръката и постепенно в тялото му. Ударите на сърцето ѝ се превърнаха в негови. Бе повече отколкото да слеят тялото си в едно. В пъти повече от най-интимната и близка форма на физическа близост, която бяха споделяли. Бе повярвал достатъчно силно в тази нова, непозната връзка помежду им. Толкова погълнат и заслепен от онова, което двамата споделяха, че се чувстваше като част от нея и чувстваше нея като част от себе си. И не бе усетил кога ръката му бе трепнала, изпращайки неволен импулс към обездвиженото острие, а то от своя страна бе потънало с една идея по-дълбоко в кожата ѝ.
- Съжалявам – прошепна накъсано, поглъщайки с поглед кървавите отпечатъци, които оставяше по кожата ѝ. – Не... Трябва, ала не съжалявам.
От полуразтворените му устните се изтръгна въздишка, когато тялото му се надигна бавно. В един миг движението бе само в мислите му, сякаш се подготвяше за него, а в следващия Клайн се извъртя със скоростта на светкавицата, паднала недалеч от тях и чиято ярка светлина бе осветила за много кратко цялото помещение. Почти заслепявайки го и правейки го лесна жертва. Пръстите му се разтвориха и камата се изплъзна от тях. Заби се в пода, едва на сантиметри от главата ѝ и сред разпилените кичури от косата ѝ. Ръката му улови нейната и пръстите им се вплетоха, когато почти едновременно посегнаха към дръжката. Другата, притисната към гърдите ѝ, задържаше тялото ѝ приковано под неговото. Почти предвкусваше усмивката върху устните си заради настанилото се в гърдите му задоволство, ала лицето му потъна в сенките с навеждането му напред.
- Изборът е твой, Марина. Никога не бих си позволил да ти кажа какво да направиш.
Никога.

Думата отекна в съзнанието му и сякаш я прошепна повторно срещу кожата ѝ, когато се наведе още малко. Гръбнакът му се изви и почти всеки мускул в тялото му се напрегна. Кръвта ѝ бе по устните му няколко секунди по-късно и самите те ухаеха на смърт. Разтвориха се и Клайн облиза новата струя, която опита да се спусне надолу към сребристата ѝ коса. Върхът на езика му се издигна нагоре до ухото ѝ, докато металния вкус в устата му се насищаше.
- А ти? Не искаш ли да узнаеш какво се случва в моята глава? Не копнееш ли да узнаеш мислите, които никога не изричам на глас? Не жадуваш ли да разнищиш една по една всичките ми тайни?
Клайн се отдръпна назад, впивайки изпитателно погледа си в нейния. Цветът и мракът в тях никога не го бяха плашили, ала твърде често го измамваха и се оказваше в капан. Не и този път. Бе по-хитър от преди и продължи да се взира в тъмнината, докато тя не се изпари. В своя затвор бе подчинил сенките, така че те никога не бяха изворът на кошмарите му. Не бе имал такива до мига, в който не я срещна. Смъртта. Не онази с кокалестите пръсти и дъх на пепел, която идваше в края на земното време, а сладката отрова, която бавно изпиваше живота приживе и оставяше само най-лошото за сестра си.
Любовта.
В момента се взираше в нейните очи, които не бяха мъртви и бездушни. Две кухи дупки. Малките, бели точици, в които светлината се отразяваше върху стъклената им повърхност, ги съживяваха. И не бяха черни, а... красиви. Не съществуваше друга дума, с която да опише цветовете, които се бяха разкрили пред очите му.
Самотна капка кръв падна върху гърдите ѝ и глухия тропот привлече вниманието му. Те се повдигнаха с поредното вдишване и кръвта му се потече надолу, сливайки се с нейната. По отделно и заедно рисуваха красиви форми върху кожата ѝ, сякаш довършваха онова, което бе започнал по-рано. Не бе художник, никога не бе имал око за естетически красивото, докато то не се превърна в шедьовър от кръвта им по кожата им. Сега единственото, за което можеше да мисли, бе как искаше телата им да се превърнат в белите платна; основата за кървавите им рисунки.
Съзнанието му изплува от хищните лапи на транса, в който бе попаднало, наблюдавайки черните реки, течащи в една и съща посока към пода и чезнещи в процепите между дъските, когато хладния вятър обгърна тялото му и го накара да потрепери. Едва тогава сведе поглед надолу към  камата в ръката ѝ и острието, губещо се в тялото му.
avatar
Khlyen Targaryen
Targaryen
Targaryen

Posts : 3880
Join date : 04.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by marina lannister. on Вто Сеп 19, 2017 7:50 pm

I once kneeled in shaking thrill
I chase the memory of it still, of every chill
Chided by that silence of a hush sublime
Blind to the purpose of the brute divine
But you were mine
Staring in the blackness at some distant star
The thrill of knowing how alone we are, unknown we are
To the wild and to the both of us
I confessed the longing I was dreaming of...

Гореше от огън и студ едновременно, докато тялото ѝ се разтърсваше от смях. Силен и звучен, зловещ в своята красота. Смях, който се разливаше навсякъде около тях, след което се завърташе около двама им, задушавайки ги с отровата, силата, превъзходството и наглостта, които съдържаше. И тя оставаше смеха ѝ да свърши онова, което в момента тялото ѝ не бе способно, защото и той бе част от нея. И той ѝ бе подвластен и той намираше свое физическо олицетворение стига тя да пожелаеше. Бе господарка, съградителка и разрушителка на всичко, което пожелаеше да бъде или да не бъде. И притежаваше силата да съгради или разруши света до основи с един дъх, с едно докосване или замахване, с един смях, с една целувка… или с една кама потъваща в откликващото му, топло тяло.
Кръвта му отдавна бе започнала да гори из вените ѝ. Бе започнала още от първия път, когато я бе направил своя – в онази мрачна, луда нощ, в която тялото ѝ чезнеше от отрова, а по-късно и от огъня му. Нейната кръв често се бе оказвала върху него по един или друг начин. Но никога неговата върху нея. И имаше нещо магично и болезнено в това да наблюдава кръвта му, толкова наподобяваща нейната, да покапва по гърдите ѝ, в косите ѝ, в тъмната материя на роклята. И Марина се усмихна гладно по същия начин, по който той я бе погледнал преди да вкуси кръвта ѝ. Езикът ѝ премина по изведнъж странно пресъхналите ѝ устни, които винаги бяха носили смърт и разруха. Сега случаят не бе по-различен, освен че щеше да донесе и сладка отрова. Нейната отрова по него, в него. Нейната отрова щеше да му помогне, но и да го обрече. И това я възбуждаше повече… повече от момента, в който върха на камата несъзнателно се бе врязал в плътта ѝ, от момента в който ръката му бе разтворила роклята, за да може да прокара горящите си пръсти по голата ѝ плът… повече от всеки друг момент на луда или опитомена страст, това сега, я възбуждаше истински. Да наблюдава изтичащата му кръв, да усеща болката му, да споделя всяко вдишване и издишване сякаш щеше да му бъде последно… защото може би щеше да е. За тази нощ. Защото щеше да го навести и следващата… и тази след това, докато му станеше също толкова позната колкото бе и истинската Марина.
- Шшшт… - кървавите ѝ пръсти се плъзнаха по разтворените му влажни устни, заглушавайки последвали звуци или думи. Другата ѝ ръка стабилно държеше дръжката на острието, не позволявайки му да се измести, причинявайки му допълнителна болка. Все още.
След като го дари с поредната си хищническа усмивка, която се удави в тъмнината между два проблясъка отвъд, в небитието, тялото ѝ се стегна, за да може да понесе тежестта на неговото докато го насочваше постепенно настрани и назад, така че отново да се отпусне върху хладния под, без острието да се помръдне и с милиметър.
- Никой не страда толкова хубаво колкото теб… - промърмори жената срещу устните му, надвесена над него, с бяла коса спускаща се от двете страни на лицето ѝ, закривайки и двама им, сякаш съществуваха други хищни погледи, които биха пожелали да развалят интимния момент. Само че не съществуваха такива и моментът щеше да остане само за тях. Завинаги. Завинаги в съзнанието му. Завинаги щеше да запомни как се наведе към него и заглуши стоновете му на агония, когато направи първото завъртане на острието. Бавно, съвсем бавно на дясно, след това спря за миг, наслади се на горчивата болка, която от него се разливаше и в нея чрез слетите им устни, след което започна да завърта острието на ляво, вкарвайки го максимално до край в горящото му тяло, наслаждавайки се на начина, по който усещаше как мускулите му протестираха ала в края се предаваха под стоманената воля на оръжието ѝ.
- Любов моя… любов моя… ничие страдание няма толкова опияняващ вкус колкото твоята… Дай ми още. Още, Клайн Таргариен. Всичко. Не спирай.
Краката ѝ за пореден път бяха от двете страни на тялото му, приклещвайки го така че да не може да се движи повече. Отдръпна се достатъчно, само за да зърне погледа му, да види искрящата лудост и влудяващата болка намиращи отражение в това как зениците му бяха разширени, а устните му трепваха. По челото му бяха избили няколко капки пот, а дишането му бе затихнало притеснително много. Едва когато осъзна това, ръката ѝ постепенно извади извитото, страховито острие от тялото на съпруга си.
За момент остана вгледана в кървавия метал, в това как кръвта капеше първоначално върху вече хлъзгавите му от кръв гърди, докато не повдигна камата, приближавайки я към устните си. Езика ѝ премина по цялата му дължина, обирайки колкото може повече от сладката му кръв, след това рязко го захвърли настрани, изправяйки се само за да може да се премести малко по-надолу по него и да седне върху краката му. Постара се да не отмести погледа си от неговия докато събираше косата си, премятайки я само през едното си рамо, след което постепенно сведе глава към корема му. Първият допир на кървавите ѝ устни до също толкова кървавата му кожа бе на сантиметри от кървящата, горяща и пулсираща рана. Наслади се на това как кожата му изтръпна и потрепери преди тялото му да се предаде и да замре под жестокостта на ласките ѝ.
Следващият път устните ѝ попаднаха право върху раната, прокарвайки първоначално единствено езика си по разтворената плът. Останала така няколко продължителни мига, следващото действие бе да покрие цялата рана в една голяма и нежна целувка, която след няколко секунди се повтори, а след това и потрети. Продължи да целува не само нея, но и всеки сантиметър от корема му, с удоволствие измърквайки, когато в един момент усети хватката на пръстите му в косата ѝ – стискаща кичурите в близост до скалпа ѝ, но не и отдръпвайки я назад.
Смъртта се изсмя срещу кожата на съпруга си, наслаждавайки се на това как тя откликна и настръхна. Постави една последна целувка върху раната, след което се отдръпна рязко назад и надалеч. Пропълзя до най-близката стена и върху нея опря гърба си, използвайки ръцете си, за да затвори разгърнатата ѝ рокля. Дишането ѝ бе с една идея по-учестено, а кръвта му бе полепнала дори по косата ѝ, превръщайки я в червеникава. Огнена. Клайн Таргариен бе успял да накара дори Смъртта да гори.
Тъмните ѝ очи се плъзнаха по разголените му гърди, преминавайки по напълно здравата му кожа. Устните ѝ се извиха в поредната смъртна, но и съблазнителна усмивка.
- Кажи ми, - промълви Смъртта, прокарвайки гладно пръсти по устните си, - онова, което се случва в ума ти. Онова, което не изричаш на глас. Кажи ми своите тайни в замяна на моите, любов моя.
avatar
marina lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 9420
Join date : 21.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by Khlyen Targaryen on Сря Сеп 20, 2017 7:44 pm

Нямаше друга като болката, която изпитваше в момента. А тя, от своя страна, не бе като другата – силната, изгарящата, пулсиращата болка на мястото, където камата бе пронизала тялото му, разсичайки първо кожата му, след което и мускулите, които като бодливи тръни бяха опитали да се обвият около острието ѝ, защитавайки го от по-сериозни наранявания. Ала не можеха, защото стоманата бе по-непроклонима дори от кръвта на дракона, особено когато бе подчинена на силата на жената, която бе успяла да опитоми този дракон. Очите му продължаваха да се взират нагоре, макар лицето ѝ отдавна да бе отстъпило мястото си на невидимия таван над главите им. Лесно можеше да си зададе въпроса дали очите му все още бяха широко отворени, или в някакъв момент ги бе затворил и тъмнината се бе спуснала зад клечите му. Може би наистина го бе направил. Лишавайки се от едно от сетивата си, така че вниманието му да се насочи към останалите. И тогава в ушите му отекна най-сладката и смъртоносна мелодия, която бе чувал. Като песента на сирена, примамваща лодката му към назъбените скали, в които се разбиваха скалите, но невидими до момента на фаталния сблъсък. Тялом Клайн продължаваше да лежи върху прашния под и сега, когато треската бе утихнала и единственият спомен бе потта по кожата му, усешаше как мръсотията полепваше по него. Духом, обаче, бе далеч. Душата му бе поела по свой собствен път, следвайки Смъртта. Следвайки красивото привидение, смъртоносната сирена, когато тя се бе отдръпнала рязко от него.
Устните му помръднаха в твърде жалък начален опит за възпроизвеждане на думи. Мислите му бяха твърде хаотични, за да има дори бегла представа какво се опитваше да каже. По-късно различи сред движенията една единствена дума. Име. Повтаряше го отново и отново. Отчаяно опитвайки да го изрече на глас, ала сякаш вече бе започнал да се дави и звукът винаги засядаше в гърлото му.
- М-Марина... – Гласът му бе този на удавник. Сух, чезнещ, следван от хриптенето, присъщо на някой, прекарал огромна част от живота си, тровейки се с евтин ром и най-долнопробната версия на цигарите. – Марина, Марина, Марина...
Постепенно започваше да звучи като него или... по-правилно бе да каже себе си? Клайн разпозна далечното ехо на своя леден тон. Странен и чужд глас, който чувстваше като част от себе си, макар че звучеше непознато дори за неговите уши. Гърдите му се разтресоха заради също толкова ледения и беземоционален смях, който изригна като продължение на името ѝ. Отделните срички се удавиха в него, въпреки че още известно време Клайн повтаряше името ѝ. От устните му се изплъзваше онова, което се бе превърнало в инстикт, докато другото тровеше ума му.
Анийла.
Клайн знаеше, че не бе случайно. Бе име като за кралица. Кралица дори бе твърде ниско стъпало. Тя бе родена да бъде богиня. Стотици и хиляди да падат в краката ѝ, да ѝ подаряват живота си в замяна на вниманието и любовта ѝ, както правеше той самият. Искаше да ѝ го каже. Може би само за да види онзи опасен блясък в очите ѝ при споменаването името, което я връщаше обратно към най-тъмните моменти от живота ѝ, към предателството на собствената ѝ кръв, към причината да бъдат там, където са сега. Да накара богинята в нея да се покаже, макар и за кратко, защото дори тук и сега не бе достатъчно подходящо място за нея.
Никога идеята за болката, прорязваща тялото му, не го бе плашила, ала ето, че в момента отлагаше изправянето си. Със секунди, които неусетно се бяха превърнали в минути. Дали вече бе започнала да мисли, че го е убила? Защо реалността не бе започнала да се руши, оставяйки го сред нищото? Гърдите му едва се повдигаха и след поредното спускане замряха. Едно. Две. Три. Четири. Пет. Шест.. Седем.. О-(сем)... Разумът започна да му се изплъзва, а съзнанието му – да потъва. Вдиша. Надигна се без да изпита нещо, когато тялото му се преви почти на две, докато не се подпря на лакти и тежестта му не се прехвърли отново назад. Виждаше ангел, а в очите ѝ – демон. Дяволът бе превърнал крехкото ѝ тяло в свой дом. Бе в кръвта ѝ, в смеха ѝ, в думите ѝ, във всяко грациозно движение, което извършваше. И искаше душата му, а той бе готов да я даде. Отново. И отново, и отново, и отново... Всяка вечер. Тя щеше да идва, изисквайки своето, а той щеше да ѝ го дава, ала не и преди да бе получил своята доза от нейната отрова, защото бе това. Пристрастен към смъртта, която тя носеше в себе си. Сладката, солената, горчивата, лютивата. Бързата, бавната, кратката, дългата. Болезнената, нежната, трудната, лесната.
Още едно движение и вече бе на колене, обвил пръстите си около камата в пода. Измъкна я и я завъртя между пръстите си без да откъсва погледа си от нея. След което пропълзя до нея. Бавно, без да бърза. Наслаждавайки се на потръпващото ѝ тяло. Едва ли от страх. Това бе непозната за нея емоция, а той никога не ѝ бе давал повод да се страхува от него. Не още. Очакване? Може би. Искаше връзката помежду им да бе по-силна, за да може да нахлуе като неканен гост в ума ѝ, разчитайки всички мисли, които тя така умело успяваше да задържи надалеч от погледа си, държейки го в напрежение за онова, което се случваше там. Нетърпение? Това предположение го забавляваше, защото ако бе вярно, то тя щеше да гори дълго преди да вкуси каквото и да бе онова, което искаше да вкуси. Вълнение? Трябваше да е това. Държеше мислите си надалеч, като следващото действие оставаше неизвестно дори за него самия, което го правеше двойно по-вълнуващо.
- Ти – промълви срещу устните ѝ и прокара върха на камата по ключицата ѝ. – Ти си едничката ми тайна. И искам да бъдеш такава завинаги.
Потисна желанието да разкъса още от плата, само за да види как се свлича от рамото ѝ и разкрива още от бледата ѝ кожа. Само за да може тишината да се изпълния с така характерния звук, който да удари учестения дъх и на двамата. Острието се измъкна изпод плата и пое в нова посока. Бе хладно като кожата ѝ. Лед срещаше лед. Докато не стигна първия белег и тогава настръхна. Огънят пропълзя по гръбнака му, почти докарвайки ума му до състояние, в което бе готов да извие гръб от удоволствие, заради което мръдна ръката си малко по-вляво. Ако една малка драскотина, която по цвят бе с една идея по-светла в сравнение с останалата част от кожата ѝ и чиято история му бе неизвестна, можеше да докара двамата до екстаз, то какво оставаше за по-скорошните ѝ белези. А новите? Какво щеше да им причини да се разкъсат взаимно?
- Искам да те затворя. Искам да бъдеш само моя. – Прошепна в косата ѝ. - Защото се боя, че някога ще има друг. Той ще те накара да изпиташ повече от огъня в кръвта си. Той ще ти даде повече отколкото аз мога. Той ще те обича по-опустошително от мен. Боя се, че ще дойде ден, в който огънят в кръвта ми ще утихне. Боя се, че ще го отнемеш всичкия, а след това ще ме убиеш, както си направила с другите преди мен. Както ще направиш с тези след мен. Твоят брат, твоят любовник ще бъде просто мъж в очите ѝ и като всички останалите такива ще заслужава смъртта си. Защото всички мъже рано или късно умират.
Защото това бе смъртта. Приживе ограбваше всичко, което някой притежаваше, оставяйки му самата себе си като последен избор, като единствен изход. И последното, което отнемаше, бе животът. Независимо от възрастта. Единственото, което имаше значение, бе колко имаше за даване, а Клайн се надяваше да има достатъчно.
- Вземи я. Вземи я всичката. Твоя е толкова, колкото е и моя – изръмжа в ухото ѝ, прокарвайки камата по тялото ѝ.
Бавно, нежно, наслаждавайки се на разпростиращата се из тялото му енергия. Тя пълзеше надолу по ръката му, увивайки се около пръстите му, държащи оръжието. Металът засия в ярък, огнен нюанс секунди преди да потъне в тялото ѝ. Там, където пръстите му бяха докосвали прясната рана, зашивайки я. Където устните му бяха изсмукали отровата от тялото ѝ. В момента бе мястото, на което огънят му бе нахлул в тялото ѝ. Палецът на другата му ръка се плъзна между полуразтворените ѝ устни, докосвайки едва-едва зъбите ѝ без страх, че тя можеше да се възползва от възможността и да го захапе. Сякаш именно това очакваше. Да изпита болката заедно с нея. Да гори заедно с нея. Да тлеят заедно. Да се стопят. Да бъдат отново едно цяло по повече от един начин.
- Копнея за това от първия миг – въздъхна, опирайки чело в нейното. - Копнея да те гледам как гориш. Как изгаряш наистина. Прости ми, любима.

You know, we're gonna die here.
No, this is what living feels like.
avatar
Khlyen Targaryen
Targaryen
Targaryen

Posts : 3880
Join date : 04.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by marina lannister. on Сря Сеп 20, 2017 9:41 pm

Екстаз.
Светът пред очите ѝ избухна в хиляди цветове. Ярки и толкова живи, толкова реални, че вярваше как, ако протегне пръстите си щеше да успее да ги докосне. Те бяха най-красивото нещо, което можеше някога да види. Форми, които не бяха създадени от човешка ръка; нереалният блясък, който излъчваха дори не се доближаваше до обикновените, ограничени разбирания на глупавия човешки мозък. А музиката… о, музиката, тази проклета, мелодична, сладка и болезнена музика. Тя ѝ отнемаше всичко – дъха ѝ, силата ѝ, всичко. Отнемаше всичко от Смъртта и я оставяше празна и непотребна. Щеше ли да продължи да я обича още в края? Когато бе куха и изядена отвътре от собствения ѝ лед, гняв, от собствения ѝ глад за отмъщение? Щеше ли да я желае, когато тялото ѝ бе непотребно и чуждо в ръцете му, когато лесно щеше да изгори под жаркото му докосване? Щеше ли да я обича още, когато нямаше да има сърце или душа или личност останала в нея, която да заслужава обич? Щеше ли да бъде с нея, когато никой друг не беше? Щеше ли да остане, когато всички останали бяха избрали да си тръгнат? Щеше ли… о, щеше ли да избира нея винаги пред всеки останал – нейната лудост, нейната тъга, нейната болка и гняв и грозота и нужда, нужда да бъде единствената, защото ако не бе единствената, това щеше да я изяде отвътре и тогава щеше да го убие. Само за да е единствената, която бе отнела живота му. Щеше ли… щеше ли да умре с нея? Защото след като отнемеше неговия живот, нейният щеше да последва…
Ужас.
И просто така светът угасна. Светлините замряха, изразходили онова, което ги поддържаше живи. Оставиха я в мрака, който не бе съвсем такъв, защото ако отвореше очи щеше да види, че тялото ѝ светеше в мрака, така както светеше неговото. Заедно изпълваха помещението с нереална светлина, недостатъчна, за да се различават детайли, но достатъчна, за да се виждат един друг. И това което виждаше я изпращаше в разкъсващ ужас.
Горчива, ярка смърт.
Пръстите ѝ се вкопчиха в раменете му докато от дълбините на гърдите ѝ се откъсна силен стон, който прокънтя из цялата стая. Никога не бе издавала толкова силен звук, независимо от онова през което сега преминаваше. Но сега… сега… Думите се размиваха из съзнанието ѝ, личността ѝ чезнеше и се появяваше отново, оплиташе се в това което не беше и онова, което ѝ се искаше да се превърне, заплиташе се в желанията на Марина, момичето без име, момичето, което никога не бе носило името дадено ѝ и другата, последната… Смъртта в нея. Губеше всичко това и го получаваше отново.
Не успя да сдържи очите си затворени, за това ги разтвори широко. Главата ѝ бе отпусната назад поради което не виждаше лицето му съвсем. Не бе готова. Не още. Вместо това се бе вгледала в остатъците от ярката светлина извираща от двама им. Гледаше я и не можеше да спре, защото бе прекрасно. Бе всичко, за което някога бе мечтала. Онова, което я допълваше… Виждаше изтляващите остатъци от живота си и… не вярваше колко красиви могат да бъдат. Никога не бе виждала такава красота, която отнемаше дъха ѝ и отказваше да ѝ го върне, защото късно Марина осъзна, че не се нуждае от въздух. Не се нуждае от нищо, за да живее, щом имаше него. Него и живота му в ръцете си. А той държеше нейния в своите.
Отдалечено усети пръстите му по устните си, вмъквайки се в устата ѝ, докосвайки зъбите ѝ. Някой друг път щеше да ги захапе така че да го заболи, да го накара да се отдръпне, за да запази цялостта им, но не и сега. Езикът ѝ се прокрадна напред докосвайки солените му, все още изцапани със собствената му кръв, пръсти. Тя бе започнала да засъхва ала в момента, в който езикът ѝ премина по тях, соленият вкус завладя сетивата ѝ, връщайки част от сетивността обратно в тялото ѝ. Бе сякаш дух с когото бе живяла винаги я бе напуснал и след това се бе завърнал отново. За момент свикнала с отсъствието му, завръщането му я остави без дъх за пореден път. Сърцето ѝ пропусна един, два, три удара преди да поеме отново, накъсано и болезнено. Огънят вече бе стигнал до белите ѝ дробове, прогаряйки всичко в нея. Болеше. Никога не бе изпитвала такава болка. Никоя не можеше да се равни с това, което изпитваше сега – нито натравяне, нито хиляди прорезни рани, нито най-свирепия бой, който можеше да си представи.
Поредният стон прерастващ в пресипнал вик се откъсна от устните ѝ и този път тялото ѝ се разтресе в ръцете му. Пръстите ѝ се забиха още по-силно в раменете му, накланяйки се напред. С готовност посрещна новата изгаряща вълна, която се разпростря из тялото ѝ. Още един вик, който бе заглушен, когато зарови главата си в рамото му, в близост до врата му. Нов ужас, смесен с екстаз и финалното докосване на смъртта покоси тялото ѝ и за момент сетивата я предадоха. Не виждаше, не чуваше и не усещаше нищо. Остана дълъг момент съсипана, разнищена и унищожена в ръцете му. Остави го. Нейния самотен дракон. Остави го да прави каквото пожелае с нея. Единственият на когото щеше да го позволи. Остави го с усмивка и сълза спускаща се по лицето ѝ, но изпаряваща се преди да достигне челюстта ѝ. Остави го вкопчена в него, долавяща бързото му, ентусиазирано дишане. Предаде се хранейки се от неговото удоволствие. И никоя дума нямаше да е достатъчна, за да опише онова, което тя изпитваше. За това не проговори нищо още дълги мигове, докато в един момент не усети как изтръпналата ѝ, трепереща ръка едва-едва успя да достигне неговата, която държеше дръжката на оръжието заровено в тялото ѝ. Нежно покри ръката му, плъзвайки пръстите си по горещата му кожа. След това стисна зъби и събра цялата останала сила в нея, всички последни капки, за да стисне ръката му. Впи ноктите си в нея, казвайки му безмълвно да не я оставя, да не смее да се отдръпне. Да не смее да изгаси светлината ѝ.
Лицето ѝ някак се отдръпна леко назад. Косата по тила ѝ бе залепнала по влажната ѝ кожа, ударите на сърцето ѝ ставаха все по-кратки и тихи, опитомени и предаващи се, ала очите ѝ, въпреки че бяха натежали и пълни с толкова много неизказани думи, оставаха изгарящ мрак, който се разля по лицето му за един последен път, попивайки от прокълнатата му, дяволска красота, която я погубваше. И в онзи момент Смъртта разбра. Разбра, че нейната гибел щеше да е Дракона. И се усмихна, защото това ѝ харесваше. Харесваше ѝ за завършек. Нямаше нищо по-хубаво от това да му отдаде всичко от себе си, дори и тази своя последна част. Така му бе дала всичко. Всичко. Щеше ли да спре да я обича сега? Щеше ли да я остави и той? Щеше ли да…
- Подарявам ти я… - прошепна едва-едва с пресипнал и глух глас. Прошепна го срещу кожата на врата му, отпускайки бузата си върху рамото му. Ръцете ѝ се отпуснаха безжизнени върху коленете му, а очите ѝ водеха последната битка преди да се затворят и те завинаги. – Смъртта си. Подарявам ти я. Само на теб. Твоя е… Дано да е достатъчно обещание за теб, че никога… никога няма да… избера друг пред теб. Никога. Защото държиш Смъртта ми. Защото я умъртви. Само ти. Защото се преклоних само пред теб… само пред теб, любими. Само пред теб. Пред моя самотен дракон. Единственият ми дракон. Единствената ми любов. Единственият ми брат. Последният ми съпруг. Подарявам ти я… смъртта си. Не я хаби.
И никога не бе вярвала, че смъртта ѝ можеше да бъде красива и ярка. Но сега бе. Никога не бе вярвала, че кожата ѝ ще може да свети с ярки цветове и да я прави… красива. Наистина красива. За първи път се почувства така и за първи път не го намрази. Кървава, издъхваща, с адския му огън изгарящ я отвътре, това бе моментът, в който се почувства жива и ѝ хареса.
Усмихна се. За последно. Усмихна се на него. Поредният стон заседна в гърдите ѝ, оставайки завинаги неизречен.  
Затвори постепенно очи с образа му завинаги запечатан от вътрешната страна на клепачите ѝ. А след това му подари и последния си дъх.
Никога не бе вярвала, че смъртта щеше да е толкова красива в ръцете на единствения, когото някога бе обичала.
And I've never loved a darker blue
Than the darkness I have known in you, own from you
You, whose heart would sing of anarchy
When our truth is burned from history
Know that my love would burn with me
We'll live eternally
avatar
marina lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 9420
Join date : 21.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by Khlyen Targaryen on Сря Сеп 20, 2017 11:37 pm

Because I'm going deeper and deeper,
Harder and harder,
Getting darker and darker,
Looking for love
In all the wrong places.
Нейната болка бе и негова.
Поглъщаше я, изпиваше я, докато тялото ѝ гаснеше в ръцете му. Хранеше се с нея, докато наблюдаваше красивите отблясъци в очите ѝ. Бе сляп и глух за всичко освен за откъсващите се от плътните ѝ устни стонове. Онези, които искаше да покрие със своите, за да заглуши тези красиви звуци. Да ги погълне заедно с болката. Искаше огънят си вътре в нея. Искаше мигът, в който чувстваше потръпващото ѝ в ръцете си тялото, да продължи завинаги. Искаше никога да не спира, да не свършва. Нека да останат завинаги тук и следващия път, в който вдиша от пропития с мириса на свежа кръв въздух, Клайн копнееше да бъде последният. Сбогуваше се безмълвно в тялото си, оставяйки го да изтлее някъде далеч от тук, далеч и от нея, ала това сякаш не бе от значение, когато неговата кралица бе тук, в ръцете му. Тялото ѝ трепереше по съвършено нов начин в прегръдките му, които не бяха нежни. Пръстите му се бяха вкопчили в тялото ѝ, изправени пред дилемата да я придърпа по-близо или да я отблъснат назад. В крайна сметка просто я държаха в отчаяна и нуждаеща се прегръдка, която дори не можеше да се нарече така. Притискаха се в кожата ѝ сякаш все още не вярваше, че истинска. Сякаш очакваше всеки момент тя да се разпадне пред очите му, да се превърне в част от мрака около тях, в една безформена маса плътен, черен дим, който да загатва що за дяволска жена бе тя.
Неговата.
Постепенно нежността опитваше да изплува, ала Драконът изръмжа. Нямаше място за нея. Бе чужда за него, а той бе твърде опиянен, за да привика онова, което най-смътно напомняше за нея. Странното, новото, непознатото чувство се разливаше във вените му. Още, още, още. Изражението му оставаше безизразно, ала отвътре мъжът ликуваше. Сетивността се концентрираше в една точка от тялото му, ала цялото му същество изпитваше последиците от малки експлозии, които следваха една след друга.
Бавно утихваха. Всяка следваща бе по-слаба от предишната. От гърдите му се изтръгна повторно изръмжаване. Този път недоволно, необуздано, животинско. Пръстите му се наместиха около дръжката на камата сякаш се канеше да опита да я забие по-надълбоко в тялото ѝ. Сякаш имаше намерението да я измъкне и да повтори. Приливът на адреналин и сила се разсеяха и в следващия момент усети непосилната тежест на собственото си тяло. Крайниците му бяха като камъните, които го повличаха към дъното. Очите му бяха притворени, когато погледна надолу към кървавите си ръце, към отпусната ѝ върху рамото му глава. Топла тръпка премина през тялото му, карайки го да потрепери. Най-накрая онова нетипично за него чувство измести глада за още болка, за още страдание, за още...
Бе поел повече отколкото отколкото ума му можеше да понесе. Бореше се със самия себе си, за да остане в съзнание още няколко секунди, защото се страхуваше от самотата, от тъмнината и от хладните завивки, които го очакваха. Страхуваше се от мястото, на което щеше да отиде съзнанието му, ако затвори очи, защото гладът не бе заситен и в момент Клайн продължаваше да се храни. Хранеше се от онова, което бе успял да побере и на мястото на приятното усещане изникваше всепоглъщаща празнина. Подобна на тишината, която изведнъж бе натежала върху раменете му.
Ударите на сърцето му бяха приятно разнообразие от монотонността на нищото, което поглъщаше всеки звук, но не можеше да стигне до този, за да заглуши и него. Сърцето му биеше силно заради усилието, което му костваше, за да измъкне камата от тялото ѝ, а секунди по-късно оръжието се изплъзна от изтръпналите му пръсти. Металният звън се удави сред тишината. Дори не бе сигурен, че го чу, ала къде другаде би паднало то, ако не върху прашния, дървен под. Думите полепнаха върху устните му, които се оказа неспособни да ги изрекат, защото прозрението най-накрая бе проправило своя път из мътните му мисли.
Мъртва е.
Неговото сърце бе единственото, което все още биеше. Клайн вдигна глава, взирайки се за пореден път към непрогледния мрак, който се бе спуснал по тавана, а от него пълзеше надолу и по четирите стени на помещението. Защо бе още тук? Защо нищо не се случваше? Защо реалността не се разпадаше? Истина ли бе? Не можеше да бъде. Краят винаги бе бил техен. Не негов, нито неин, макар понякога да бе готов да даде живота си вместо нейния, гарантирайки, че тя щеше да живее още, да има още шансове да бъде щастлива и обичана. Защото в неговите очи го заслужаваше. Заради годините, в които бе била ограбена от тази привилегия. Ала всъщност ненавиждаше идеята за щастието с друг, дори и след него. Наистина желаеше да бъде последният ѝ. Последният ѝ съпруг, последният мъж в живота ѝ. Единственият. И ако тя някога избереше да го убие, щеше да я повлече със себе си. Ако отмъщението им костваше живота на един от двамата, той щеше да се погрижи да умрат заедно. Защото имаше нужда от своята кралица.
А тя бе мъртва в ръцете му.
Мъртва от огъня му. Той я бе погубил, ала отказваше да направи същото с него. И Драконът за пореден път бе сам. Трябваше да е свикнал. Самотата бе първият му приятел, първата жена, която, макар и неволно, бе допуснал в живота си, ала в момента отхвърляше ласките ѝ. Отблъскваше ръцете ѝ, когато опитваха да обгърнат раменете му и вместо това за пореден път отчаяно вкопчваше своите в леденото тяло на съпругата си.
От разтворените му, треперещи устни се изтръгна най-болезнения, зловещ и раздирателен вой, който, заглъхвайки в гърдите му, се превърна в отчаяно, ужасяващо самотно ръмжене. Бе предсмъртния рев на умиращ звяр, какъвто бе той. Макар и тялото му да продължаваше да съществува, макар той да продължаваше да диша, да разсъждава, да живее, част от него бе завинаги мъртва, следвайки я там, където отиваше тя. И сълзите изгориха очите му, когато ги изпълниха.
Картината за кратко замръзна пред очите му, размазана и зловеща. Леденото докосване от изстиналото ѝ тяло пълзеше по неговото и Клайн сякаш очакваше моментът, в който ледената скреж щеше да обгърне сърцето му, изпращайки го при нея. Ала проклетият огън продължаваше да тлее дори и сега. Особено сега. Драконът страдаше, ала отказваше да преклони главата си пред болката, пред отчаянието, пред страданието, пред която и да е човешка емоция, освен пред своята кралица. Духът му отказваше да бъде пречупен, дори когато мъжът, с който деляха едно тяло, вече бе. Пречупен до неузнаваемост, взиращ се сляпо и с празен поглед в пространството през себе си.
- Любов моя... – прошепна с треперещ и глъхнещ глас и с ясното съзнание, че нямаше кой да чуе думите му, заради това и не изрече следващите на глас. Съжалявам. Не ги изрече и защото не бе сигурен, че вярваше в тях и че си изпитваше наистина.
Копнееше да притежава всяка част от нея и сега я притежаваше. Дори смъртта ѝ. Най-ценното ѝ. Онова, което бе самата тя. Черна смърт. Мнозина биха го нарекли късметлия, защото бе успял да победи жената, която бе погубила десетки, може би стотици. Клайн Таргариен не се чувстваше такъв, защото, отмъквайки нейното съкровище, бе погубил своето. Тя бе неговата смърт, а без нея... Животът му изобщо имаше ли смисъл, ако щеше да продължи вечно?
- Не ме оставяй..
Тежестта на тялото му се измести, когато опит да се изправи още малко, ала в процеса тялото ѝ се изплъзна от скута му и бе принуден да я положи внимателно върху студения под. Пръстите му нежно отместиха полепналите по лицето ѝ кичури коса, след което продължаха да го докосват известно време сякаш опитваше да запомни всеки детайл. Спасяваше го от мислите, че от мига, в който я срещна, самотата от най-добрия му приятел се бе превърнала в най-ревностния му враг. И в момента продължаваше да опитва да го откъсне от нея. Не искаше поведе да бъде самотен дракон. Искаше да бъде нейният Дракон.
Това не е краят.
Челото му се отпусна върху рамото ѝ, дишайки тежко и накъсано срещу кожата ѝ и задушавайки се от изпаренията, образуващи се при срещата на горещия му дъх с леденото ѝ тяло. Продължаваше да ухае на.. Смърт. Своята смърт. Неговата смърт. Целуна челото ѝ, след което устните му се спуснаха малко по-надолу, поглъщайки нейните. Повеждайки ги в нов танц, дори когато те вече не бяха способни да откликнат. Бяха ледени и изтръпнали.
Огънят бе смъртоносен, ала за разлика от другите стихии можеше да бъде и обратното на това. Той му я отне и той щеше да я върне. Неговият огнен дъх я накара да се чувства жива веднъж, можеше да го направи отново.
Трябваше...
avatar
Khlyen Targaryen
Targaryen
Targaryen

Posts : 3880
Join date : 04.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by marina lannister. on Чет Сеп 21, 2017 2:18 pm

"They say the Ice Queen is kissed by fire.
That her hair is like flames,
and that she has a warm smile.
But her eyes count a different story.
They’re like ice, like wildness in her veins.
She is the queen they go to war for."

Не вярваше, че отвъд смъртта щеше да е толкова спокойно. За някой като нея, грешен във всяко едно отношение, с ръце и сърце потопени в чужда кръв и десетки имена зачеркнати зад гърба ѝ, вярваше, че заслужаваше вечно страдание, което винаги щеше да я докарва до лудост, но в края щеше да я оставя достатъчно с ума ѝ, за да изпада в нов ужас, че нямаше да успее да се отърве. За някой като нея, който през целия си живот бе правил единствено грешните избори, който бе поставил сърцето си в прахта и бе оставил други да го съсипят, да го изградят наново от неръждаема стомана и да го върнат в отдавна изстиналите ѝ гърди, се надяваше, че поне отвъд смъртта щеше да изпитва нещо… всичко, което ѝ бе отнето приживе. За някой като нея, който към края бе предпочел собствената си кръв пред тази на всички останали недостойни мъже, смяташе, че заслужаваше отплата задето приживе не можеше да изпита адския огън. Бе го изпитала при смъртта си, бе го изпитала, защото съпругът ѝ така бе пожелал и така се бе сбъднало. Защото единствено привидно тя бе господарка на този сън, на тази красива и жестока измама, докато през цялото време бе бил той. Само и единствено той. В съня си бе открил как да я подчини. Нея и Смъртта и се страхуваше, че когато на утринта отвореше очи, щеше да се изкуши да го приложи в реалността. Когато ръцете му за пореден път се обвиеха около материалното ѝ, истинско тяло, щеше да я стисне и откаже да я пусне. Щеше да я убие още там, за да се отърве от нея и нейната оковаваща тирания, така както тя бе сторила с толкова много преди него и както щеше да продължава да прави, ако някой не я спреше. А кой по-добър от него?
За някой като нея, вярваше че смъртта трябваше да носи друго лице; че бе заслужила поне малко внимание от каквито отвъдни сили поглеждаха върху смъртните, жалки същества обитаващи още по-жалката и прашна земна повърхност. Ала както винаги, единственото което я посрещна бе оглушителна тишина, ненарушавана от нищо. Дори от ударите на сърцето ѝ, защото то отдавна не биеше. Не бе останало нищо от него, съсипано под ласката на неопитомения Дракон. Колко глупаво от нея да повярва, че може да му повери себе си и той да не я разкъса като дивото същество, което бе.
Хареса ѝ, обаче. Знаеше, че ѝ бе харесало. И как нямаше, след като бе мечтано от нея? Нямаше по-ярка мечта от тази да загине от неговите ръце и ето, че точно това бе станало. Бе я накарал да гори за един последен път. Бе я накарал да изгори отвътре, да се превърне в пепел затворен в старото ѝ ненужно тяло. И не съжаляваше. Ако можеше, щеше да го стори отново. Защото не бе излъгала, когато казваше, че Смъртта ѝ бе негова. Бе му я подарила и всичко, което той избираше да прави с нея, нямаше да я нарани. Не можеше да я нарани, когато бе мъртва.
До момента, в който я бе получила, не бе осъзнала колко силно искаше смъртта си. Колко отчаяно се бе нуждаела от някакъв край на този ад, от някаква спирка, крайна точка на непрестанната нужда за отмъщение, внимаване и планиране. Всичките предателства, заговорничене, ножове в гърба ѝ – всичко това я бе съсипало и изморило, състарявайки душата ѝ. Миг преди да бъде издърпана назад я видя. Душата си. Или онова, което бе останало от нея – жалка, стара и грозна жена, която никой не би пожелал. И тя ѝ се усмихна, защото знаеше. Знаеше какъв ефект щеше да има върху нея и насилственият дъх, с който щеше да се изпълнят дробовете ѝ при ахването, когато осъзна какво стоеше пред нея.
И докато завърши с вдишването, душата ѝ се бе стопила в нищото, неоставяйки никаква следа след себе си. Сякаш никога не бе съществувала, сякаш никой не се сещаше за нея, за да я върне към живот. Това бе бъдещето, което я очакваше. Знаеше го. Никой нямаше да я помни, когато приключеше всичко.
Не го искаше. Животът. Онзи, който насила бе вкаран в нея докато биваше издърпвана назад, надалеч от тишината и тъмнината, надалеч от душата ѝ, надалеч от всичко. Не го искаше, ала както и преди, тя не притежаваше власт тук и сега. Властта винаги бе била негова. Бе била от деня, в който бе получила драконовото яйце.
И поради това животът се върна в нея. Болезнено така както и я бе напуснал, оставяйки я за дълги мигове неспособна да вдиша, неспособна да разбере защо дробовете ѝ не работеха, докато в съзнанието ѝ избухваше болка и нови цветове, които унищожаваха разума ѝ. А след това усети притискането срещу устните си и разбра, че неговите бяха върху нейните. И имаха вкус на отчаяние примесено с кръв. За момент изпита друга болка задето му го причиняваше. За момент се чувстваше зле заради това че го бе наранила. Една част от нея не вярваше, че щеше да я върне, след като я имаше в реалността. Защо му бе този неин образ, когато имаше по-добрата Марина щом отвореше очи? Единствено трябваше да се върне при нея и тя щеше да откликне и да го приеме в обятията си. Тази тук Марина бе финалният образ, който съпругата му някога щеше да приеме. Смъртта. Всяка версия на своята смърт. Но най-вече грозната. Грозната Смърт.
Ръцете ѝ успяха да го отблъснат надалеч от себе си и едва когато той го стори, дробовете ѝ се изпълниха с лепкавия и студен въздух от стаята. Мракът мигновено я погълна преди нова светлина да изригне отвътре от нея, карайки я да засияе пред него. Огън и кръв пулсираха из тялото ѝ и Марина докосна с пръсти основата на врата си, усещайки неравномерните удари на лудото си сърце. Отново живо. Но защо?
- Защо? – попита с пресипнал глас, толкова неприличащ на онзи, който принадлежеше на истинската Марина. – Защо? За какво съм ти? Ще бъдеш толкова по-щастлив без мен, Клайн! Проклет да си… Проклет да си задето не избра щастието си без мен…
Не бе забелязала, че косата ѝ бе изгубила белия си цвят, превръщайки се в огнени къдрици спуснати по раменете ѝ и надолу по кръста. Не обърна внимание на нищо докато се изправяше на треперещите си колене, защото не вярваше, че краката ѝ щяха да я удържат. Свитите ѝ в юмруци ръце се сблъскаха с гърдите му, докато очите ѝ горяха в черна, всепоглъщаща ярост. Отново и отново и отново…
- Защо ми го причини?! Мястото ми не е тук! Остави ме да умра… остави ме да…
Лудост. Жалка, тъжна, чужда ѝ лудост, се бе превърнала в нейното ново лице, сякаш винаги го бе носила. И сълзите… горещи и студени се спускаха от очите ѝ, правейки още по-невъзможно да вижда нещо пред себе си. Може би защото не искаше. Не искаше да вижда нищо отново…
avatar
marina lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 9420
Join date : 21.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by Khlyen Targaryen on Чет Сеп 21, 2017 6:46 pm

Силата от ударите ѝ рекушираше в гърдите му и се връщаше обратно в нейното тяло, само за да се завърне няколко секунди по-късно. Със следващия удар. Повтаряше се, докато не вдигна ръце и не обгърна свитите ѝ юмруци със своите ледени и изтръпнали пръсти. Нежните и успокоителни думи никога не напуснаха устните му, макар че изплуваха в съзнанието му. Клайн продължи да мълчи с леко разтворени устни, по които освен кръвта ѝ бе полепнал и дъх на смърт. Нейната смърт. Тя имаше сладко-горчив вкус. Попаднал веднъж върху езика му, той изпълни устата му и нищо не можеше да го разкара от там. Спускаше се навътре из тялото му като отрова, която гореше по-ярко и силно от притихналия огън в сърцето му. Убивайки бавно сетивността му, така че да не бъде сигурен дали кожата ѝ бе все така мека, или бе загрубяла подобно на погледа ѝ и гласа ѝ, когато пръстите му се обвиха около китките ѝ. Да се съмнява дали я държеше, или се бе измъкнала от ръцете му, затова стискаше толкова силно, колкото можеше преди да почувства онова подръпване, подсказващо, че е достигнал предела на силата си.
Не искаше да я наранява. Повече. Поне за тази нощ. Не можеше да обещае за следващата или по-следващата, защото не знаеше кой щеше да бъде тогава, ала сега бе изгубен сред мрака и нуждаещ се от светлината ѝ. Гледайки я, не я откриваше в черните бездни, които представляваха очите ѝ. Виждаше единствено глада в тях, ненаситността, но не и приласкващия мрак, в който бе готов да се потопи.
Пред него седеше чужда жена. Онази, която познаваше, бе мъртва, а на мястото ѝ и в тялото ѝ се бе настанила друга. Ала можеше да накара и нея да го пожелае, да гори, да го обича. Тялото му тепърва щеше да опознае нейното, научавайки го да откликва на ласките му, да се извива под пръстите му и гласът ѝ щеше да омекне от безкрайното повторение на името му. Защото вече я притежаваше и щеше да подчини всяка форма, под която избереше да се яви пред очите му. Ала вместо железни и ръждиви окови, щеше да ѝ подари корона. Корона, потопена в кръвта на враговете им. Съградена от костите им. Осветена сред агонизиращите им викове.
Корона, достойна за нея.
Оставяйки избора каква щеше да бъде на нея. Той вече знаеше, че независимо от названието, от титлата, от  името, което носеше, щеше да я открива и разпознава. И щеше да бъде негова, както той бе неин. Нейният Дракон, който само на пръв поглед изглеждаше така, сякаш разполагаше с контрола, ала този сън бе ценен урок за него, че не бе роден за това. Не бе роден, за да бъде владетел, да бъде лидер. Не знаеше какво да прави с всичкия този контрол в ръцете си, когато нямаше с кого да го сподели. И не той се изплъзваше от пръстите му, а Клайн Таргариен сам го отдаваше на другиго. Онзи, който носеше име, родено сред поредица от велики дела и носещо бремето на още такива, очакващи в бъдещето. С лекота, с която преди време бе затрил това име, сега отдаваше властта си. Дори когато тя не означаваше нищо, защото какво значение би имала властта над една фалшива реалност?
- Мястото ти е с мен, скъпа. Сега и завинаги. До края на дните ни, защото... Докато аз съм жив, винаги ще намирам начин да те върна обратно. Винаги. Можеш да умреш десетки, стотици, хиляди пъти. От моите ръце или от нечии други, ала аз винаги ще бъда тук, за да те върна.
Без да откъсва погледа си от нея, целува кокалчетата ѝ преди да пусне ръцете ѝ, оставяйки ѝ възможност да се отдръпне от него, ако това желаеше. Защото останеше ли, едва ли би ѝ дал нова възможност, както едва ли дълго би изтърпял да бъде далеч от нея. В някакъв момент най-вероятно, независимо от волята ѝ, щеше да я придърпа в прегръдките си. Защото там бе мястото ѝ. В неговите прегръдки. И в ничии други. Защото нямаше друг, който да я обича по начина, по който го правеше той. Пръстите му щяха да галят кожата ѝ с топлината на огнени езици, пепеливият му дъх щеше да полепва по врата ѝ, ръцете му щяха да я задушават по начина, по който държаха тялото ѝ всеки път с една идея по-близо до неговото.
- Защото ти ми подари смъртта си, любима. Забрави ли? – Очите му пробляснаха, ала в действително бе просто отражението на поредната светкавица върху стъклената им повърхност. –Подари ми я и сега тя е моя, както е всяка друга част от теб. И сега само аз мога да реша кога ще поемеш последния си дъх, любов моя, а това няма да се случи тази вечер, нито следващата, нито тази след нея.
Устните му се извиха в зловеща усмивка. Същата, която бе откраднал от нея, ограбвайки тялото ѝ, след като бе отнел най-ценното първо – живота ѝ. И тъй като тя все още бе достатъчно близо до него, протегна ръка напред и улови брадичката ѝ. Палецът му съвсем леко закачи долната ѝ устна. Неволното ѝ отдръпване го разсмя и смехът му прозвуча далечен. Сякаш извираше от дълбините на гърдите му или пропътуваше хиляди коридори, за да се промъкне под плътно затворената врата на стаята и да изпълни кухото помещение.
- Ще минат дни и години, докато не забравиш, че си ми я дала. И ще повярваш, че двамата с теб сме родени за вечен живот. Защото ще ти давам от своя огън и той ще гори във вените ти, карайки те да се чувстваш жива, да се чувстваш силна и несломима. Нямаш представа колко опияняваща може да бъде идеята, че си богиня. Макар и затворена в крехко, смъртно тяло. Ала най-сладката част е, че си се отървала от единствената слабост, която го прави недостойно за теб. Смъртта.
Ръката му я освободи от докосването ѝ и тупна глухо в скута му няколко секунди преди тялото му да се раздвижи, сякаш се отърсваше от неприятно схващане на мускулите му. След което се изправи и гледайки я от високо довърши:
- И тогава ще дойде ден. Денят, в който ще ти върна онова, което ти ми подари тази вечер. Твоята смърт. Ще ти я подаря заедно с моята.
Думите заглъхнаха сред стъпките, с които се отдалечаваше от нея и приближаваше към широкия прозорец, върху чиято рамка отпусна тежестта на тялото ѝ. Студеният камък се вряза в рамото без Клайн да изпита нещо повече от нещо твърдо, притискащо се в кожата му. Погледът му откри кървата луна сред черните облаци и как сиянието ѝ превръщаше цялото небе в пурпурен океан. Червената светлина направи чертите на лицето му по-остри, когато се извърна глава леко встрани, поглеждайки през рамото си към най-тъмния ъгъл на стаята.
- Защото когато пламъците те погълнаха и отвлякоха далеч от мен.. Когато те изгубих, бях сам. – Ноктите му се впиха в камъка до болка и кръв. – Отне всичко и ме остави сам. Една куха обвивка, която никой не би могъл да обича.
avatar
Khlyen Targaryen
Targaryen
Targaryen

Posts : 3880
Join date : 04.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by marina lannister. on Чет Сеп 21, 2017 8:06 pm

Тялото ѝ трепереше от думите му така сякаш зима се бе вляла във вените ѝ, а не огъня му. Истината бе, че той я изгаряше отвътре, бе я променил изцяло, създавайки я в нещо напълно различно – не само външно, но и умствено. Ала тялото ѝ не спираше да трепери сякаш щеше да се разпадне всеки момент, сякаш знаеше, че не принадлежеше тук, защото смъртта и мракът и нищото винаги я бяха привличали повече отколкото животът. Трябваше да остане там и имаше чувството, че отвъдното искаше същото. Но както и преди така и сега бе подчинена на неговото желание. Думите му събуждаха възмущение в нея, желание да се бунтува, но в същото време галеха извратеното ѝ съзнание и го караха да се извива под грубите му, безчувствени думи, омеквайки и давайки му това което искаше – достъп до себе си, толкова навътре из съзнанието си, че до този момент не вярваше, че бе възможно да допусне чужд човек в толкова интимно пространство. Той бе господар и като такъв притежаваше властта с това, което щеше да се случи с нея на територията на сънищата му. Въпреки че искаше да се отърве и да счупи тези окови, знаеше, че не можеше. Бе дошла като Смъртта, защото той бе имал нужда от нея. Бе го нападнала като убийцата, която бе, бе го ранявала като чудовището, като което бе отгледана да бъде и го бе изтезавала като безсърдечната жена, за която се бе оженил. Той я бе накарал да се почувства така сякаш най-сетне можеше да принадлежи на това място. Сега правеше същото въпреки, че онази другата смърт продължаваше да се вкопчва в душата ѝ и да я дърпа назад, там където принадлежеше.
Това нямаше да завърши добре… Те двамата срещу целия свят, изправяйки се срещу всичко и всички, дори срещу сили, които не им бяха подвластни. Това със сигурност щеше да завърши зле…
Дълго след като гласът му бе утихнал за разлика от зловещите гръмотевици, които продължаваха да карат дори стените на стаята да потреперят, Марина оставаше на колене на пода, с ръце притиснати към гърдите си, задържайки по този начин топлината в тялото си. В един момент изтръпналите ѝ пръсти хванаха един тъмночервен кичур коса и го завъртяха неумело, оглеждайки цвета, опитвайки се да се представи как ли изглеждаше така – като огнен ад.
Евентуално започна бавно да се изправя. Първоначално лактите ѝ потънаха в леглото, за да го използва като опора, а когато успя да се задържи така, впи пръстите си в него, насилвайки мускулите си да работят, за да я задържат на крака. Наистина да я задържат на крака. Бе като малко дете, което се учеше на всяко действие за първи път. Металните оръжия по тялото ѝ моментално припомниха за себе си, изпращайки нов трепет по кожата ѝ, ала Марина го игнорира и вместо това започна да прави бавни, премерени, но сигурни крачки към прозореца. Към съпруга си, въпреки че не го приближаваше наистина. Разстоянието между двама им оставаше значително ала онова, което искаше бе налице – виждаше размитото си отражение застанало до неговото и гледката за момент я накара да затаи дъх. Бе красива, но зловеща. И двамата бяха. Облени в кръв, с луди, трескави очи, с жестокост изписана по лицата им, изглеждаха та както унищожението би, ако имаше човешки еквивалент. Болеше, но в същото време бе дяволски приятно. Улови се, че повдига ръката си, докосвайки с пръсти бузата си, след това надолу по челюстта ѝ, врата ѝ и след това назад в огнените ѝ коси. Устните ѝ трепнаха в зловеща усмивка, докато от гърлото ѝ се откъсна неразбираем звук на болка и удоволствие.
- Мога да те накарам да ме убиеш… - промълви жената, въпреки че сякаш отражението ѝ не помръдна изобщо. – Мога да те направя свой роб стига да пожелая… Знаеш го, нали?
И двамата бяха наясно, че думите ѝ бяха лъжа. Тя бе тази, която бе опитомена тук. Но проклета да бе, ако му позволеше да го види в погледа ѝ или да го изрече дори, дори да знаеше колко удоволствие това би му доставило. Би ли? Може би евентуално, в края, щеше да го признае. Но не и сега. Не и щом искаше нощта му да продължава още и още и още. Щом желаеше това, тя щеше да го накара да се потруди за всяка дума, която напускаше смъртоносните ѝ устни.
Все още не съвсем ясният ѝ поглед се плъзна по отражението му, след това се премести по широките рамене на гърба му, който все още бе обърнат към нея. Нова усмивка изви устните ѝ преди погледът ѝ да премине по бялата му коса и нуждата в нея да я докосне, да впие пръстите си из нея, стана непоносим дори за нея. Нов звук, нов стон се откъсна от устните ѝ преди плавно да се раздвижи. Леко потръпващите ѝ ръце се повдигнаха нагоре и се спряха на раменете ѝ. Пръстите ѝ се впиха във вече разкъсания плат на черната рокля, който бе разцепен от ножа му така че разрезът минаваше между гърдите ѝ. След което единственото, което ѝ остана бе да повдигне глава, да срещне очите му в отражението и да смъкне остатъците от плата от себе си. С усмивка на устни.
Никога не се бе притеснявала от тялото си. Притесняваше се от чуждите, но своето… своето обичаше. С всеки белег, с всяко несъвършенство. С всичко. А сега останала без нищо друго освен няколкото оръжия прикрепени към тялото ѝ и огненото колие около врата си, Марина бе всичко друго, но не и притеснена. Горда – да. Предизвикателна – определено. Разъксваща единствено с поглед и с присъствието на духа си – отвсякъде.
Все пак той я бе върнал. Той бе пожелал кралица. Той не бе искал самотата. Той бе искал нея. И я получаваше. Винаги щеше да я получава.
avatar
marina lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 9420
Join date : 21.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by Khlyen Targaryen on Пет Сеп 22, 2017 1:48 pm

I don't know what we are. And if we have any chance in the future.
But... I do know that I'm free with you. Like with no one else.

Дълго време не изпитваше нищо. Дълго време се взираше напред без да вижда онова, което бе толкова близо до него, че бе нужно само да протегне ръката си и върховете на пръстите му щяха да го докоснат. В далечината също нямаше нещо, което да бъде открито или видяно. Картината се размазваше пред очите му и всички цветове започваха да чезнат. Първоначално най-бледите нюанси, най-пастелните оттенъци, които бяха лесни за пренебрегване. Неутралните багри си отидоха първи, следвани от студените цветове като синьото, зеленото, пурпурното; следващи бяха топлите, който с тръгването позволиха на студа са впие острите си нокти в тялото му, да го разкъса и след това да го съгради отново, само че този път от скреж и мрак вместо от огън и пепел. Последни бяха най-наситените нюанси, болезнено ярките светлини, които угасваха една след друга. Последната бе в очите му. И те угаснаха, макар да оставаха най-ярката и отличителна черта у него. Все така наситено зелени и все пак мракът бе открил начин да пусне корените си дори там. В очите на Дракона, в които дори той самият не бе вярвал, че някога искрата би угаснала.
Дълго време мълчеше, въпреки че отговорът натежа върху езика му в мига, в който последната дума се бе отронила от устните ѝ. Изглеждаше така сякаш се наслаждаваше на тишината, ала истината бе, че тя бе най-оглушителния звук, който бе чувал някога. Предпочиташе виковете им, сливащи се в едно цяло, докато се издигаха към невидимия таван, за който все по-често започваше да предполага, че изобщо не съществуваше. Сенките бяха единствения подслон над главите им от яростната сила на дъжда, който се изписваше отвън; от леденият вятър, който виеше като самотно диво животно без молбите му да бъдат чути или разбрани; и от унищожителните светкавици, които прорязваха небето и потъваха в сухата земя. Едва сега, толкова близо до прозореца, взиращ се отвъд него и свел погледа си надолу, Клайн забеляза мъртвата почва и кървавите реки. Гледката към мъртвия свят отвън го покруси и накара да отвърне погледа си. Защото всяка част от реалността се оказа изградена на основата на мисълта за разруха. И тогава, с поредната глътка от отровния въздух (поредното му разрушително творение), Клайн изпита нещо.
Бе умора. Причината за рязката промяна у него. За меланхолията и апатията, които бяха завладяли тялото му, правейки го сляп дори за най-красивата гледка, която се бе разгърнала пред очите му. Познаваше всеки милиметър от тялото ѝ още след първия или втория път, в който я бе имал. След това, в навечерието на първата им брачна нощ, го направи отново, ала този път не бе просто мъж в компанията на красива жена, която желаеше и която желаеше него и копнееше да изгори за пореден път под ласките му. Направи го като неин съпруг, което му се стори като по-възвишена връзка дори от онази, която споделяха като брат и сестра. И щеше да го направи отново. За пореден път, тъй като отдавна бе изгубил бройката, но отново щеше да го почувства като първия път. Точно толкова силно и разтърсващо.
- Знам... – най-накрая се освободи от тежестта на отговора, който трябваше да изрече доста отдавна. Толкова отдавна, че вече звучеше излишен, когато гласът му заглъхна сред тишината.
Следващите думи замряха в гърдите му. Не знаеше дори какви са или как биха звучали, дали и този път щяха да бъдат пропити с умората, с която бе наситен гласът му. Бе намразил примиреността, с която бе отвърнал на въпроса ѝ преди малко, макар и да не бе наклонил главата си, както му се искаше да направи, запазвайки поне частица от мъжа, който бе в началото на нощта. Онзи, в чиито вени пожарът тепърва се разрастваше, а сега бе утихнал, след като бе опожарил всичко по пътя си.
Клайн отстъпи встрани, след което тялото му бавно се извърна към нея, завършвайки с главата му и погледът му, който вече не търсеше нейния в отражението ѝ върху прозореца, а очите му без страх се впиха в нейните. Макар мястото, на което бе, и разстоянието помежду им да му позволяваха да огледа цялото ѝ лице, той виждаше само очите ѝ, които поглъщаха жадно това разстояние и сякаш се намираше до нея. Срещу нея. Сърцето понякога лъжеше, умът умееше да мами, ала очите винаги казваха истината. Нейните в момента говореха по-красноречиво от думите. Заради това неговите им отвръщаха по същия начин, макар езикът да оставаше непонятен и да съществуваха мигове, в които у него се пораждаше чувството, че единствено я гледаше.
Бавно спусна погледа си по тялото ѝ и погълна жадно тръпките по него, които това негово действие предизвика. Не виждаше онова, което всеки друг мъж на негово място би видял. Защото те бяха страхливци и избираха да затворят очите си за всичко, което я превръщаше в повече от поредната жена.
Не усети кога се приближи към нея и протегна ръка напред, а следващите секунди се превърнаха в най-мъчителните в живота му, защото имаше чувството, че разстоянието продължаваше да ги разделя.
- Толкова си красива... – промълви и кожата му настръхна заради дълбочината на пресипналия му глас. Дланта му се притисна в бузата ѝ, когато опита да я погали, ала в крайна сметка единствено я докосна сякаш проверяваше дали е истинска, дали не бе извратена игра на съзнанието му.
Кървавите сълзи лепнеха между кожата му и нейната. Не помнеше дали бе неговата, или нейната кръв, която се бе сляла с горчивите ѝ сълзи, но не го интересуваше. Искаше само да вкуси тази комбинация. Пръстите му се плъзнаха назад, заровиха се косата ѝ и се вкопчиха в кичурите едва когато бе достигнал основата на врата ѝ. Наклони се напред и устните му попаднаха върху ъгълчето на устните ѝ.
- Толкова красива.. – издиша, повтаряйки думите си поради липсата на други, а гласът му бе комбинация от шепот, ахване и сподавен стон. Клепачите му натежаха и покриха очите му, така че вече не я виждаше, ала продължаваше да я усеща. Чуваше ударите на сърцето ѝ и как дишаше учестено. Усещаше тръпките под кожата ѝ. Вдишваше от аромата ѝ. Целуваше лицето ѝ и вкусваше сладко-горчивия вкус на кръвта и сълзите ѝ. Докосваше белезите по тялото ѝ. И те имаха солен вкус.
Топлината пропълзя по гърба му с първите утринни лъчи. Трябваше да са те. Не бе готов да отвори очи и да види как светлината му я отнема, ала също така знаеше, че само това оставаше след като се бяха разкъсали един друг и не бе останало нищо. Нищо, освен нуждаещи се от време, за да зараснат напълно рани и очакването на следващата среща със Смъртта.
Ала искаше да я види обляна в златиста светлина. Искаше да я види един последен път. Затова отвори очи и тогава видя как сияят, как горят. Болеше, но Клайн не съумяваше да откъсне погледа си от огъня около тях двамата. Пълзеше по кожата им, увиваше около телата им, тласкайки ги по-близо един до друг. Бе син като леда, бял като косите им, разтопена платина. Погледна я и видя отражението си в черните ѝ очи. Видя как същият този огън се разливаше в очите му и те вече не бяха зелени. И те, подобно на телата им, сияеха.
Когато я целуна за първи път, зад затворените му клепачи избухна ослепително ярка, бяла светлина. Като експлозия, която имаше за цел да ги отдалечи един от друг, ала Клайн се вкопчи по-здраво в тялото ѝ, отказвайки да я пусне. Отказвайки този сън да свърши толкова скоро. И огънят утихна, напомняйки за себе си единствено чрез очите му.
- Бъди моя.
Бе молба, удавена в целувките му. Бъди моя сега. Докато тялото ѝ трепереше в ръцете му, докато дъхът му дразнеше настръхналата ѝ кожа, докато коленете му се свиха и тялото му рухна пред нея, докато ръцете му я прегръщаха, а Клайн притисна челото си в корема.
avatar
Khlyen Targaryen
Targaryen
Targaryen

Posts : 3880
Join date : 04.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by marina lannister. on Пет Сеп 22, 2017 4:00 pm

Течен огън и замръзнала кръв. Това бе резултатът от сблъсъка им, когато ръцете му се обвиха около тялото ѝ, докосвайки я. Най-сетне докосвайки я, защото в един момент бе започнала да се съмнява, че щеше някога да го направи. Бе започнала да се съмнява, че я искаше такава; че най-сетне бе достигнал и своя предел, в който щеше да я отблъсне. Тя не беше неговата Марина. Не беше дори Смъртта, която го бе навестила в началото на нощта. Бе нещо ново и различно, нещо, от което той имаше нужда. Тя бе неговото бягство от студената реалност и празното легло. Явяваше се щом той имаше нужда от нея, въпреки че в същото време той самият запълваше една празнина в нея също. Може би както при него – от студена реалност и неприветливо, празно легло. Каквито и мисли да бяха преминали през съзнанието ѝ, бяха грозни. Много, много грозни, защото всяка една от тях включваше неговото отсъствие; неговата непотребност от нея; моментът, в който и той я изоставяше както всички останали.
Това се бе превърнал в универсалния страх, който да сковава сърцето ѝ. Единственият, който имаше власт над самотната ѝ душа – идеята, че някога всеки от живота ѝ щеше да си тръгне, така както правеха всички до този момент. Не го признаваше пред никого, дори пред себе си, ала болеше. Бе неприятно стягащо чувство, което тровеше сърцето ѝ, превръщайки черната пепел, която бе останала от него, в ледени черни късчета, които се забиваха из нея и я нараняваха; наистина я нараняваха. И някой ден това вътрешно кървене щеше да бъде нейната гибел. Щеше да я погуби и Марина, която и да бе в онзи момент, която и маска да носеше или личност да бе приела, щеше да спре да съществува. Просто така. Както бе създадена, от нищото и от прах и кръв, щеше да се превърне в нищо. Щеше да се разбие в мига, в който щеше да достигне земята, а след това… нямаше да остане и следа от нея. И никой нямаше да си направи труда да си спомни за нея, защото никой… никой не си бе направил труда да я запомни.
Надяваше се ласките му да разсеят тези страхове. Макар закъснели и странни, някак далечни, бяха поне някакво успокоение срещу бунтуващата ѝ се същност. Дали го усещаше? След като бе в неговия сън, дали го усещаше – всичко това, което се случваше из ума ѝ? Всяка война, която я раняваше; всяка мисъл, която я притискаше и задушаваше? Усещаше ли в какъв непрестанен ад живееше съпругата му? Или бе сляп, прекалено зает със собствения си ад, със собствените си демонични създания, които го преследваха навсякъде? Защото той притежаваше почти колкото нея. Може би дори повече; бе единственият, който се конкурираше с нейния ад. Защото не бе нужно да поглежда навън през прозореца, за да знае, че всичко, което виждаше, бе плод на съзнанието му. То бе в това състояние и поради това прожектираше такава реалност отвъд. Тази стая, сумрака ѝ и светът отвън, бяха единственото място в ума му, където Клайн можеше да се скрие и да живее. Караше я да се пита колко ли време бе прекарал в мрака – в този мрак, тук, на тази стая, свит, безмълвен, треперещ, но без да проронва никакви сълзи. Ако затвореше очи можеше да си го представи свит в един от ъглите на стаята – детето, което бе бил, детето, което никога нямаше да познава. Ако затвореше очи и напрегнеше сетивата си, можеше дори да долови писъците му, които се равняваха на нейните собствените отекващи из преддверията на срутеното имение, което бе издигнато в съзнанието ѝ.
Бе тъжна картинка, наистина. Те двамата със съсипаните им съзнания, с разрушените им мозъци, опитващи се, борещи се да извлекът нещо потребно, нещо красиво от всичко това, докато в действителност не знаят как да го сторят. Не знаят как да са щастливи, как да обичат другия, как да го уважават и почитат. Единственото, което знаеха бе как да се раняват и разкъсват, карат и нараняват и прекланят един пред друг. Единствените хора пред които някога щяха да склонят глава. Поне това бе някаква утеха.
Пръстите на ръцете ѝ успокояващо се заровиха в бялата му, мека коса. Погалиха тила му, когато го достигнаха, след това се върнаха нагоре, продължавайки безмълвното си приласкаващо действие. Не знаеше от къде извираше тази нежност от нея, но се възползваше докато думите му кънтяха в ушите ѝ, а тялото ѝ тръпнеше в готовност, очакване, но и страх. Тази Марина бе различна. Щеше да ѝ е за първи път. Не знаеше какво да очаква от нищо от това което щеше да се случи. Тази Марина, червенокосата, събрала в себе си двете ярости – тихата и шумната, бе непохватна в толкова много неща, в които другите бяха специалистки – в това да изтезава, да се държи надменно, да съблазнява, да изглежда красива. Тази Марина бе кървава и груба, с луд, неопитомен блясък в очите и странна нежност извираща изпод пръстите ѝ. Тази Марина бе различна и нова. Тогава защо той бе на коленете си пред нея, когато трябваше да е обратното?
Ръката ѝ обгърна бузата му и повдигна лицето му. След това тялото ѝ бавно се плъзна надолу, докато и нейните колене не срещнаха прашния, хладен под. Студ обаче не премина през тялото ѝ; не би могъл, когато нейният Дракон бе толкова близо до нея, гледащ я със своя мрачен, изгубен поглед. Пръстите ѝ за пореден път се приплъзнаха по гладкото му лице, макар и осеяно с кървави линии. Усмихна му се или поне се надяваше да бе направила това. Не бе сигурна, че знаеше как точно усмивката се формираше.
- Твоя съм. Винаги съм била твоя. Всяка една част от мен. Имаш ме. Винаги ще ме имаш.
Думите ѝ бяха прошепнати тихо и интимно в ухото му, изречени само между тях двамата. Надяваше се да я чуе и да ги запомни, най-сетне да ги запомни и да свикне, че са реалност. Докато тя му бе подвластна, а той бе подвластен на нея, винаги щеше да е така. Винаги щяха да се откриват, винаги щеше да го обича, винаги щеше да му дава душата си, винаги щеше да му дава ума и съзнанието и тялото си. Всичко, което пожелаеше. Всичко, за да бъде щастлив, така както тя никога не бе успяла да бъде.
- Обичам те, Клайн Таргариен. Завинаги.
На този етап ръцете ѝ държаха лицето му срещу своето, а погледът ѝ спокойно се бе спрял на неговия. Вглеждайки се в очите му и намирайки там своето отражение, направи нов опит да се усмихне леко и този път се получи. А след това го целуна и остави сиянието да избухне отново, огъня да погълне и двама им за пореден път.
avatar
marina lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 9420
Join date : 21.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by Khlyen Targaryen on Пет Сеп 22, 2017 5:51 pm

Тялото му за първи път не бе имунизирано срещу разрушителната сила на пламъците около тях. Усещаше ги как изгарят кожата му и я карат да се пропука. В ума му винаги бе изглеждало красиво, как нещо бива удавено сред тях, докато не се превърне в прах и пепел. В действителност всяко изгаряне бе грозно. Искаше му се да каже, че имаше нещо красиво в тази грозота, ала това означаваше да излъже. Не бе нужно да поглежда встрани, за да знае за разрухата, която причиняваше на себе си, на нея и най-вече на всичко около тях, когато я усещаше да извира дълбоко в себе си. Единственото, което умът му не можеше да побере, бе как той бе едновременно източник и целта. Ала това бе играта на неговото съзнание, а то бе имало години, за да открие всевъзможни начини, по които да го изтезава. И той му бе позволил. Защото за разлика от нея, Клайн не бе имал кой да му разкрие криещата се вътре в него сила. Бе принуден да я крие до настъпването на правилния момент. Всичко, което тялото му бе понесло пред годините, бе понесено първо от съзнанието му. Това бе цената никога да не преклони главата си пред никого, независимо от титлата или кръвта във вените му, независимо от думите или делата му.
Единственият пропуск в подготовката му бе любовта. Винаги щеше да прекланя главата си пред нея. Само нея и никоя друга. О, каква ирония съществуваше сега, когато съпругата му бе заменена с друга, а той отново бе преклонил главата си пред нея. В мига, в който яростта изригна в душата му и се надигна в гърдите му, пламъците достигнаха до тавана, прогонвайки сенките от него. Най-накрая можеше да види поредната съставна част от своя затвор, ала дори не вдигна погледа си нагоре, за да забележи как парливите езици вече се отскубваха от контрола му и по своя воля се разпростираха и спускаха надолу по стените. Помитаха всичко по пътя си и оставяха пепел и сив пушек след себе си. Това вече бе истинският край. Така приключваше. С тяхната смърт. С преплетените им едно в друго тела под руините на тази стая, на този затвор. С душите им, най-накрая открили покой и освободени от оковите, в които бяха пленени тук и в реалността. Мисълта привика странна усмивка върху устните му. Клайн никога не се бе усмихвал по толкова красив начин, както сега. И в тази усмивка имаше нещо зловещо. Или бе просто обезумелият поглед, който срещна нейния след поредния път, в който болката разтърси тялото му и го остави да трепти в ръцете ѝ.
Можеше да го накара да спре. Да накара болката да изчезне. Бе нужно само да си припомни кой е, да си спомни, че е дракон и във вените им тече тяхната огнена кръв. И кожата му щеше да се превърне в броня, но Клайн имаше нуждата да я усеща. Бе неговото наказание за извършените грехове и нямаше да позволи на никого да му го отнеме. Това бяха веригите, които го възпираха от възможността и идеята да я нарани отново. И в същото време имаше нужда да бъде също толкова непознат за нея, колкото тя бе за него, макар и да не знаеше кой би бил, ако не е самият себе си. Никога не бе съществувал друг на мястото на Клайн Таргариен. Дори когато носеше чуждо име. Винаги бе имало само един Клайн. И той побираше в себе си всичките роли, които бе принуден да изиграе – плененият, спасеният, лъжецът, измамникът, врагът, приятелят, любовникът, братът, съпругът, убиецът, спасителят. Учителят. Думата така и не откри пътя си до върха на езика му, почти веднага се стопи дори в съзнанието му, защото звучеше толкова странно и чуждо за някой, който не вярваше, че притежаваше нещо значимо. Най-значимото бе в ръцете му, ала не бе нещо, което можеше да ѝ даде, защото физически бе невъзможно да ѝ подари самата нея. Второто по значимост бяха спомените. Тях Клайн можеше да ѝ подари. Душата си също. Тя се бе превърнала в пазителка на най-скъпоценните му спомени. Нея щеше да ѝ подари в замяна на нейната смърт. Марина вече я притежаваше в реалността, ала не и тук. Отдадеше ли я, отдадеше ли душата си на единствената жена в живота си... Отдаваше и властта си. Коронясваше я. Превръщаше я господарка на ума му и това означаваше, че следващата вечер нямаше да бъде като тази. Може би следващата вечер той щеше да намери смъртта си от нейните ръце и в интерес на истината Клайн нямаше търпение да се случи. Осъзна, че си го бе представял твърде много пъти и копнееше да познава чувството. Дали последната емоция, изписана по лицето му, би била страх? Или наслада?
Пръстите му преминаха по устните ѝ, оставяйки пресни кървави следи по тях, като самото действие заедно с болката в тях го върнаха обратно в реалността. Там, където само тя имаше значение и виждаше само нея, макар че дори да желаеше да види нещо повече, пламъците не биха му позволили.
- Шшшт.. – прошепна срещу устните ѝ, като за пореден път му се стори, че думите му идваха със закъснение. Известно време, след като нейните се бяха превърнали в далечно ехо, отекващо най-вече в ума му.
Опита се да ги повтори. Нито един звук не напусна треперещите му устни. Треперещи от усилието, което влагаше в желанието си да повтори думите ѝ, ала езикът му отказваше да се извие по този начин и в крайна сметка изрече нещо различно.
- Искам те...
Желая те. Устните му заглушиха всеки отговор, независимо какъв би бил той, който можеше или щеше да последва. Желаеше я по-близо и ръцете му я придърпаха. Преминаха през тялото и спряха върху бедрата ѝ, каращи я да изпълзи по-близо до него. Да усеща отново присъствието ѝ навсякъде около себе си. Да усеща тялото си в капан на нейното.
- Прости ми. Прости ми, прости ми, прости ми, че те убих. – За момент гласът му се пропука и сълзите изгориха за пореден път очите му, ала Клайн не им позволи да се измъкнат от тях. В следващия те бяха изчезнали, когато я погледна отново. - Давам ти душата си, Марина. Пази я. Изгори я. Разкъсай я. Унищожи я. Направи това, което сметнеш за правилно с нея. Но сега...
Не довърши. Не знаеше как да довърши. Палецът му просто погали челюстта ѝ преди да зарови ръката си в огнените ѝ къдрици.
avatar
Khlyen Targaryen
Targaryen
Targaryen

Posts : 3880
Join date : 04.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by marina lannister. on Съб Сеп 23, 2017 11:01 am

Главата ѝ се изви под допира му, а очите ѝ се притвориха в нежно очакване. Дори да бе наранена от това, че не чу отговор на думите си, това не си пролича по лицето ѝ. Може би щеше в очите ѝ, ала тя ги затвори преди той отново да бе успял да се огледа в тях. А след това устните ѝ престанаха да се усмихват и единствено потръпваха в очакване.
Пламъците този път не нараняваха нея. Онова което правеха бе да ѝ предават топлината си и тялото ѝ откликваше и на тази ласка, независимо колко груба, първична, плашеща бе тя. Бе достатъчна, за да я остави тръпнеща в ръцете му, въпреки че те не правеха нищо по съществено. Единствено думите му оставаха да преследват съзнанието ѝ подобно на наскоро изживян кошмар, само заради това че звучаха толкова… обвързващи, но логични едновременно. Тя му бе дала Смъртта си; бе му доставила удоволствие и бе умряла в ръцете му; бе се съгласила с неговата воля и му бе дала малък привкус на това какво щеше да е в действителност, когато нея я нямаше. Страничните ефекти бяха тези, които не бе предвидила, ала те в момента нямаха място между двама им. Или поне при нея. Когато ѝ се наложи да отвори очи, защото ръцете му бяха замръзнали из косите ѝ, видя ужаса, който се спотайваше в собствената ѝ душа. Лицето на нов вид кошмар, който го превиваше под волята си, превръщаше го в роб, отмъквайки му господарското място. А огъня бе излязъл извън контрол, защото Драконът бе изчезнал. Заспал, може би, оставил се да бъде победен от един сън, от една измама, от собствения му откачен и неблагодарен ум.
И нова ярост се надигна в гърдите на новата Марина. Така както онази бе замряла, така тази избухна с всичка сила. Ръцете ѝ обвити нежно около него станаха груби и жестоки; тялото ѝ се изви назад, макар че не се измъкна от хватката му, която я задържаше сравнително близо до него. В следващия момент дланта ѝ се срещна с бузата му и силният шамар отекна из горящото помещение.
- Стегни се, мамка му! – изсъска огнената жена в ръцете му, отказваща да го остави да се погуби сам в каквато дупка бе започнал да пропада. Тя не искаше такъв мъж. Не се нуждаеше от такъв – слаб, прекланящ се пред собствените си страхове и кошмари. Не искаше тя да водеше и неговите войни, когато всички те трябваше да са споделени. А това… това не бе споделяне. Това бе предаване. И бе посмял да го стори пред очите ѝ. Бе посмял да се предаде пред очите ѝ, докато твърдеше, че я желаеше. Жалко. Колко шибано жалко.
- Ако искаш да умреш от ръцете ми, ще го заслужиш! – изръмжа тя в ръцете му, след което последва нов шамар. С всеки следващ удар се бореше да върне яростта и нуждата за живот и силата в него. С всеки следващ удар се бореше да го накара да се изправи и да върне гордостта си обратно, да сломи страховете си и да излезе тържествуващ. Защото Марина не се нуждаеше от слаб мъж до себе си. Всяка една част от нея не се нуждаеше от страхливци, от предаващи се, от хленчещи хора. Всяка една от нея искаше огън и лудост и страст и жестокост; отмъщение, болка, ярост. И проклета да бе, ако го оставеше в това състояние.
- Не искам извинението ти, не искам съжалението ти, не искам да се превръщаш в жертва и да се сриваш в ръцете ми! Нямам нужда от нищо от това, което си мислиш, че можеш да ми дадеш. Единствено имам нужда от теб, глупак такъв! От теб до себе си! Избрах теб! Нищо ли не значи това за ума ти?! – нов шамар, който най-сетне накара дори нейната ръка да пламне от болка, но това не бе достатъчно, за да спре. Пръстите ѝ се впиха в лицето му докато го хващаше и извръщаше отново към себе си, така че да погледне черната бездна, която се бе отворила пред него и заплашваше да го погълне, освен ако не направеше нещо, освен ако не се стегнеше, не се ядосаше и не вземеше контрола в свои ръце. Ако той не я разнищеше, тя щеше да стори същото с него.
- Искам Дракона си обратно! Стегни се и запази съжалението си, за някого на когото му пука, Клайн Таргариен! Върни Дракона ми обратно!
Ноктите на свободната ѝ ръка се впиха в рамото му, раздирайки го наново до кръв, така че следващият път, когато посегна, за да го удари, остави кървава следа след себе си.
- Не съм някоя малка, жалка принцеса, която има нужда да бъде пощадявана от болка и агония! Умрях, защото го исках! Позволих ти да ме убиеш, защото знаех, че ще ти хареса! За това се стегни и ми отвърни със същото! В противен случай ще те изям жив!
Последните ѝ думи бяха изсъскани в ухото му, преди да плъзне езика си по него, а след това и да го захапе грубо, сякаш имаше намерението да го откъсне.
- Нямам нужда от съжаленията ти. Покажи ми, че си достоен за мен; покажи ми, че можеш да ме разкъсаш така както аз мога теб. Покажи ми!
Дори не бе осъзнала кога бе започнала да повишава тон, докато последните думи не бяха изкрещани в лицето му. А когато най-сетне замлъкна, устните ѝ се притиснаха в тънка линия, докато дивото животно в нея чакаше отговор.
avatar
marina lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 9420
Join date : 21.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by Khlyen Targaryen on Съб Сеп 23, 2017 2:05 pm

"It is better to die on your feet
than to live on your knees."

Дори да бе шокиран от реакцията ѝ, Клайн не го показа. Тялото му потрепери след удара сякаш някаква остатъчна част от силата ѝ се бе разпростряла из него. В действителност той наистина усети ледените тръпки под кожата си, а може би бяха огнени заради поредния път, в който огънят лизна кожата му. Лицето ѝ, които за кратко се бе превърнало в размазано петно пред очите му, сега възвърна деликатните си очертания. Секунди по-късно зловещите сенки, които надвиснаха над двама им, ги изостриха, изменяйки облика ѝ. Бе прекалено претръпнал към всичко, за да изпита страх или желание да се отдръпне от нея, така че продължи да я гледа. Мъртвите му очи се взираха в нея приканващо да го направи отново, да го удари отново. Устните му се разтегнаха в истинско и донякъде зловещо подобие на усмивка, когато тя го направи.
Долната му устна се разцепи при третия удар. Бе странно как не болката доведе съзнанието му до този извод, а тихото изпукване на челюстта му. Соленият вкус изпълни устата му, а няколко секунди по-късно Клайн облиза насъбралата се върху раната кръв. Като хипнотизиран от гнева ѝ, Клайн не смееше и се съмняваше да бе способен дори да откъсне погледа си от нея. Отровните ѝ думи го караха да се чувства силен, защото продължаваше да е единственият, който умееше да я накара да изгуби ума си. Да крещи. Едновременно от ярост и страст.
Очите ѝ го предизвикваха да се изгуби в тях за пореден път. За кратко може би го направи, потъвайки на дълбоко в мрака и търсейки някаква липсваща част, която така и не бе сигурен, че откри, когато изплува отново. Не задържа дълго погледа си върху тях, а го остави да се спусне малко по-надолу към плътните ѝ устни. Кървави, подути, разранени, от които продължаваше да капе отрова. Облиза своите, обирайки остатъчния вкус по тях, след като не бе възможно да ги вкуси отново. Не още. Когато бе решил, че нощта приключва, тя тепърва бе започнала да се разгръща около тях, над тях, в тях. В някакъв момент Клайн бе започнал да черпи силата си и от нея или по-скоро да си я иска обратно, защото тя бе негова от самото начало. Ако илюзията бе негова, то всичко това му принадлежеше. Включително и тя? Това означаваше ли, че можеше да я подчини на волята си? Да я накара да прави всичко, което желаеше от нея? Можеше да опита и това като че ли бе единственият начин, по който щеше да открие отговор на тези въпроси. Проблемът бе, че не желаеше да опитва. Не желаеше да вижда кралицата си на колене пред себе си, не желаеше да слуша молбите ѝ. Не желаеше да я унижи в съня си, само защото знаеше, че в реалността никога нямаше да има силата да я пречупи и притежава най-накрая. Обичаше я заради лудостта в погледа ѝ, заради яростта в кръвта ѝ, заради леденото ѝ сърце. И тогава си припомни защо го обичаше тя.
Заради огъня.
А нямаше огън без гняв. Клайн Таргариен не бе роден с огън в кръвта си. Бе го създал сам. В годините, в които крещеше наум. Гласът в ума му бе по-силен от онзи, който понякога, ала твърде рядко за първите тринадесет години от съзнателния му живот, изплуваше в реалността. В крайна сметка болката се бе превърнала в тих гняв. Безмълвна ярост, спотайваща се вътре в него и проявяваща се под различни форми. Тя, от своя страна, се бе трансформирала в огъня.
Искаше да ѝ каже, че бе достатъчно, ала думите заседнаха в гърлото му. И вместо отговорът, който тя може би очакваше, от устните му се изтръгна слабо изръмжаване. Мракът се спусна пред очите му, закривайки за кратко гледката към лицето ѝ. Толкова близо до неговото и в същото време я чувстваше толкова далечна. Защото той самият си позволи да се отдалечи за момент, макар и да не помръдна от мястото си. Думите ѝ в крайна сметка бяха проработили и нещо в ума му изщрака. Гневът го погълна напълно и когато отвори очите си, те горяха... Със същия онзи опасен блясък от по-рано. Леденият пламък се извиваше под ритъма, който учестените удари на сърцето му създаваха. Ноздрите му се разшириха при вдишването и сякаш издишвайки бе готов да избълва плътни кълба сив пушек и пепел.
Ръката му бе на врата ѝ. Нейното сърце биеше също толкова силно под пръстите му, които се вкопчиха по-силно в кожата ѝ. Първата му мисъл сякаш бе да отнеме дъха ѝ. От погледа ѝ съдеше, че вече бе успял да го направи в преносен смисъл, така че оставаше в буквален. Свободната му ръка трепна в готовност също да се вкопчи толкова силно в нея, ала не това бе смисълът сега. Не бе сигурен, че смъртта ѝ бе онова, което преследваше този път, макар и да не бе напълно сигурен каква бе нейната крайна цел. Може би трябваше да я попита. Може би така най-накрая щеше да спре да се чувства толкова изгубен и объркан, а това щеше да го накара да спре да се лута между двете крайности, защото бе изтощително да бъде едновременно груб и смирен. Можеше да бъде само едното, а тя бе направила избора си. Бе казала и показала достатъчно ясно кого желаеше.
- Права си. Хареса ми. Хареса ми да те накарам да гориш. Да изгориш отвътре. Да усетиш какво е да носиш тази стихия в себе си и тя да те изяжда ден след ден. Хареса ми да я споделя с теб. Харесва ми как крадеш от огъня ми. По малко, ала достатъчно, за да усетя празнината на това място на следващия ден и как тя се разраства ден след ден. Хареса ми да те убия, да си отмъстя за начина, по който ти убиваш мен.
Изправяйки се, Клайн я принуди да го последва. Пръстите му се впиха в раменете ѝ и я изправиха на краката ѝ преди да реши, че това положение не го удовлетворяваше напълно. На местата, на които кожата му се разранена, тя бе изтръпнала, пулсираше, щипеше, пареше, кървеше и той усещаше дискомфорта, но не и болката, с всяко раздвижване на мускулите си, което караше раните да се разтворят по-широко. Болеше, когато я целуна рязко. И когато я вдигна във въздуха и ръцете му се плъзнаха под бедрата ѝ, карайки я да обвие краката си около кръста му.
- Предизвиквам те, Марина! – прошепна и въпреки свирепите думи, гласът му бе нежен. Дъхът му погали ухото ѝ и потъна из косата ѝ. – Разкъсай ме. Твой съм. Тук съм. С теб съм. До теб съм. Ако ми позволиш, дори в теб.
Там, където кожата му неизбежно докосваше нейната, усещаше топлина и влага. Усещаше нуждата си да бъде част от нея, както и обратното. Въпросът бе, че не бе сигурен до колко плътското удоволствие би утолило глада им.
avatar
Khlyen Targaryen
Targaryen
Targaryen

Posts : 3880
Join date : 04.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by marina lannister. on Съб Сеп 23, 2017 3:54 pm

"I found someone who loved me like he was afraid to lose me and it was real. He made me laugh, smile and cry; and taught me how to see the goodness inside of me I had long forgotten existed."

Когато пръстите му се вкопчиха във врата ѝ, устните ѝ мигновено трепнаха в самодоволство. Сама задържа дъха си, очаквайки следващото рязко хващане, което би извадило насила кислорода от гърдите ѝ, ала такова не последва. А думите му не бяха достатъчни, за да я накарат да изгуби самоконтрола си и да изпадне в екстаз, дори да звучаха грубо и точно така както ги искаше. Тялото ѝ оставаше сковано и нетрепващо в ръцете му, докато я издърпваше обратно на краката ѝ, напомняйки ѝ колко първично бе все още тялото ѝ, как все още се възхищаваше на подобни неща като способността да запази сама равновесие.
Пожела да се отдръпне от него с кратък смях готов да напусне устните ѝ, но устните му не ѝ позволиха. Яростта в погледа ѝ бе изчезнала и на нейно място бе дошла развеселеността. Дори и толкова близо до нея, държащ я буквално в ръцете си, той продължаваше да се интересува за нейното позволение. Нова доза смях този път успешно се измъкна между полуразтворените ѝ устни докато отпускаше главата си върху рамото му с тиха въздишка последвала смеха. Ръцете ѝ около врата му се изместиха и спуснаха надолу по раменете му, след което се вмъкнаха под тях, прегръщайки го през кръста. За пореден път тихо се разсмя, оставяйки топлината на дъха си да се сблъска с кожата му и да я накара да настръхне. След което отдръпна главата си назад така че да може да срещне погледа му.
- Ако ти позволя… - повтори собствените му думи, а устните ѝ се извиха иронично. – Искаш разрешението ми?
Нов смях, този път по-интимен и еротичен, в основата на врата му, покачващ се по рамото му преди да го достигне и да го захапе. Горещата му кожа под устата ѝ бе приятно разнообразие след като изведнъж ѝ се струваше, че въздухът в стаята бе прекалено хладен за изцяло разголеното ѝ тяло.
Едната ѝ ръка се измъкна тихо и хитро от мястото където уж докосваше гърба му и бе готова, когато Марина отново отдръпна главата си назад. Този път значително по-слабо от предишните, ударът, който нанесе по лицето му бе почти безмълвен, но все пак бе достатъчен, за да накара ръката ѝ да пламне. Или може би това бе защото кожата му отново бе започнала да гори, по същия начин както и очите му отново се бяха възпламенили за живот.
Устните ѝ бяха извити в усмивка, когато впи пръстите си в лицето му, за пореден път хващайки го така че да я погледне без да отмести погледа си.
- Съблякох се пред теб. Позволявам ти да ме докосваш. Все още не съм изчезнала. Трябва да ти простена, че искам да ме имаш ли, за да не се нуждаеш от позволение?
Другата ѝ ръка стисна китката на неговата, която не придържаше тялото ѝ увито около неговото. Издърпа я между двама им, след което допря дланта му в пространството между гърдите си. Този път усмивката бе изчезнала от лицето ѝ, заменена от тънка линия. Не откъсваше погледа си от неговия докато насочваше постепенно ръката му подминавайки корема ѝ и продължавайки надолу докато не я намести на най-чувствителното и правилно място. Моментално премереният ѝ дъх се накъса и през тялото ѝ премина приятна топлина, която се съсредоточи върху бузите ѝ. Зъбите ѝ се впиха в собтвените ѝ устни, за да потисне задоволството, което се надигаше в нея.
- Все още ли имаш нужда от позволение? Или трябва да ти кажа, че не съм крехката дама, която имаш като образ в съзнанието си и нямам нужда от нежности, нямам нужда да ме питаш всеки път, нямам нужда от загриженост. Ти ме разкъсай. Ти си мъжът. Бъди такъв и ме имай грубо и докрай, Клайн Таргариен. Тази нощ нямам нужда от нежността ти. Не я искам.
И притискайки се по-силно към него, устните ѝ намериха неговите.
avatar
marina lannister.
Lannister
Lannister

Posts : 9420
Join date : 21.07.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “She was fire, she was darkness, she was dust and blood and shadow.”

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите